Джеймс Балард
Разместеното време

И двамата не гледахме твърде внимателно пиесата, когато за първи път забелязах нещо нередно. Бях се изтегнал пред огъня на камината, топлех се и се питах какво ли е 17 вертикално (показват го часовниците?), а Хелън подгъваше някаква стара фуста и поглеждаше само когато в дъното на сцената мъжествено се преместваше изпълнителят на третостепенна роля — младеж с голяма брадичка, осемдесетсантиметров врат и басов глас. Пиесата беше „Синове мои, синове мои“, една от онези мелодрами, които пускат по втора програма в четвъртъците през зимата, и продължаваше вече около час; бяха стигнали до ІІІ сцена от III действие, точно след като старият фермер научава, че синовете му вече не го уважават. Цялата пиеса вероятно беше на видеозапис и прозвуча изключително смешно, когато превключиха от мърморенето на стареца обратно към разправията отпреди петнадесет минути — най-старият син се биеше в гърдите и говореше приповдигнато. Някой техник щеше да загуби мястото си.

— Объркали са касетите — обясних на Хелън. — На това място го включихме.

— Така ли? — рече тя и вдигна поглед. — Не гледах. Удари апарата.

— Почакай и ще видиш. След миг всички в студиото ще започнат да се извиняват.

Хелън се вгледа в екрана.

— Не мисля, че сме го гледали преди — заяви тя. — Сигурна съм, че не сме. Млъкни.

Вдигнах рамене и се върнах към 17 вертикално, като през главата ми минаваха неясни мисли за слънчеви и водни часовници. Сцената се проточи; старецът не се предаваше, говореше високопарно за репите си и викаше отчаяно майката. В студиото вероятно бяха решили да превъртят отново всичко, като се правят, че никой не е забелязал. Но дори и да беше така, програмата им щеше да закъснее с петнадесет минути.

След десет минути се повтори същото.

— Много странно — рекох аз бавно, като се изправих. — Нима още не са го забелязали? Не може всички да са заспали.

— Какво става? — попита Хелън, като вдигна поглед от кошницата си с игли и конци. — Да не би да се е повредил телевизорът?

— Мислех, че гледаш. Казах ти, че вече гледахме тази сцена. А сега я въртят отново за трети път.

— Не е вярно — настоя Хелън. — Сигурна съм. Ти вероятно си чел книгата.

— Не бих и помислил. — Наблюдавах внимателно екрана. Всеки миг щеше да се появи някой говорител, досдъвкващ сандвича си, и щеше да заекне на екрана с червено лице. Не съм от онези хора, дето посягат към телефона всеки път, когато някой обърка метеорологичните термини, но този път знаех, че ще има хиляди зрители, считащи за свое задължение да държат заети през цялата нощ всички телефонни линии на студиото. А за всеки обещаващ комик от конкурентна станция грешката беше пратена от небето.

— Имаш ли нещо против да сменя програмата? — попитах Хелън. — Да видя дали няма нещо друго?

— Недей. Това е най-интересната част на пиесата. Ще я изпуснем.

— Мила, ти дори не я гледаш. Обещавам веднага да я върна.

По пети канал трима професори и една естрадна певица се взираха напрегнато в някаква римска делва. Водещият, преподавател от Оксфорд със сладникав глас, дрънкаше нещо налудничаво за разравяне на дъното на гробната могила. Професорите изглеждаха озадачени, но момичето имаше вид, сякаш знае точно какво има в делвата, но не смее да го каже.

По девети канал се разнасяше запис на смях и някой предаваше спортен автомобил на една огромна жена с шапка като паница. Жената нервно дръпна глава встрани от камерата и се взря мрачно в колата. Конферансието й отвори вратата и се чудеше дали ще се опита да влезе в нея, когато Хелън се обади:

— Хари, не ставай досаден. Само си играеш.

Върнах обратно на втори канал с пиесата. Въртеше се същата сцена и наближаваше краят й.

— Гледай сега — рекох на Хелън. Обикновено успяваше да загрее на третия път. — Престани с това шиене, действува ми на нервите. Господи, научих я наизуст.

— Пшт! — изшътка ми Хелън. — Не можеш ли да млъкнеш?

