Джон Вердън
Намисли си число (18)

Глава 17
Твърде много кръв

Беше точно десет сутринта, когато Гърни се обади в полицейското управление на Пиъни да им предостави името, адреса и телефонния си номер заедно с кратко резюме на взаимоотношенията си с жертвата. Полицаят, с когото разговаря — сержант Бъркхолц — го увери, че информацията ще бъде предадена на екипа от щатското бюро за криминални разследвания, който бе поел разследването.

Тъй като бе предположил, че ще се свържат с него в рамките на двайсет и четири до четирийсет и осем часа, бе силно изненадан, когато се обадиха — след по-малко от десет минути. Гласът бе познат, но той не успя веднага да го свърже с място или събитие, като този проблем се задълбочи от липсата на име при представянето на полицая:

— Господин Гърни, тук е главният следовател, намиращ се на местопрестъплението в Пиъни. Доколкото разбрах, имате информация за нас.

Гърни се поколеба. Канеше се да попита с кого разговаря — съобщаването на името бе все пак нормална процедура — когато тембърът на гласа внезапно му припомни лицето и името, които вървяха в комплект с него. Онзи Джак Хардуик, когото познаваше от сензационния случай, по който бяха работили заедно, бе шумен, противен и червендалест грубиян, с преждевременно побеляла ниско остригана коса и избелели сини очи. Беше неуморен шегобиец и половин час с него изглеждаше като половин ден. Ден, който се молиш да свърши по-бързо. Но бе също така умен, жилав, упорит — и редовно се държеше политически некоректно.

— Здрасти, Джак — поздрави го Гърни, като прикри изненадата си.

— Как… Мамка му! Някой ти е казал, по дяволите! Кой ти каза?!

— Имаш запомнящ се глас, Джак.

— Запомнящ се глас, трънки! Минаха десет шибани години!

— Девет. — Арестът на Питър Опосума Пигърт беше един от най-големите в кариерата на Гърни — онзи, който му бе осигурил повишението в жадувания ранг на детектив първа степен — така че той добре помнеше датата.

— Кой ти каза?

— Никой.

— Глупости!

Гърни замълча, защото си бе припомнил и настойчивото желание на Хардуик винаги да има последната дума. Безсмислената размяна на реплики щеше да продължи, докато не я получи.

След като минаха дълги три секунди, Хардуик продължи — вече с доста по-спокоен тон:

— Девет скапани години! И изведнъж ти изскачаш от нищото, точно в средата на случай, който може да се окаже най-сензационното убийство в щата Ню Йорк, откакто измъкна долната половина на госпожа Пигърт от реката. Това е някакво дяволско съвпадение!

— Всъщност беше горната половина.

След краткотрайно мълчание телефонът избухна от дългия, напомнящ магарешки рев смях, който бе запазената марка на Хардуик.

— Ааа! — извика той, останал без дъх на края на безподобния си смях. — Дейви, Дейви, Дейви — както винаги се придържаш педантично и към най-дребните подробности!

Гърни се изкашля леко:

— Ще ми кажеш ли как е умрял Марк Мелъри?

Хардуик се поколеба, застинал в особеното пространство, разположено между личната връзка и правилника, в което повечето ченгета прекарваха живота си и заради което получаваха язва. Той се спря на пълната истина — не защото така трябваше (Гърни нямаше никаква официална позиция в случая и всъщност не би трябвало да получи каквато и да било информация), а защото беше брутална:

— Някой е прерязал гърлото му със счупена бутилка.

Гърни издаде глух звук, сякаш го бяха ударили в гърдите и бяха засегнали сърцето. Тази първа реакция обаче бързо бе изместена от доста по-професионално поведение. Отговорът на Хардуик бе бутнал на мястото му едно от парчетата на пъзела, оформен в ума на Гърни.

— Бутилката случайно да е от уиски?

— От къде, по дяволите, знаеш това? — В рамките на тези пет думи тонът на Хардуик се разходи от изумен до обвинителен.

— Това е дълга история. Искаш ли да се отбия?

— Мисля, че ще е най-добре да го направиш.

Слънцето, което тази сутрин все още се виждаше — като хладен диск зад сива стена от зимни облаци — сега бе скрито напълно. Небето бе ниско, оловносиво. Светлината не бе достатъчна, за да има сенки — това беше лицето на една студена вселена, безчувствена като лед.

