Джон Вердън
Намисли си число (14)

Глава 13
Нищо, за което да се чувстваш виновен

Въпреки че вече бе обяд, сгъстяващите се облаци покриваха долината и създаваха впечатлението, че е зима. Гърни пусна отоплението в колата, за да прогони студа от вкочанените си ръце. Усещаше всяка от ставите на пръстите си. Те бяха станали по-чувствителни и това му напомни за артрита на баща му. Той ги изпъна, а после сви върху волана.

Същият жест.

Спомни си как веднъж попита този необщителен и недосегаем мъж дали подутите му кокалчета го болят. „Това е от възрастта — нищо не може да се направи по въпроса“, бе отвърнал баща му с тон, който не предразполагаше към по-нататъшни дискусии.

Умът му се върна към Кеди. Защо Мелъри не му бе казал за новата си съпруга? Нима не искаше той да разговаря с нея? И щом бе пропуснал да спомене, че има съпруга, какво ли още бе скрил?

А после, неизвестно по какви неведоми пътища на логиката, започна да разсъждава — защо кръвта бе червена като нарисувана роза? Опита се да си спомни пълния текст на третото стихотворение:

„Правя онова, което съм направил,

не за пари или за забавление,

а защото дълговете трябва да се плащат,

и щетите — да бъдат възстановени с кръв,

която е така червена,

както нарисувана на картина роза.

Че ще пожъне, каквото е посял,

туй го знае всеки злосторник.“

Розата бе символ на яркочервения цвят. Какво добавяше, като я наричаше нарисувана?

Дали по този начин ставаше по-червена? Или заприличваше повече на кръв?

Желанието на Гърни да се прибере се засилваше от глада му. Вече бе късен следобед, а освен кафето в магазина на Абелард сутринта, не бе ял или пил нищо цял ден.

На Маделайн започваше да й се гади, ако времето между храненията бе твърде дълго; той пък ставаше склонен да обвинява и осъжда — а това състояние съвсем не бе лесно за разпознаване. Гърни бе открил няколко белега, които като барометър му помагаха да преценява настроението си. Един от тях се намираше от западната страна на шосето, точно след края на Уолнът Кросинг. „Камилската гърбица“ бе художествена галерия, в която се излагаха работите на местни художници, скулптори и други артистични души. Барометричната й функция бе много проста: един поглед към витрината й предизвикваше у него — ако бе в добро настроение — одобрение към ексцентричността на рисуващите му съседи; когато обаче бе в лошо, с този единствен бърз поглед той вникваше чак до дълбините на безсмислените им напъни. Днешният ден бе от втория тип — което бе навременно предупреждение (тъй като вече се бе насочил към камината и съпругата си) — да не прекалява с изразяването на собствено мнение.

Сутрешните върхушки от листа и боклуци отдавна се бяха разнесли от окръжната магистрала и по-ниските части на долината. Но по прашното шосе, което се изкачваше по падината между хълмовете и свършваше при плевнята и пасището на Гърни, все още личаха като кръпки остатъци от тях. Тъмносивите облаци придаваха на пасището мрачен и зимен вид. Той изпита леко раздразнение, когато видя, че тракторът е докаран от плевнята до бараката за инструменти, в която се намираха приставките му за косене, за копаене на дупки и за разчистване на сняг. Вратата на бараката бе отворена — дразнещ намек, че има работа за вършене.

Той влезе в къщата през кухненската врата. Маделайн бе седнала край камината в далечния край на стаята. Чинията на масичката за кафе — в която имаше огризка от ябълка, чепки и семки от грозде, остатъци от сирене чедър и трохи хляб — подсказваше, че току-що е погълнала чудесен обяд. Това пък му напомни за собствения му глад и напрежението в него затрептя като изпъната пружина. Тя вдигна поглед от книгата си и леко му се усмихна. Той отиде до мивката и пусна водата да се източи, докато не стане както я предпочита — ледена. Осъзнаваше, че се държи агресивно — това бе формата на отбрана, която възприе. Добре знаеше, че Маделайн изобщо не одобрява пиенето на твърде студена вода. Но действието бе веднага последвано от чувство на срам, че е дотолкова дребнав, злонамерен и инфантилен, че да потъне в подобна измислена схватка. Изпита необходимост да смени темата, а после се сети, че няма тема за променяне. Въпреки това проговори:

— Видях, че си откарала трактора до бараката.

— Исках да му прикача приставката за разчистване на сняг.

— Имаше ли някакъв проблем?

— Помислих си, че ще е добре да ни е приготвена, преди да има истинска снежна буря.

— Исках да кажа — имаше ли някакви проблеми с прикачването й?

— Твърде е тежка. Помислих си да те почакам, за да ми помогнеш.

Той кимна — не бе нито съгласие, нито отказ — и си помисли: „Ето, пак го правиш — принуждаваш ме да свърша нещо, като го започваш сама. Знаеш, че ще трябва да довърша след теб“.