Запалих цигара, облегнах се на канапето и зачаках. Извиненията трябваше да бъдат поне многословни. Две излишни повторения при 100 лири на минута правеха цял куп парици. Сцената завършваше, старецът се взираше втренчено в ботушите си, мракът се сгъстяваше и…

Върнахме се към началото.

— Фантастично! — възкликнах аз, изправих се и изчистих снежинките от екрана. — Невероятно!

— Не знаех, че ти харесват такива пиеси — рече спокойно Хелън. — Никога не са ти харесвали. — Погледна към екрана и отново се захвана с фустата.

Изгледах я внимателно. Преди милион години вероятно щях да се втурна с рев навън от пещерата и с благодарност щях да се хвърля под най-близкия динозавър. Междувременно нищо не бе намалило опасностите, надвиснали над безстрашния съпруг.

— Мила — обясних й аз търпеливо, като се стараех в гласа ми да не прозвучи раздразнение, — в случай че не си забелязала, ще изтъкна, че предават същата сцена вече за четвърти път.

— За четвърти път? — попита Хелън със съмнение. — Повтарят ли я?

Представих си студиото пълно с говорители и техници, изпоналягали в безсъзнание над микрофоните и пултовете си, докато автоматичната камера повтаряше непрекъснато същата касета. Зловещо, но невероятно. Имаше монитори, както и критици, агенти, покровители, и, естествено, самият автор на пиесата, които претегляха всеки миг, всяка дума със собствените си теглилки. Утре всички щяха да имат какво да пишат под заглавията.

— Седни и престани да се въртиш — рече Хелън. — Да не си си загубил нещо?

Опипах възглавниците и прокарах ръка по килима под канапето.

— Цигарата ми — подхвърлих аз. — Трябва да съм я хвърлил в огъня. Не мисля, че съм я изпуснал.

Върнах се при телевизора и превключих на състезателното предаване с награди, забелязах, че времето е 21.03, за да мога да превключа отново на втори канал в 21.15. Просто трябваше да чуя обяснението, когато се решат да го предадат.

— Мислех, че ти харесва пиесата — рече Хелън. — Защо не я остави?

Хвърлих й изпепеляващ (както се смята в нашето жилище) поглед и се облегнах.

Огромната жена продължаваше да стои пред камерите и да отговаря на все по-трудни въпроси, свързани с готвенето. Публиката кротуваше, но интересът й започваше да се събужда. Накрая тя отговори на най-важния въпрос и публиката ревна, заблъска с крака като тълпа побъркани. Конферансието я поведе през сцената към друга спортна кола.

— Скоро ще й се събере цял гараж — подхвърлих към Хелън.

Жената се ръкува и несръчно посмъкна периферията на шапката си, като се усмихваше нервно от смущение.

Жестът й беше странно познат.

Скочих и превключих на пети канал. Професорите и момичето все още се взираха напрегнато в делвата.

Тогава започнах да осъзнавам какво става.

И трите програми се повтаряха.

— Хелън — рекох през рамо, — сипи ми едно уиски със сода, ако обичаш.

— Какво става? Да не си си изкривил гръбнака?

— Бързо, бързо! — щракнах с пръсти.

— Почакай. — Тя стана и отиде към кухнята.

Погледнах часовника. Беше 21.12. Превключих на пиесата и залепих поглед в екрана. Хелън се върна и постави нещо върху масичката до канапето.

— Ето. Добре ли си?

Когато се превключи обратно, смятах, че съм подготвен, но изненадата вероятно ме е лишила от съзнание. Открих, че съм се изтегнал върху канапето. Първото нещо, което направих, беше да посегна за напитката.

— Къде го остави? — попитах Хелън.

— Какво?

— Уискито. Донесе го преди две минути. Беше на масичката.

— Сънувал си — отвърна ми тя кротко. Наведе се напред и се загледа в пиесата.

Отидох в кухнята и намерих бутилката. Когато напълних чашата, погледнах часовника над умивалника. Беше 21.07. Изостанал е — помислих аз. Но ръчният ми часовник показваше 21.05, а той беше винаги изключително точен. Големият часовник над камината във всекидневната също сочеше 21.05.