Тъй като сметна тази насока на мислите си за прекалено нереална и странна, Гърни я отхвърли, когато спря колата си пред множеството полицейски машини, паркирани безредно на снега пред Института за духовно обновление на Мелъри. Повечето носеха синьо-жълтите опознавателни знаци на нюйоркската щатска полиция, включително един микробус на окръжната лаборатория по съдебна медицина. Две бяха от шерифското управление, две — зелени патрулки от Пиъни. Припомни си остроумната забележка на Мелъри, че „полицията в Пиъни“ звучи като името на кабаретно гейшоу, а също и изражението на лицето му тогава. Лехите с астри, сбутани между колите и каменната стена и попарени от рязкото застудяване, бяха странна гледка. Снегът приличаше на топчици памук, разцъфнали като необичайни цветове върху оплетените им кафяви стъбла. Той излезе от колата и се насочи към входа. Един полицай в спретната униформа бе застанал на пост до отворената порта. Намръщил се бе като военен. Освен това вероятно бе с година или две по-млад от собствения му син, както забеляза Гърни. Това откритие го остави с много странно усещане.

— С какво мога да ви помогна, господине?

Думите бяха учтиви, но не и погледът му.

— Казвам се Гърни. Тук съм да се видя с Джак Хардуик.

Младият мъж примигна два пъти — по веднъж на всяко име. Изражението му подсказваше, че споменаването на поне едно от тях му предизвиква киселини.

— Изчакайте, моля — все така учтиво каза той и извади едно уоки-токи от колана си. — Някой трябва да ви отведе при него.

Ескортът му дойде три минути по-късно — един следовател от БКР — Бюрото за криминални разследвания, който очевидно се опитваше да заприлича на Том Круз. Независимо от пронизващия зимен вятър, носеше само черен анорак, отворен на гърдите, а под него — черна тениска и дънки. Гърни познаваше добре строгостта на полицейския дрескод. Твърде неофициалното облекло го накара да предположи, че мъжът е бил извикан на местопрестъплението, докато е бил в почивка или под прикритие.

Подаващият се изпод анорака черен матов кобур с деветмилиметров глок в него беше очевидно колкото оръдие на труда, толкова и израз на манталитета му.

— Детектив Гърни?

— Пенсиониран — поправи го Гърни, сякаш слагаше отметка.

— Така ли? — попита Том Круз без видим интерес. — Сигурно е приятно. Последвайте ме.

Докато Гърни крачеше заедно с него по пътеката, която заобикаляше главната сграда и водеше към жилището зад нея, бе поразен от начина, по който няколко сантиметра сняг променяха целия вид на мястото. Като се премахнеха допълнителните детайли, от картината оставаше само чисто платно. Да вървиш през минималистичния бял пейзаж бе като да пристъпваш по новосъздадена планета. Тази представа бе в абсурдно несъответствие с грозната действителност, която го очакваше. Завиха зад старата колониална къща, в която бе живял Мелъри, и спряха точно на ръба на покритото със сняг патио, където бе умрял.

Мястото на смъртта бе ясно различимо. Снегът все още пазеше отпечатъка на тяло, а в участъка, където се бяха намирали главата и раменете, се разпростираше огромно петно кръв. Гърни и преди бе виждал шокиращия контраст на бяло и червено. Имаше неизличим спомен от първата си коледна утрин като полицай. Едно алкохолизирано ченге, чиято жена го бе заключила отвън, бе седнало на купчина сняг и се бе застреляло в сърцето.

Гърни изхвърли стария образ от ума си и съсредоточи острия си професионален поглед върху гледката пред себе си. Специалист по отпечатъците бе коленичил до няколко стъпки в снега, току до основното петно кръв, и пръскаше следите с нещо. От мястото, на което бе застанал, Гърни не можеше да види етикета на флакона, но предположи, че е паста за сваляне на отпечатъци от сняг. Химикалът, който се съдържаше в нея, втвърдяваше снега, така че да може да се направят отливки. Отпечатъците в сняг са изключително крехки, но ако се обработят внимателно, предоставят невероятни детайли. Макар неведнъж преди да бе наблюдавал процеса, не можеше да не се възхити на стабилната ръка на експерта и на напрегнатата му концентрация.

