Мими Лат
Адвокати и престъпници (18)

18

Измина цяла седмица, през която Чарлс нито веднъж не намери време да се види с Кейт. Тя се разстройваше все повече. Усещаше хладината му, недоумяваше от опитите му да я избягва. Преди не беше така. Макар и винаги предпазлив, той все намираше време за приятелско намигване или някоя мила бележчица. Сега обаче се държеше резервирано, очите му гледаха хладно.

Правеше така, че да не остават на четири очи, в кабинета му се точеше безкраен поток от хора. Кейт разбра, че всичко това е умишлено, когато не отидоха на постановката на балета „Джофри“, макар билетите да бяха купени седмици преди спектакъла.

Долови думите на секретарката му по телефона в момента, в който внасяше в кабинета му купчина документи, свързани със следствието срещу „Съни“:

— … Да, потвърждавам резервацията на апартамента за младоженци. Господин и госпожа Римън, този уикенд… Ще пристигнат с полет 200 на „Америкън еърлайнс“, който каца на летище Кенеди…

Обля я гореща вълна, стана й лошо. Тръсна глава в опит да се овладее, но думите на секретарката продължаваха да кънтят в главата й. Обърна се и с последни усилия успя да се добере до дамската тоалетна. Намокри няколко книжни салфетки и ги притисна до пламналото си лице. В очите й запариха горчиви сълзи, дланите й яростно ги притиснаха.

Отначало я обзе съмнение, после дойде гневът. Ръцете й започнаха да дърпат тоалетна хартия от поставката. Смачка я на топка и я запрати срещу огледалото.

Защо ме излъга, господи? Тръсна глава и с решителна крачка се насочи към кабинета му. Това трябва да се прекрати! В коридора се закова на място, видяла Чарлс в компанията на няколко известни политически фигури. По дяволите! Нима никога вече няма да го хвана сам? Вратата на кабинета му меко се захлопна.

Даваше си сметка, че трябва да се овладее. В противен случай ще провали всичко — и него, и собствената си кариера. Стисна чантичката подмишницата си и извика на секретарката му:

— Мери, ще се върна след един час. Налага се да изляза, по спешност…

Изтича към колата си, токчетата й звучно почукваха по тротоара. Скочи вътре, запали двигателя и рязко натисна педала на газта. Пазачът на подземния паркинг стреснато подскочи. Насочи се към Холмбай Хилс, защото там нямаше движение и можеше да кара с висока скорост.

Болката пронизваше тялото й с такава сила, сякаш някой я беше ударил с юмрук. Дланта й блъскаше волана, имаше чувството, че цялата кола се тресе. Най-накрая отби вдясно и изключи двигателя. Главата й се отпусна напред, ридания разтърсиха тялото й.

Защо се държи така? Нали в Каталина обеща, че в скоро време ще поиска развод? Беше я накарал да повярва, че за това наистина трябва да подбере подходящия момент, че отношенията му с Ан са отвъд точката на помирението. Кейт остана с впечатлението, че те не само не спят заедно, но дори не си говорят… В главата й отново отекна гласът на секретарката: „апартаментът за младоженци“… Как е възможно това?

Защо мъжете са толкова самолюбиви егоисти, запита се мрачно Кейт, успяла най-сетне да овладее риданията си. Потърси отговора в сърцето си, това я накара да си спомни и един друг, отдавна забравен случай…

Беше на осем години, родителите й вече не живееха заедно. Дълго време не беше виждала баща си. Един ден обаче той се появи, отрупан с подаръци. Взе я в прегръдката си, целуна я, нарече я „моята красива Кати“. Тя се почувства като принцеса. После дойде най-хубавото: той я положи на коленете си и започна да й разказва къде е бил, с какво се е занимавал. Думите му звучаха като вълшебна музика в детското й сърце.

Когато най-сетне каза, че е време да тръгва, тя беше отчаяна. Помоли го да я вземе със себе си, но той нежно обясни, че заминава на далечно плаване, на което не пускат малки момиченца. Обеща да й пише и изчезна от живота й. Повече не го видя. От онзи ден насам не позволяваше на никого да я нарича „Кати“…

Проклет да си Чарлс, простена тя и юмрукът й отново се стовари върху волана.

 

 

Когато секретарката съобщи, че на телефона е Лорин, Андрю изведнъж си даде сметка, че това е третото й поредно обаждане, на което не отговаря.

— Свържи ме! — кратко нареди той и вдигна слушалката: — Ало?

— Започвам да си мисля, че ме отбягваш — промърмори Лорин. Провлаченият южняшки акцент не успя да скрие язвителността й.