Преди да се разтревожа наистина, трябваше да се уверя.

Мълвани, съседът ни от горния етаж, отвори вратата, когато почуках.

— Здравей, Бартли. Тирбушон ли ти трябва?

— Не, не — отвърнах аз. — Колко е часът точно? Нашите часовници са се побъркали.

Той погледна ръчния си часовник.

— Близо и десет.

— Девет или десет часа?

Той отново погледна часовника.

— Би трябвало да е девет. Какво става?

— Не зная дали не започвам да се по… — започнах аз и се прекъснах.

Мълвани ме изгледа с любопитство. Зад гърба му чух вълна от аплодисменти в студиото, прекъснати от мазния глас на конферансието, който даваше наградата.

— От колко време продължава тази програма? — попитах го аз.

— Около двадесет минути. Не я ли гледаш?

— Не — рекох аз и прибавих нехайно. — Да не би апаратът ти да се е повредил нещо?

— Нищо му няма. Защо? — поклати глава той.

— Моят си гони опашката. Благодаря ти.

— Няма защо — отвърна той. Погледна ме, докато слизах по стълбището, повдигна рамене и затвори вратата.

Влязох в преддверието, вдигнах телефонната слушалка и набрах един номер.

— Здравей, Том. — Том Фарнолд работи на съседното бюро до моето в службата. — Том, Хари се обажда. Колко ти е часът?

— Удари часът да се върнат либералите.

— Не, сериозно.

— Чакай да видя. Девет и дванадесет. Между другото намери ли туршията която ти бях оставил в касата?

— Да, благодаря. Слушай, Том — продължих аз, — тук стават невероятни неща. Гледахме пиесата на Дилър по втори канал, когато…

— Точно нея гледам. Побързай.

— Гледаш ли я? Е, как тогава си обясняваш тази история с повторенията? И това, че часовниците са затънали между 21.00 и 21.15?

— Не зная — изсмя се Том. — Предлагам ти да излезеш и да потърсиш къщата.

Посегнах към чашата, която бях оставил върху масичката в преддверието, като се чудех как да му обясня.

В следващия миг открих, че отново съм на канапето. Държах вестника и си мислех за 17 вертикално. Част от съзнанието ми се занимаваше със старинни часовници.

Отърсих се и погледнах към Хелън. Тя си седеше кротко с кошницата. Съвсем познатата пиеса отново се повтаряше, а часовникът над камината все още показваше малко след 21 часа.

Отново излязох в преддверието и отново се обадих на Том, като се опитвах да не изпадна в паника. По някакъв начин — въобще не можех да разбера как — част от времето се въртеше в кръг, а аз бях попаднал в центъра му.

— Том — попитах го бързо, веднага щом вдигна слушалката, — обаждах ли ти се преди пет минути?

— Кой е пак?

— Хари. Хари Бартли. Извинявай, Том — поспрях и парафразирах въпроса, като се стремях да го направя по-разбираем. — Том, обажда ли ми се преди пет минути? Тук нещо линията не беше изправна.

— Не — увери ме той. — Не съм бил аз. Между другото намери ли туршията, която ти оставих в касата?

— Благодаря ти много — рекох аз, като започнах да изпадам в паника. — Гледаш ли пиесата, Том?

— Да. Искам да продължа. Довиждане.

Отидох в кухнята и дълго се гледах в огледалото. Една пукнатина в него разместваше едната част от лицето ми на няколко сантиметра по-долу от другата, но с изключение на това не виждах нищо което да наподобява психоза. Очите ми не играеха, пулсът ми беше малко над шестдесет, никакви тикове или болезнено изпотяване. Всичко около мен изглеждаше прекалено солидно и естествено, за да бъде сън.

Изчаках една минута, после се върнах във всекидневната и седнах. Хелън гледаше пиесата.

Наведох се напред и завъртях копчето. Картината се смали и изчезна.

— Хари, гледам я! Не го загасвай.

Отидох при нея.

— Миличка — подех аз, като едва крепях гласа си, — чуй ме, моля те. Слушай много внимателно. Важно е.

Тя се намръщи, остави фустата и хвана ръцете ми.

