Джон Вердън
Намисли си число (30)

Глава 29
На обратно

Според него ноември бе най-неприятният месец: светлината намаляваше, а самото време се колебаеше несигурно на границата между есента и зимата. Това му усещане за сезона като че влошаваше чувството, че се препъва в гъста мъгла по отношение на случая Мелъри. Че е като слепец, който не вижда нещо, намиращо се точно пред него.

Когато се върна от Пиъни през този ден, реши — което съвсем не бе характерно за него — да сподели объркването си с Маделайн. Тя бе седнала на боровата маса, на която се виждаха останките от чай и боровинков сладкиш.

— Ще се радвам да получа съдействието ти по един въпрос — започна той и моментално съжали за думите, които бе подбрал. Маделайн никак не харесваше термини като „съдействие“.

Тя обаче любопитно наклони глава, а той реши да го приеме като покана да продължи:

— Институтът Мелъри е разположен върху сто акра между шосето „Филчърс Бруук Роуд“ и пътя „Торнбуш Лейн“, сред хълмовете над селото. Гората е около деветдесет акра, може би десет са ливади, лехи с цветя, паркинг и три сгради — главният лекционен център, в който се намират и офиси, и стаи за гостите, частната къща на Мелъри, както и една плевня, в която държат оборудването за поддръжката на всичко това.

Маделайн вдигна очи към часовника на кухненската стена, така че той ускори темпото:

— Полицаите, които се отзовали на повикването, открили следи от стъпки, които влизали в имението откъм „Филчърс Бруук Роуд“ и водели до един стол зад плевнята. От стола пък отивали до мястото, където е бил убит Мелъри, а оттам — до един участък в гората, на около 800 метра разстояние, където изчезвали. Край, няма повече стъпки. Нито пък указания, дори намек за това как човекът, оставил следите до тази точка, се е измъкнал, без да остави никакви други.

— Това шега ли е?

— Описвам истинските улики на местопрестъплението.

— А как стои въпросът с другия път, за който спомена?

— „Торнбуш Лейн“ е на повече от трийсет метра от последната следа.

— Мечката се е върнала — каза Маделайн след кратко мълчание.

— Моля? — Гърни я зяпна неразбиращо.

— Мечката. — Тя кимна към прозореца встрани от тях.

Между прозореца и неизползваните, покрити с фин скреж лехи в тяхната градина, имаше хранилка за птици, окачена на извита като овчарска гега стойка. Хранилката бе счупена и лежеше на земята. Стойката бе превита почти до нея.

— Ще се погрижа за това по-късно — заяви Гърни, подразнен от неуместния коментар. — Ще вземеш ли някакво отношение по въпроса със следите от стъпки?

Маделайн се прозя.

— Мисля, че е глупаво, а човекът, който го е направил, е луд.

— Само че как го е направил?

— Също като номера с числата.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че няма никакво значение как го е направил!

— Нищо, обясни ми — настоя Гърни, защото любопитството му бе по-силно от раздразнението.

— Няма значение как. Въпросът е защо, а отговорът на този въпрос е очевиден.

— И очевидният отговор е…?

— Иска да докаже, че сте сбирщина идиоти.

Отговорът й предизвика едновременно две чувства у Гърни: беше доволен, че се съгласява с мнението му, че и полицията е мишена в този случай; но съвсем не му стана приятно от начина, по който тя подчерта думата „идиоти“.

— Може би е ходил назад — предположи тя, като сви рамене. — Може би мястото, на което смятате, че са отишли стъпките, е всъщност точката, от която са тръгнали.

Това бе от възможностите, които Гърни бе обмислил и отхвърлил.

— Има два проблема. Първо, по този начин въпросът просто се променя от „как стъпките могат да свършат наникъде“ на „как стъпките могат да започнат отникъде“. Второ, следите са на много равномерни разстояния. Трудно е да си представи човек как някой, който крачи заднишком в продължение на близо километър през гората, няма да се препъне поне веднъж.