— Много съм зает — оправда се той. — Томи Бартоломю ме взе за свой защитник… Става въпрос за младежа, обвинен в убийството на Д’Арси…

— По всяка вероятност аз зная повече от теб за това разследване — отвърна Лорин. — Нашата фирма защитава интересите на семейство Д’Арси.

— О, забравих… — Не беше забравил, разбира се. Просто не му се искаше да изтъква, че е защитник на обвиняемия, тъй като Лорин би могла да му бъде полезна с поверителна информация от лагера на противника. — Вероятно по тази причина Кейт Александър се появи на предварителното дело, а?

— Видял си Кейт?

Той се усмихна на ревността, която долови в гласа й.

— Да. Попитах я какво търси в съда, но тя не пожела да ми отговори…

— А какво пожела да сподели с теб?

— Нищо особено, Лорин — засмя се Андрю. — Разменихме няколко незначителни реплики, като хора, които нямат какво да си кажат… — Дочу въздишката и побърза да продължи. Не искаше да сменят темата, преди да научи това, което го интересуваше. — Кейт е защитник на Сандра д’Арси, нали?

— Защо й е на Сандра защитник? — учуди се Лорин. — Нали срещу нея няма повдигнато обвинение?

— Няма, но ще трябва да даде показания…

— Чарлс Римън беше личен адвокат на Джеймс д’Арси, а Кейт се занимава с наказателните дела… Можеш и сам да си направиш заключенията… — В гласа й прозвуча открита неприязън.

— Вероятно по тази причина беше в съда — проточи Андрю. — Питам се защо обаче не ми каза…

— На кого му пука! — изгуби търпение Лорин. — Не ти се обаждам да обсъждаме Кейт! Искам да разбера какво става с пътуването до Хаваите…

— Страхувам се, че трябва да го забравим — въздъхна Андрю и ясно долови как дъхът просвири между зъбите й.

— Нима ще отделиш цялото си време на това проклето дело?

— Натам вървят нещата — засмя се той. — А когато един мъж е прекалено зает, той става досаден, нали?

— Точно така!

— Значи трябва да вземем мерки… Слушай, чакат ме на другия телефон… Утре ще ти звънна.

— Да не забравиш!

— Няма — обеща той и остави слушалката. Придърпа календара и отбеляза върху него името на Лорин. А под него добави: „Да науча от нея нещо повече за ролята на Кейт Александър в защитата на Сандра д’Арси“. Погледна написаното и поклати глава. Лорин е красива и апетитна мадама, освен това безобразно богата… Това не бива да убягва от вниманието му… Единственият проблем беше, че Андрю обичаше да е ловецът, а не дивечът. Обратното го правеше нервен.

 

 

Виктория д’Арси Мандевил се появи пред къщата на Тео и репортерите моментално се струпаха около нея. Тя безцеремонно ги разблъска, затръшна вратата след себе си и изръмжа:

— Тео, извикай тук хора от охраната на фирмата! Веднага!

Острият заповеднически глас твърде много приличаше на гласа на покойния Джеймс.

— Здравей, Виктория — поздрави я успокоително той.

— Не е нужно да се лигавиш! — сряза го Виктория. — Направи каквото ти казвам! И защо не си сложиш ограда, като всички нас?

Тео отчаяно поклати глава. Никога не можеше да обори аргументите на своята сестра. Набра номера на фирмата, даде съответните нареждания и последва Виктория в хола. Тя вече се беше настанила на дивана и си наливаше питие.

— Кога се прибра от Аспен? — попита той, опитвайки се да бъде любезен.

— Ти знаеше ли за любовната връзка на оная никаквица? — попита вместо отговор Виктория и извърна към него разкривеното си от гняв лице.

— Не.

— Не стига, че Джеймс се ожени за една уличница, но сега и този позор! Защо трябваше да ни въвлича в скандали, нима не можеше да се чука някъде, без да вдига шум?

— И двамата знаем, че с Джеймс се живееше трудно…

— Много важно! — повиши тон Виктория. — Едно ще ти кажа: скъпо ще ми плати тоя парцал, ако се окаже, че има нещо общо със смъртта на Джеймс!

Тео погледна кльощавата фигура на сестра си, която не можеше да си намери място върху дивана.

— Не ставай глупава, Виктория — промълви успокоително той. — Сандра не би могла да го убие.

— Аз пък съм готова да се обзаложа, че точно това е направила кучката! Защото прекрасно е знаела, че Джеймс няма да й позволи да си върти задника. Особено след като го дари с дълго чакания наследник на династията Д’Арси! — Виктория скочи на крака и пристъпи към брат си. — За съжаление ние с теб не успяхме да сторим това!