— Не зная по каква причина, но изглежда сме попаднали в някакъв кръговрат на времето, в някакъв капан, и то се върти непрекъснато. Ти не го забелязваш, а не мога да открия никой друг, който да го усеща.

Хелън се взря изумено в мен.

— Хари — поде тя, — какви ги…

— Хелън! — настоях аз, като я сграбчих за раменете. — Слушай! През последните два часа откъс от времето — около петнадесет минути, се повторя. Часовниците са заседнали между 21.00 и 21.15. Пиесата, която гледаме…

— Хари, мили — тя ме изгледа и се усмихна безпомощно. — Правиш си глупави шеги. Пусни телевизора.

Отказах се.

Когато включих апарата, превъртях на всички канали, за да видя дали нещо се е променило.

Професорите и момичето се взираха в делвата, дебелата жена бе току-що спечелила спортната кола, старият фермер мърмореше. По първи канал, старата станция на „Би-би-си“, която предаваше по няколко часа през вечер, показваше двама журналисти да интервюират някакво научно светило, което участвуваше в научно-популярни предавания.

— Засега е невъзможно да се каже какъв ефект ще имат тези силни изригвания на газове. Но е сигурно, че няма повод за никаква тревога. Потоците притежават маса и според мен можем да очакваме доста странни оптични ефекти, когато слънчевата светлина бъде отклонена от тях по гравитационен път.

Ученият започна да си играе с набор оцветени целулоидни топки, които се въртяха между концентрични метални пръстени, плъзгаше пръсти по някаква вълнообразно нагъната повърхност.

— А какво ще кажете за отношението между светлината и времето? — попита единият от журналистите. — Ако добре си спомням Теорията на относителността, те са свързани доста здраво. Сигурен ли сте, че няма да се наложи всички да си прибавим по още една стрелка на часовниците?

Светилото се усмихна.

— Струва ми се, че ще се справим и без нещо подобно. Времето е изключително сложно, но мога да ви уверя, че часовниците няма да започнат внезапно да вървят назад или встрани.

Продължих да го слушам, докато Хелън започна да протестира. Превключих й пиесата и излязох в преддверието. Глупакът не знаеше какво говори. Не можех само да разбера защо единствено аз усещах какво става. Ако можех да накарам Том да дойде, може би щях да го убедя. Вдигнах телефонната слушалка и погледнах часовника си.

Беше 21.13. Докато се свържа с Том, ще настане време за следващия прескок. Някак си не ми харесваше да бъда грабнат и хвърлен върху канапето, колкото и безболезнено да беше. Оставих слушалката и влязох във всекидневната.

Прескокът назад се оказа по-незабележим, отколкото очаквах. Не усетих нищо, нито най-леката тръпка. В главата ми се въртяха три думи: имало едно време.

Вестникът отново се оказа в скута ми, сгънат така, че да се вижда кръстословицата. Погледнах текстовете. 17 вертикално: Показват го часовниците? Май несъзнателно го бях решил.

Сетих се, че исках да се обадя на Том.

— Том, ти ли си? — попитах аз, когато се свързах. — Хари се обажда.

— Намери ли туршията, която ти оставих в касата?

— Да, много благодаря. Том, би ли дошъл тази вечер у нас? Извинявай, че те викам толкова късно, но е много наложително.

— Да, разбира се — отвърна той. — Какво те безпокои?

— Ще ти кажа, когато дойдеш. Колкото можеш по-бързо, нали?

— Добре. Тръгвам веднага. Хелън добре ли е?

— Наред е. Още веднъж ти благодаря.

Влязох в столовата и извадих от барчето бутилка джин и две бутилки тоник. Ще му се допие нещо, като чуе какво ще му кажа.

После осъзнах, че няма да успее да дойде. Ще му трябва близо половин час, за да премине от „Ърлс коурт“ до „Майда вейл“ и вероятно няма да стигне по-далеч от „Марбъл арч“. Напълних чашата си от почти бездънната бутилка уиски и се опитах да съставя някакъв план за действие.