Жълта полицейска лента бе опъната около по-голямата част от патиото под формата на неправилен многоъгълник, включващ и задната врата на къщата. Със същата лента бяха обточени двата отделни комплекта стъпки, които идваха откъм плевнята, стигаха патиото и морето от кръв, а след това се отправяха към другия край на патиото и оттам — през покритата със сняг ливада към гората. Лентата, опъната, за да предпазва стъпките, образуваше два срещуположни коридора: маршрутите на приближаването и оттеглянето им. Задната врата на къщата беше отворена. Един от членовете на екипа за обработка на местопрестъплението бе застанал на входа и изучаваше патиото откъм къщата. Гърни много добре знаеше какво прави той. На местопрестъплението човек често прекарваше много време в опити да възприеме самото… усещане на мястото, на сцената. Опитваше да го види от гледната точка на жертвата: така, както го е съзряла в последните си мигове живот. Правилата за откриване и събиране на доказателства — кръв, оръжия, отпечатъци, косми, тъкани, късчета боя, растителни тъкани и парченца минерал, на които не им е там мястото, и т.н. — бяха ясни и прости. Само че съществуваше един фундаментален проблем с нагласата. Накратко, разследващият трябва да отвори съзнанието си за случилото се: точно къде се бе случило, а също и как — защото ако твърде бързо направи изводи, много лесно може да пропусне улики, които не съвпадат с тези изводи. Същевременно трябва задължително да започне оформянето на някаква хипотеза, която да насочва търсенето на доказателства. Човек може да направи наистина сериозни грешки, ако твърде бързо реши какъв е сценарият на престъплението, но може и да изгуби ценното време на много служители в щателно претърсване на пет квадратни километра в търсене на бог знае какво.

Онова, което правеха добрите детективи — Гърни бе уверен, че именно с това е зает детективът на прага — беше нещо като несъзнателно прескачане напред-назад между индуктивната и дедуктивната нагласа. Какво виждам тук и каква последователност на събитията предполагат тези данни? И — ако този сценарий е възможен, какви допълнителни улики да търся и къде? Ключът към правилните действия, както Гърни се бе убедил посредством множество опити и грешки, бе да се запази правилният баланс между наблюдението и интуицията. Най-голямата опасност за процеса на разследването бе егото. Главен следовател, който не може да реши какви са възможните обяснения за данните, събрани от местопрестъплението, би могъл да изгуби немалко време поради неспособността си да насочи добре усилията на екипа. Но такъв, който разследва — и настоява агресивно, че му е ясно още от пръв поглед какво се е случило в опръсканата с кръв стая, който кара всички да търсят доказателства за правотата на неговия сценарий, може да причини наистина големи щети — и загубата на време е най-малката от тях.

Гърни се зачуди кой ли подход ще има превес в този случай.

Зад жълтата лента, в по-далечната част на кървавото петно, Джак Хардуик даваше инструкции на двама сериозни млади мъже. Единият от тях бе имитаторът на Том Круз, който бе довел Гърни до мястото, а другият приличаше на негов близнак. Изминалите девет години откакто бяха работили заедно по прословутия случай с Пигърт, също се бяха отразили на Хардуик, но за него като че бе минало двойно повече време. Лицето му бе напълняло и по-червено, косата му — изтъняла, а гласът му беше придобил онази характерна дрезгавина, която е резултат от твърде много тютюн и текила.

— Има двайсет гости — обясняваше той на дубльорите на актьора от „Топ Гън“. — Всеки от вас да поеме по девет. Снемете предварителни показания, имена, адреси, телефонни номера. Потвърдете ги. Оставете на мен Пати Кейкс и киропрактора. Аз ще разговарям и с вдовицата. Върнете се за доклад в четири следобед.

Бяха разменени още доста коментари, прекъсвани на моменти от гръмогласния смях на Хардуик, но гласовете бяха прекалено снижени и Гърни не успя да различи нищо конкретно. Младият мъж, който бе съпроводил Гърни от главния портал, завърши разговора с красноречиво кимване в неговата посока. После двойката се отправи към главната сграда.

В момента, в който те се изгубиха от поглед, Хардуик се обърна и поздрави Гърни с нещо средно между усмивка и озъбване. Странните му сини очи, които някога просто блестяха скептично, сега бяха изпълнени с умора и цинизъм.

— Да ме вземат мътните — изграчи той, докато заобикаляше ограденото с лента пространство, — ако това не е професор Дейв!

— Само скромен преподавател — поправи го Гърни, като се чудеше какво ли друго Хардуик си бе направил труда да открие за лекциите по криминология, които изнасяше в щатския университет след пенсионирането си.

— Не ми пробутвай тия простотии със скромността. Ти си звезда, момчето ми, и го знаеш!