Думите й прозвучаха обвинително, после, без предисловие, темата беше сменена.

— Какво казва мама за всичко това?

— Мисли единствено за репутацията на фамилията — въздъхна Тео. — Всичко останало е подчинено на грижата за внука й. — В гласа му прозвуча горчивина.

— Нима наистина вярва, че Сандра е вода ненапита?

— Предпочита да приеме версията, че гаджето й е убило Джеймс от ревност…

— Това изобщо не мога да го приема! — избухна отново Виктория. — Мама сигурно е намислила нещо. Онзи бачкатор, или актьор, майната му… със сигурност не е пречукал Джеймс без подкрепата на малката уличница!

— По-добре да се държим настрана от тази история — сви рамене Тео. — Мама много държи на това. Не забравяй, че тук ни приемат почти като кралското семейство в Англия…

— И с пълно право — въздъхна Виктория. — Между другото, къде беше ти в нощта на убийството?

— У дома — отвърна Тео. — Съвсем сам…

 

 

Келнерът ги поведе към масата в изискания ресторант на „Риджънт Бевърли Уилшайър“. Лорин крачеше пред Диксън, бедрата й съблазнително се поклащаха. Седнаха, очите й приятелски му се усмихнаха:

— Идеята за този обяд е моя, следователно аз плащам и сметката… — Изчака отдалечаването на келнера, разстла салфетката в скута си и добави: — Радвам се, че намери време да си поговорим… — Клепачите й по навик започнаха да потрепват, но тя навреме се овладя, правилно преценила, че сега не е време за флиртове. — Знаеш ли, Диксън, бащите ни са приятели вече няколко десетилетия…

— Наистина е така.

— Ние с моя сме убедени, че след оттеглянето на Франклин компанията трябва да премине в твои ръце… По-добър президент от теб не може да има.

— Ценя доверието ви — проясниха се очите на Диксън.

Келнерът донесе виното, отсипа един пръст в чашата на Лорин и зачака. Тя го опита, кимна с глава. Човекът напълни високите кристални чаши и се отдалечи, това даде на Лорин достатъчно време да подбере думите си.

— Да пием за следващия президент на „Манинг & Андерсън“ — усмихна се тя, чашите звъннаха.

— Благодаря, Лорин.

Тя кимна и премина към по-конкретни неща:

— Франклин каза ли ти за вечерята си с баща ми?

— Не.

— На нея татко недвусмислено подчертал, че ще подкрепи твоята кандидатура за президентския пост.

По лицето на Диксън пробяга сянка, Лорин прехапа устни и побърза да добави:

— Като един от основните клиенти на фирмата, татко настоял да изрази мнение за нейното бъдеще. И това бъдеще той свързва с теб.

Явно поласкан, Диксън се изпъчи:

— Аз много уважавам Майлс…

— И още нещо, Диксън — проточи Лорин, яркочервеният й нокът остави бразда по покривката. — До този момент „Манинг & Андерсън“ обслужваше само част от сделките на баща ми… Останалата част, при това далеч по-голямата, се намира в ръцете на други юридически фирми както в Щатите, така и в чужбина…

Усмивката на Диксън я увери, че е на прав път.

— Нали точно за това настоявам? — развълнувано преглътна той. — Ние трябва да разширим дейността си извън границите на страната, трябва да търсим и привличаме клиенти с международен бизнес, точно като баща ти. Но единствен начин за това е обединението ни с някоя солидна фирма, която вече има своето място в този бизнес…

— Съгласна съм — кимна Лорин. — За съжаление обаче Франклин е против подобно начинание, Чарлс също.

— И двамата живеят в миналото! — тръсна глава Диксън. — Мисля, че трябва да се срещна с баща ти и да поговорим по този въпрос.

— Няма да се наложи — усмихна се Лорин. — Имам всички пълномощия от него, неофициално, разбира се… Точно затова те поканих на този обяд. Искам да знаеш, че от този момент нататък аз съм тази, която ще решава към кого да се насочи бизнесът на баща ми!

В очите на Диксън се появи ново уважение и Лорин мислено се потупа по гърба. Вече беше сигурна, че е открила пътя към сърцето на този човек.

— Ако имам обещанието на баща ти за разпореждане с международния му бизнес, аз ще бъда в далеч по-силна позиция — развълнувано промълви Диксън. — Това ще прекрати колебанията на част от старшите партньори, които все още клонят към Чарлс, ще придаде допълнителна тежест на желаното обединение…

— Ние трябва да направим така, че да се разчуе мнението на клиенти като баща ми в подкрепа на обединението — подхвърли Лорин.