Първата стъпка беше да намеря някой като мен, който запомня миналите прескачания. Някъде трябваше да има и други, попаднали в малките петнадесетминутни клетки, които също сега си блъскаха главите как да се измъкнат. Можех да започна, като телефонирам на всички познати, и да продължа със случайни номера от телефонния указател. Но какво можехме да направим, дори и да се намерехме? Всъщност нямаше какво друго да се прави, освен да седиш и чакаш да премине. Знаех поне, че аз не оплитам сам примката си. След като потоците, или каквото бяха там, се разнесат, ще успеем да слезем от въртележката.

Дотогава разполагах с неограничен запас от уиски в полупразната бутилка на умивалника, макар че съществуваше и една спънка — никога нямаше да успея да се натаралянкам.

Обмислях някои други възможности и се чудех как да отбележа всичко това по траен начин, когато в главата ми нахлу една идея.

Взех телефонния указател и потърсих номера на телевизионната компания, която предаваше по девети канал.

Обади се някаква секретарка. След като се попазарих с нея няколко минути, я убедих да ме свърже с един от директорите.

— Ало — подех разговора аз, — знае ли някой от хората в студиото главния въпрос, който решава получаването на голямата награда в предаването тази вечер?

— Не, разбира се, че не.

— Просто от любопитство ще ви попитам дали вие самият го знаете?

— Не — отвърна той. — Всички въпроси за тази вечер са известни само на нашия програмен директор и г-н Филип Соасон от фирмата „Савой хотелс“. Те се пазят в пълна тайна.

— Благодаря — рекох аз. — Ако имате подръка лист хартия, ще ви съобщя главния въпрос за голямата награда — „Опишете пълното меню на банкета в Гилдхол през юли 1953 г. по случай коронацията“.

Дочу се някакво мърморене и след миг се обади друг глас.

— Кой говори?

— Х. Р. Бартли, живеещ на 129 б „Сътън корт роуд“…

Прескокът назад ме изненада. Но вместо на канапето, се озовах застанал пред камината, облегнат с лакът на полицата над нея, да се взирам във вестника.

Погледът ми се беше спрял върху кръстословицата и преди да го отдръпна и да се замисля за телефонния разговор със студиото, забелязах нещо, което едва не ме събори в огъня.

17 вертикално бе запълнено. Вдигнах вестника и го показах на Хелън.

— Ти ли го вписа? 17 вертикално?

— Не — каза тя. — Никога не поглеждам кръстословицата.

Часовникът над камината привлече погледа ми и забравих за студиото и играта с времето на другите хора.

Беше 21.03.

Въртележката се въртеше все по-бързо. Помислих си, че прескокът бе станал по-рано от очакваното. Поне с две минути по-рано, към 21.13.

И не само интервалът на повторенията се скъсяваше, но при вгъването си навътре извивката разкриваше действителното време, което течеше под нея, потокът, в който другото мое Аз, без да го съзнавам, бе разбрало за какво става въпрос в 17 вертикално, бе отишло до камината и бе вписало думата в кръстословицата. Седнах на канапето, като внимателно наблюдавах часовника.

За първи път тази вечер Хелън прелистваше страниците на някакво списание. Кошницата й за ръкоделие беше прибрана на най-долната полица на библиотеката.

— Ще продължаваш ли да го гледаш това? — попита ме тя. — Не е много интересно.

Превключих на друг канал. Тримата професори и естрадната певица все още се мотаеха около делвата.

На първи канал светилото седеше до масата с моделите си.

— … тревога. Потоците притежават маса и според мен можем да очакваме доста странни оптични ефекти, когато слънчевата светлина…

Загасих го.

Следващият прескок стана в 21.11. По някое време бях се отдалечил от камината, върнал се на канапето и запалил цигара.

Беше 21.04. Хелън бе отворила прозорците на верандата и гледаше към улицата. Телевизорът отново работеше, затова извадих щепсела му от контакта. Хвърлих цигарата в огъня; тъй като не бях видял как сам я паля, имаше вкус като на чужда.

— Хари, искаш ли да излезем да се поразходим? — предложи Хелън. — В парка ще бъде приятно.

Всеки последователен прескок назад ни даваше ново начало. Ако сега я изведях навън и тръгнехме надолу по улицата, при следващия прескок щяхме отново да се върнем към всекидневната, но вероятно щяхме да решим да отидем до кръчмата.