Тъй като разпознаваше подводните камъни на настроението си, прецени, че ще е най-разумно да замълчи.

Напълни чашата си с ледена вода, която течеше от чешмата, и я изпи, без да бърза.

Маделайн погледна надолу към книгата си и каза:

— Обади се оная жена от Итака.

— Жена от Итака ли?

Тя игнорира въпроса.

— Да не би да говориш за Соня Рейнолдс? — запита той.

— Точно така. — Гласът й звучеше толкова незаинтересовано, колкото и неговият.

— Какво искаше?

— Ааа, ето това е добър въпрос!

— Какво имаш предвид под „добър въпрос“?

— Имам предвид, че тя не обясни какво иска. Каза, че можеш да й се обадиш по всяко време преди полунощ.

Той ясно усети остротата, с която бяха произнесени последните думи.

— Остави ли номер?

— Очевидно смята, че го имаш.

Той отново напълни чашата си с ледена вода и я изпи, като правеше почивки между глътките, за да има време да помисли. Ситуацията със Соня бе проблематична в емоционален смисъл, само че не виждаше как може да се справи с това. Нямаше никакво желание да изостави проекта „Снимки на престъпници“, а той бе връзката му с галерията й. Не беше готов да го зареже. В момента, в който се дистанцира от неловката размяна на реплики с Маделайн, откри колко озадачаващи са собствената му несръчност и липса на самочувствие. Любопитно бе как човек, толкова рационален, колкото бе той, можеше да е същевременно толкова безнадеждно объркан и емоционално крехък. От стотиците си разпити на заподозрени знаеше, че на дъното на подобни неясни състояния винаги се спотайва чувство за вина.

Но истината бе, че той нямаше за какво да се чувства виновен.

Нищо, за което да се чувства виновен. А, ето го и проблема: безусловната крайност на това твърдение. Може би наистина не бе правил нищо, за което да се чувства виновен — нищо важно, за което да може да се сети… напоследък. Ако контекстът на твърдението се разпростреше и в миналото — петнайсет години назад — протестът му, че няма вина, щеше да прозвучи безкрайно фалшиво. Той постави чашата от водата в мивката, подсуши ръцете си, отиде до френските прозорци и се загледа в сивия свят отвън. Свят между есента и зимата: фин снежец прехвърчаше през патиото подобно на пясък.

Ако включеше времето отпреди петнайсет години, трудно би могъл да твърди, че няма вина, защото този разширен свят би обхванал и инцидента. С решителността, с която би притиснал възпалена рана, за да прецени доколко се е разпростряла инфекцията, той се насили да замести „инцидента“ с конкретните и точни думи, които бяха толкова трудни за произнасяне:

Смъртта на нашия четиригодишен син.

Той изговори думите толкова тихо, че те приличаха повече на въздишка. Гласът му прозвуча дори в собствените му уши кухо и ръждясало, като гласа на някой друг.

Не можеше да понесе мислите и чувствата, които дойдоха с думите, затова се опита да ги изтласка от ума си посредством най-близката възможност да отклони вниманието си. Той прочисти гърло и се обърна към Маделайн с малко прекален ентусиазъм:

— Какво ще кажеш да се погрижим за трактора, преди да се е стъмнило напълно?

Маделайн вдигна поглед от книгата си. Ако намираше изкуствената му жизнерадостност за обезпокоителна или разкриваща твърде много, то тя не го показа.

Прикачването на устройството за разчистване на сняг отне цял час местене, дърпане, бутане, блъскане, смазване с масло и натъкмяване. След това Гърни продължи да работи още час, нацепи дърва за печката, докато Маделайн приготвяше вечерята — супа от тиква, както и свинско, задушено в ябълков сок. После напалиха камината, седнаха един до друг на дивана в удобната трапезария до кухнята и потънаха в онова сънливо спокойствие, което обикновено идва след тежка работа и добра храна. Той много искаше да повярва, че тези кратки оазиси на покоя предсказват завръщането на връзката, която имаха преди, че емоционалното отдръпване и сблъсъците от последните години са нещо временно. Обаче бе трудно. Дори и в момента тази крехка надежда бе прокуждана — малко по малко, миг подир миг — от мислите, върху които полицейският му ум се съсредоточаваше по-лесно. Като например за очакваното обаждане от Харибда и технологията за телеконференции, която щеше да му позволи да го подслуша.

— Идеална нощ за камина — отбеляза Маделайн и нежно се облегна на него.

Той се усмихна и се опита отново да се съсредоточи в оранжевите пламъци и простичката мека топлина на ръката й. Косата й миришеше прекрасно. През ума му мина представата как се изгубва завинаги в този момент.

— Така е — съгласи се, — наистина е идеална.