— Абсолютно си права! — развълнувано преглътна Диксън и механично приглади косата си. — Лорин, никога няма да забравя помощта ти!

Тя сведе поглед към маникюра си, помълча малко, после зеленикавите й очи се заковаха в лицето му.

— Ти също би могъл да ми направиш една услуга… — Замълча, сбърчи носле и въздъхна. — После ще поговорим, сега дай да поръчаме…

Докато келнерът сервираше предястията, тя добре виждаше, че Диксън ще се пръсне от любопитство.

— Казвай! — нетърпеливо я погледна той, едва изчакал човекът да се отдалечи. — Готов съм да направя всичко за теб!

— Много мило от твоя страна — сладко се усмихна Лорин. — Напоследък не са много мъжете, които проявяват готовност да помогнат на бедно момиченце като мен… Знаеш ли, Диксън… Чарлс заплашва не само твоето бъдеще…

— Какво ти е сторил? — присви очи Диксън.

— Нищо директно — въздъхна тя. — Но предполагам, че си наясно къде са предпочитанията при бъдещия избор на старши съдружник, нали? — Забеляза промяната в очите му и въздъхна от облекчение. Не се налагаше да бъде прекалено директна. — Зная, че ти подкрепяш кандидатурата на Оуън, но аз съм тази, която ще предизвика истински златен дъжд над главите ни…

— Права си — кимна той. — В това отношение си права…

Лорин се почувства така, както бегачът преди последното препятствие.

— За съжаление Арнолд не ме обича — подхвърли игриво тя.

— Защо мислиш така?

— Казва, че не е особено доволен от моята работа. И греши. Мога да ти покажа програмата си за последните няколко седмици. Веднага ще видиш, че съм провела далеч повече срещи от задължителния минимум. — Веждите й леко се свъсиха. — Очевидно Арнолд има предубеждение по отношение на мен…

— Не съм сигурен, че следвам мисълта ти…

— Добре — въздъхна Лорин. — Арнолд ме мрази, защото постъпих във фирмата с протекциите на татко. Това е главната причина да не признава деловите ми качества. Ще ти дам един конкретен пример… Знаеш ли, че аз въведох новите начини за отчитане на брокерите?

— Не.

— Ето, виждаш ли? — Гласът й премина в поверителен шепот. — Умният човек работи както трябва и не е задължително да вдига шум около себе си… Ти как мислиш?

— Същото — кимна той, попипа брадичката си и добави: — Ще поговоря с Арнолд, ние с него сме добри приятели… Сигурен съм, че ще го накарам да си промени отношението.

— Ще ти бъда наистина задължена — усмихна се Лорин. — Татко също…

— Остави тая работа на мен — погледна я самоуверено Диксън. — Няма причини ние двамата да не получим това, което искаме.

— Благодаря, Диксън. Наистина си страхотен!

 

 

Диксън не можеше да повярва на късмета си. Дискретното предложение на Лорин сякаш беше отговор на най-съкровените му молитви. Завърнал се в „Манинг & Андерсън“, той веднага се насочи към кабинета на Арнолд Миндъл. Нямаше го там, засече го в тоалетната. Предаде му накратко съдържанието на разговора си с Лорин и очаквателно го изгледа.

— Не искам Лорин за старши съдружник — поклати глава Арнолд и дръпна ципа на панталона си.

— Защо?

— Много е повърхностна.

— Но бизнесът на баща й означава приход от няколко милиона долара — присви очи Диксън. — Толкова ли е некадърна?

— Не, но не се напряга особено.

— Ти искаш ли да се обединим с „Ливингстън & Кентър“? — притисна го Диксън.

— Да.

— За тази цел аз трябва да стана президент. — Ръката на Диксън легна върху рамото на Миндъл. — А след това ще се постарая да ти върна услугата…

— От години чакам да бъда назначен за директор по юридическите въпроси — промърмори Миндъл. — Но Чарлс предпочита Лестър и има подкрепата на Франклин…

— Считай, че мястото е твое — усмихна се самоуверено Диксън. — Но сега трябва да започнем преговори с Емъри и Орнстейн. Бизнесът на Майлс ще бъде морковът, с който ще ги привлечем на своя страна… Осигуря ли си тяхната подкрепа, вероятно ще бъда избран за президент още на първия тур… — Устните му се разтегнаха в победоносна усмивка.

Арнолд Миндъл я забеляза, на лицето му се изписа предпазливост.

— Нека си помисля малко — промърмори той.

Диксън с мъка прикри обзелото го раздразнение.

— Дано наистина да е малко! — изръмжа той. — Защото ни чака много работа!