Здрависаха се — не особено топло. На Гърни му направи впечатление, че някогашното шеговито поведение на Хардуик се бе превърнало в нещо отровно.

— Доколкото виждам, няма съмнения по отношение мястото на смъртта — отбеляза Гърни, посочвайки с глава кървавото петно. Бързаше да стигне до съществената част, да запознае накратко Хардуик с онова, което знаеше, и да се махне оттук.

— Има съмнение за всяко скапано нещо — обяви Хардуик. — Смъртта и съмнението са единствените сигурни неща в този живот. — Като не получи отговор от Гърни, той продължи: — Съгласен съм, че мястото на смъртта може да бъде посочено с по-голяма сигурност, отколкото някои други неща тук. Проклета лудница! Хората се държат, сякаш жертвата е оня Дийпдух Чопнал от телевизията!

— Имаш предвид Дийпак Чопра?

— Да бе — Духпук или там както беше. Господи, я стига, бе!

Независимо от неприятното усещане, което се засилваше с всяка изминала минута, Гърни си замълча.

— Защо, по дяволите, хората идват на такива места? Да слушат Ню Ейдж дрънканиците за смисъла на живота на някакъв тъпанар с ролс-ройс? — Хардуик поклати глава съжалително при мисълта за глупостта на събратята си. Освен това през цялото време се чумереше срещу къщата, сякаш архитектурата от осемнайсети век носеше голяма част от вината за същата тази глупост.

Раздразнението пропука стените на сдържаността на Гърни:

— Доколкото знам — отбеляза той със спокоен глас, — жертвата не беше тъпанар.

— Не съм казал, че е бил.

— Мисля, че го направи.

— Забележката касаеше по-общия случай. Сигурен съм, че приятелчето ти е било изключение.

Хардуик откровено започваше да му лази по нервите.

— Не ми беше приятел.

— От съобщението, което си оставил в полицейското управление на Пиъни и което те щедро ми предадоха, останах с впечатлението, че отношенията ви датират доста отдавна.

— Познавах го в колежа, не го бях виждал, нито чувал в продължение на двайсет и пет години, докато преди две седмици не получих имейл от него.

— За какво ставаше въпрос?

— Писма, които бе получил по пощата. Беше разстроен.

— Какви писма?

— Предимно стихотворения. Само че такива, които звучаха като заплахи.

Това накара Хардуик да замълчи и да се замисли, преди да продължи:

— Какво искаше той от теб?

— Съветът ми.

— И какво го посъветва?

— Да се обади в полицията.

— Очевидно не го е направил.

Сарказмът смути и подразни Гърни, но той отново се сдържа.

— Има още едно стихотворение.

Какво имаш предвид?

— Стихотворение, един-единствен лист хартия, положен върху тялото. Затиснат с камък, който да го придържа.

— Много е педантичен. Изпипва подробностите.

— Кой?

— Убиецът. Възможно е да е силно неуравновесен, но определено е перфекционист.

Хардуик се взираше с интерес в Гърни. Подигравателното отношение бе изчезнало, поне за известно време.

— Преди да продължим, искам да знам как разбра за счупената бутилка.

— Просто случайно предположение.

— По случайност предположи, че е бутилка от уиски?

— По-точно уиски „Четири рози“ — поправи го Гърни и се подсмихна доволно, когато очите на Хардуик се разшириха.

— Обясни откъде знаеш това! — нареди Хардуик.

— Догадка, основана на препратки в стихотворенията — отговори Гърни. — Ще разбереш, като ги видиш сам. — В отговор на въпроса, който се изписа по лицето на другия мъж, той добави: — Ще откриеш стихотворенията, заедно с две други съобщения, в чекмеджето на бюрото в кабинета. Или поне това е последното място, където видях Мелъри да ги поставя. Става въпрос за стаята с голямата камина след централното помещение.

Хардуик продължаваше да го зяпа, като че ли по този начин щеше да разреши някакъв особено важен проблем.

— Ела с мен — предложи накрая. — Искам да ти покажа нещо.

Поведе го, необичайно мълчалив, към паркинга между голямата плевня и общинското шосе. Спря на мястото, където от паркинга започваше описващата полукръг частна алея. Там бе опънат следващият жълт коридор.