А после му хрумна, че ще е добре да окуражи и най-слабия интерес, проявен от Маделайн към темата, затова добави:

— Но всъщност това е много интересна мисъл — затова, моля те, продължавай да разсъждаваш.

Обаче онзи, който продължаваше да размишлява в два часа на следващата утрин, бе именно Гърни. Той лежеше и наблюдаваше правоъгълния прозорец на спалнята си, слабо осветен от полускритата зад облак луна. В ума му още се въртеше забележката на Маделайн, че това накъде сочат стъпките и посоката, в която наистина са отишли, са два съвсем отделни въпроса. Това бе вярно логически, но как да го включи при тълкуването на данните? Дори и да бе възможно за някого да върви заднишком по неравния терен, без нито веднъж да сбърка — което никой не би могъл да направи — тази хипотеза просто превръщаше невъзможния за обяснение край в невъзможно за обяснение начало.

Наистина ли?

Да предположим, че…

Само че това бе малко вероятно. И все пак, нека си представим само за миг, че…

И ако цитираме Шерлок Холмс, „Когато отхвърлиш невъзможното, онова, което остава, колкото и неправдоподобно да е то, е истината“.

— Маделайн?

— Ммм?

— Извинявай, че те будя. Важно е.

В отговор получи дълга въздишка.

— Будна ли си?

— Сега вече да.

— Слушай! Ако предположим, че убиецът е влязъл в имота не от главния път, а от задния. Че е пристигнал няколко часа преди да извърши престъплението — точно преди да завали снегът всъщност. Да си представим, че е отишъл от задния път до малката борова горичка, нарамил градинския си стол и всички останали партакеши. И така, той си облича Тайвек гащеризона, слага си латексовите ръкавици — и чака.

— В гората?

— В боровата горичка, на мястото, където смятахме, че свършват стъпките. Седи си там и чака снегът да спре — което става малко след полунощ. После става, взема си стола, бутилката от уиски, пистолета и касетофончето с животинските крясъци и извървява разстоянието до къщата — осемстотин метра. По пътя се обажда на Мелъри от мобилния си телефон, за да е сигурен, че той е буден и ще чуе записа на животните…

— Минутка само. Нали каза, че е невъзможно да се е върнал заднишком през гората.

— Не го е направил. Не е имало нужда. Права беше да отделиш посоката, в която са ориентирани стъпките, от действителната. Трябва обаче да се направи още едно разделение. Да предположим, че подметките на обувките са отделени от горната част.

— Как?

— Всичко, което е трябвало да направи, е да отреже подметките на чифт обувки и да ги залепи на друг чифт — но на обратно. Така е можел да върви лесно и да остави спретната равна редичка следи зад себе си. И привидно те отиват назад — натам, откъдето всъщност идват.

— А градинският стол?

— Отнася го до патиото. Може би оставя върху него нещата си, докато увива якето около пистолета за заглушител. После пуска касетата с крясъците на животни, за да изкара Мелъри през задната врата. Има различни варианти, по които може да го е направил. Крайният резултат обаче е, че Мелъри излиза навън, на патиото, където може да го уцели с пистолета — и той го застрелва. След като Мелъри пада, убиецът взема счупената бутилка и многократно го намушква с нея. После хвърля бутилката към стъпките, които е оставил по пътя си към патиото — стъпките, които, естествено, сочат в обратна на патиото посока.

— А защо не я е оставил край тялото — или не я е взел със себе си?

— Не я е взел, защото е искал да я открием. Бутилката от уиски е част от играта, част от цялостната причина за всичко това. Моето предположение е, че я е хвърлил край отдалечаващите се стъпки с цел така да положи финалните щрихи на тази конкретна малка измама.

— Това е доста фин детайл.

— Също толкова тънка подробност е да оставиш чифт обувки уж в края на следите си — но, разбира се, той ги е оставил там, когато е тръгвал.

— Тоест, това не са обувките, с които са оставени отпечатъците?

— Не, но това вече го знаем. От лабораторията откриха малка разлика в подметката на една от обувките и отпечатъците в снега. Първоначално нямаше смисъл. Но на фона на преразгледаните факти се вписва идеално.