Затвори очите си, като се надяваше красотата на мига да успее да противостои на онази нагласа на ума, която винаги го подтикваше да разкрива мистерии. По ирония на съдбата за Гърни бе истинска борба да постигне, дори и за кратко, усещането за пълно задоволство. Той завиждаше на Маделайн за обичта й към краткотрайното „тук и сега“, както и за удоволствието, което тя изпитваше от потапянето си в него. Той самият възприемаше живота за мига като движение срещу течението. Аналитичният му ум предпочиташе царството на възможностите и предположенията.

Замисли се дали е нещо генетично, или пък е възприета с времето форма на бягство. Вероятно и двете бяха верни и се подхранваха едно друго. Може би…

Господи!

Улови се, че прави абсурден анализ на склонността си да анализира. Печално се опита да се върне духом в стаята. „Господ да ми е на помощ, трябва да съм тук“, каза си, макар и да не вярваше особено в молитвите. Надяваше се само да не го е казал гласно.

А после телефонът звънна и се превърна в спасителна възможност да си почине от битката.

Скочи от дивана и се запъти към кабинета си да вдигне.

— Дейви, Марк е.

— Да?

— Току-що говорих с Кеди и тя ми каза, че по-рано днес сте се срещнали.

— Така е, да.

— А, ами… чувствам се доста засрамен от това, че не ви запознах преди това. — Той замълча, сякаш очакваше отговор, но Гърни не каза нищо.

— Дейв?

— Тук съм.

— Ами… както и да е. Исках просто да се извиня за това, че не ви запознах. Много нетактично от моя страна.

— Няма проблем.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Не звучиш особено доволен.

— Не съм недоволен — само малко изненадан, че не спомена за нея.

— А, да… предполагам, че с толкова други неща на главата… не знам, просто не се сетих изобщо. Там ли си още?

— Тук съм.

— Прав си, вероятно изглежда много странно това, че не съм я споменал. Просто изобщо не ми мина през ума. — Той замълча, после добави, като се смееше неловко: — Предполагам, че някой психолог би сметнал това за много интересно… да забравя да споделя, че съм женен, исках да кажа.

— Марк, ще те попитам нещо. Истината ли ми казваш?

— Какво? Защо ме питаш за такова нещо?

— Губиш ми времето.

Тишината, която последва, се проточи.

— Виж какво — каза накрая с въздишка Мелъри, — това е дълга история. Не исках да намесвам Кеди в нея, в тази… тази каша.

— За каква точно каша говорим?

— Заплахите, намеците.

— Тя не знае ли за писмата?

— Няма смисъл. Само биха я изплашили.

— Би трябвало да е наясно за миналото ти. Все пак е описано в книгите ти.

— Знае — до някаква степен. Само че тези заплахи са нещо различно. Просто искам да й спестя тревогите.

На Гърни това му прозвуча почти приемливо. Почти.

— Има ли някаква конкретна част от миналото ти, за която особено внимаваш да не бъде разкрита от Кеди или от полицията… или може би от мен!

Този път нерешителното мълчание, преди Мелъри да промълви „Не“, така очевидно противоречеше на отрицанието, че Гърни се изсмя.

— Какво е толкова смешно?

— Не съм съвсем сигурен дали си най-лошият лъжец, когото познавам, Марк, но определено се класираш сред финалистите!

Последва ново продължително мълчание, а после Мелъри също започна да се смее — тих, обезсърчен смях, който приличаше повече на приглушено хлипане. Накрая каза с изтънял глас:

— Когато всичко друго се провали, идва времето за истината. А истината е, че скоро след като с Кеди сключихме брак, имах кратка връзка с една жена, която беше посетителка тук, в института. Чиста лудост от моя страна. Свърши зле — както би предсказал всеки разумен човек.

— И?

— И това беше всичко. Ужасявам се дори като си помисля за това. Този случай ме свързва с всичко егоистично, похотливо и зле преценено, което съм сторил в миналото си.

— Май нещо пропускам — отбеляза Гърни. — Какво общо има това с факта, че не ми каза, че си женен?

— Сигурно ще си помислиш, че съм параноик. Само че се замислих дали тази история не е свързана по някакъв начин с това… с Харибда. Притесних се, че ако научиш за Кеди, ще поискаш да разговаряш с нея, а… последното нещо, което бих пожелал да се случи, е тя да бъде подложена на каквото и да било, свързано с моята нелепа и лицемерна забежка.

— Разбирам. А между другото кой притежава института?

— Притежава? В какъв смисъл?

— Че колко значения има този израз, та питаш?

— В духовния смисъл го притежавам аз. Програмата е базирана на моите книги и касети.

— „В духовен смисъл“?!

— В правния Кеди притежава всичко — имота, както и всички материални активи.

— Интересно. Тоест ти си звездата на трапеца, но Кеди притежава цирковата палатка?

— Би могло да се каже и така — студено се съгласи Мелъри. — А сега трябва да затварям. Харибдата може да се обади всеки момент.

Обаждането дойде точно три часа по-късно.