— Това е най-близкото до шосето място, където ясно личат стъпките, за които смятаме, че принадлежат на извършителя. Пътят и алеята са били почистени от снега около два сутринта. Не знаем дали извършителят е влязъл в имота преди или след това. Ако е било преди, то всички следи би трябвало да са заличени от снегорина. А ако е било след това, въобще не биха останали следи. Само че от тази точка ей тук, после зад плевнята, от нея до патиото и през откритото пространство чак до гората и по-точно до едно гъсто обрасло с борове място край Дорнбуш Лейн, следите се виждат идеално и е лесно да бъдат проследени.

— Не е положено усилие да бъдат прикрити?

— Не — отсече Хардуик. Това явно го дразнеше. — Изобщо! Освен ако не пропускам нещо.

Гърни му метна любопитен поглед.

— Какъв е проблемът?

— Виж сам.

Тръгнаха покрай лентата към плевнята. Стъпките, дълбоко отпечатани в иначе гладкия и чист сняг, бяха от големи (вероятно 44 или 45-ти номер) туристически обувки. Който и да бе човекът, дошъл насам в малките часове на нощта, не се бе интересувал дали маршрутът му ще бъде разкрит.

Когато заобиколиха плевнята, Гърни съзря едно по-широко пространство, отново оградено с лента. Полицейски фотограф снимаше с мощен фотоапарат, докато един експерт по обработка на местопрестъплението, облечен в бял предпазен костюм и с маска върху косата, изчакваше реда си, стиснал в ръка куфарчето с комплекта за събиране на доказателства. Всяка снимка се правеше по няколко пъти: с и без измервателна линийка върху обекта и освен това с различна дължина на фокуса — по-голяма, за да се засече позицията на предмета спрямо останалите, нормална, за да се види ясно самият обект, и близък план за детайлите.

Центърът на вниманието им бе един сгъваем градински стол с вид на купен от магазин за преоценени стоки. Стъпките водеха право до стола. Пред него, стъпкани в снега, имаше половин дузина цигарени фасове. Гърни приклекна, за да ги разгледа по-добре, и видя, че марката е „Марлборо“. От стола стъпките продължаваха покрай гъст храсталак от рододендрони в посока на патиото, където очевидно бе извършено убийството.

— Господи! — възкликна Гърни. — Той просто си е седял тук и е пушил, така ли?

— Да. Кратка почивка, преди да пререже гърлото на жертвата. Или поне така изглежда. Предполагам вдигнатите ти вежди означават, че се чудиш откъде се е взел боклучавият градински стол, а? И аз това попитах.

— И?

— Съпругата на жертвата твърди, че никога не го е виждала. Явно бе ужасена от ниското му качество.

— Моля? — Думата изплющя като удар с камшик. Презрителните коментари на Хардуик бяха започнали да го дразнят повече от прокарване на нокти по учебна дъска.

— Просто прояви лека несериозност, за да не кажа направо лекомислие. Човек не трябва да позволява на такова нещо като прерязано гърло да го потиска, нали? Сериозно, това вероятно е първият път, когато Кеди Смит-Уестърфийлд Мелъри се е озовавала до толкова евтин стол през целия си елегантен живот.

Гърни знаеше всичко за полицейския хумор и колко е необходим, за да се справи човек с обичайните ужасии на работата, но имаше случаи, когато това почваше да му лази по нервите.

— Да не искаш да кажеш, че убиецът си е донесъл собствения градински стол?

— Така изглежда — повтори Хардуик и направи гримаса заради абсурда на случилото се.

— И след като е приключил с изпушването на… колко, шест-седем цигари „Марлборо“… е отишъл до задната врата на къщата, накарал е Мелъри да излезе на патиото и е прерязал гърлото му със счупена бутилка? Това показва възстановката досега, така ли?

Хардуик кимна неохотно, като че ли усещаше, че сценарият на престъплението, подсказан от откритите улики, става все по-странен и неправдоподобен. И също, че може да стане и по-зле.

— Всъщност — обясни той — „прерязал му е гърлото“ доста смекчава нещата. Гърлото на жертвата е пронизано поне десет-дванайсет пъти. Докато помощниците на съдебния лекар пренасяха тялото към микробуса, за да го откарат за аутопсията, проклетата глава за малко да се изтърси!

Гърни погледна към патиото и макар да бе напълно скрито от рододендроните, образът на огромното кърваво петно се появи в ума му — точно толкова цветно, ярко и живо, колкото ако го наблюдаваше под светлината на прожектор.

Известно време Хардуик само го наблюдаваше, като замислено дъвчеше устните си.

— Но в крайна сметка — промърмори той — това не е най-странното. Най-шантавата част идва после, като последваш стъпките към гората.