Маделайн не каза нищо в продължение на няколко минути, но той почти физически усещаше как междувременно умът й възприема, оценява и изпитва новия сценарий в търсене на слаби места.

— И след като хвърля бутилката, какво?

— После отива зад плевнята, поставя там стола, хвърля на земята пред него няколко угарки от цигари, така че да изглежда сякаш е седял на него преди убийството. Сваля предпазния костюм от Тайвек и латексовите ръкавици, облича си якето, заобикаля плевнята от другата страна — отново оставя тези проклети следи, обърнати на обратно! — и се насочва към „Филчърс Бруук Роуд“. Пътят е почистен от общинските служители, така че там стъпки няма. Отива пеша до колата си на „Торнбуш Лейн“ или надолу към селото, или въобще някъде.

— Полицаите от Пиъни видели ли са някого, докато са пътували нагоре?

— Очевидно не, но той лесно може да е навлязъл в гората, като ги е чул, или пък… — Той замълча, за да обмисли вариантите.

— Или?

— Това не е най-вероятната възможност, но ми казаха, че в планината наблизо има хотел, който би трябвало да са проверили. Звучи доста странно, след като почти е отсякъл главата на жертвата си… Но маниакът, с когото си имаме работа, може просто да е повървял до удобната си стаичка в хотела.

Продължиха мълчаливо да лежат един до друг още известно време, а умът на Гърни трескаво препускаше по сценария на престъплението, който му бе хрумнал. Държеше се като човек, който тъкмо е спуснал на вода построена в домашни условия лодка и сега внимателно я проверява за евентуални пробойни. Когато се увери, че такива няма, или поне не толкова големи, той попита Маделайн за какво мисли.

— Идеалният противник — отговори му тя.

— Моля?

— Идеалният противник.

— Какво означава това?

— Ти обичаш загадките. Той също. Брак, благословен в небесата.

— Или в ада?

— Няма значение. Между другото, нещо не е наред в тези бележки.

— Не е наред… какво?

Маделайн имаше навика да пропуска съществена част от асоциативната верига, довела я до даден извод, като по този начин го оставяше далеч назад.

— Бележките, които ми показа — от убиеца до Мелъри. Първите две, после стихотворенията… опитвах се да се сетя какво пише във всяка една от тях.

— И?

— И доста се затрудних, макар че имам добра памет. После разбрах каква е причината. В тях нямаше нищо реално.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма нищо определено и недвусмислено. Не се споменава какво в действителност е извършил Мелъри, нито кого е наранил. А защо е толкова неясно написано? Няма имена, дати, места — никакви конкретни препратки към каквото и да било. Не е ли твърде странно?

— Числата шестстотин петдесет и осем и деветнайсет си бяха съвсем конкретни.

— Но не са означавали нищо за Мелъри, освен факта, че за тях се е сетил. А това трябва да е някакъв номер.

— Ако е така, то аз не успявам да разкрия как се прави фокусът.

— О, ще успееш. Много си добър в това да свързваш точките на скрита картинка. — Тя се прозя. — Няма по-добър от теб. — В гласа й не се долавяше ирония.

Той продължи да лежи в тъмното до нея, като си позволи да се отпусне за кратко и да се порадва на похвалата й. А после умът му започна неспокойно да рови из бележките на убиеца, да оглежда отново използвания език в светлината на наблюдението, което бе направила.

— Бяха достатъчно конкретни, за да изкарат акъла на Мелъри — каза накрая.

Тя въздъхна сънливо:

— Или напротив — достатъчно неясни.

— Какво значи това?

— Не зная. Може да не е имало истинско събитие, за което да се изразява конкретно.

— Но ако Мелъри не е сторил нищо, защо беше убит?

Тя издаде особен гърлен звук, тих еквивалент на свиването на рамене.

— Наистина не знам. Просто ми е ясно, че нещо не е наред с тези бележки. Време е да заспиваме отново.