— Хари?

— Какво, извинявай?

— Заспа ли, миличък? Искаш ли да се поразходим? Ще те разбуди.

— Добре — съгласих се аз. — Върви да си вземеш палтото.

— А на теб няма ли да ти е студено така?

Тя отиде в спалнята.

Поразходих се из всекидневната и се убедих, че не сънувам. Солидните мебели и техните сенки бяха прекалено действителни за сън.

Беше 21.08. Обикновено на Хелън й трябват десетина минути, за да си облече палтото.

Прескокът настана почти веднага. Беше 21.06.

Все още седях на канапето, а Хелън се наведе и взе кошницата си. Този път най-после телевизорът беше изключен.

— Имаш ли пари у теб? — попита Хелън.

Автоматично бръкнах в джоба си.

— Да. Колко ти трябват?

Хелън ме изгледа.

— Ами колко плащаш обикновено за питиетата? Ще изпием само по две чашки.

— До кръчмата ли отиваме?

— Мили, да не би да ти е зле? — Тя се приближи към мен. — Виждаш ми се притеснен. Да не би яката ти да ти е тясна?

— Хелън — започнах аз, като се изправих. — Ще трябва да се опитам да ти обясня нещо. Не зная защо това става, но е свързано с газовите потоци, които изригват от Слънцето.

Хелън ме беше зяпнала с отворена уста.

— Хари — поде тя нервно, — какво ти става?

— Нищо ми няма — уверих я аз. — Само че всичко става много бързо и ми се струва, че нямам много време.

Непрекъснато поглеждах към часовника и Хелън проследи погледа ми с очи, а след това се приближи до камината. Тя ме гледаше и в същото време побутна часовника.

— Не, недей — викнах аз. Втурнах се и го върнах на мястото му.

Прескочихме назад в 21.07.

Хелън беше в спалнята. Оставаше ми точно една минута.

— Хари — викна тя, — искаш ли да излезем, или не?

Бях край прозореца на всекидневната и мърморех нещо. Бях загубил досег с онова, което вършеше действителната ми личност в нормалното време. Тази Хелън, която разговаряше с мен, беше привидение. Аз, а не Хелън или някой друг, се возеше на въртележката.

Скок 21.07 — 15.

Хелън стоеше на прага.

— … до… до… — мъчех се да кажа нещо аз.

Хелън ме наблюдаваше поразено. Оставаше част от минутата.

Тръгнах към нея.

към нея

нея

Излетях от бъркотията като изхвърлен от въртяща се врата човек. Бях се изтегнал на канапето, а от темето през дясното ухо чак до врата си усещах силна болка.

Погледнах часовника. Беше 21.45. Чух Хелън да прави нещо в столовата. Лежах, опитвах се да стабилизирам стаята около себе си и след няколко минути тя влезе, като носеше табла с две чаши.

— Как се чувствуваш? — попита ме тя, като пусна таблетка „Алказелцер“ в едната чаша.

Изчаках да се разтопи и изпих водата.

— Какво стана? — попитах аз. — Припаднах ли?

— Не съвсем. Гледаше пиесата. Стори ми се, че изглеждаш малко неразположен, затова предложих да излезем и да пийнем по чашка. А ти получи някакви гърчове.

Изправих се бавно и разтрих врата си.

— Господи, не ми се е присънило! Не може да бъде!

— За какво говориш?

— Някаква налудничава въртележка… — Когато заговорих, болката във врата ми се усили. Отидох при телевизора и го включих. — Трудно, е да се обясни разбираемо. Времето беше… — Потръпнах от новия пристъп на болка.

— Седни и си почини — посъветва ме Хелън. — Ще седна при теб. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Благодаря. Повечко уиски.

Погледнах екрана. По първи канал бяха поставили картината за повреда, на трети канал имаше представление от някакво вариете, осветен от прожектори стадион на пети канал и естрадна програма на девети канал. Никъде нямаше и следа нито от пиесата на Дилър, нито от играта на въпроси и отговори.

Хелън донесе питието и седна до мен на канапето.

— Започна, докато гледахме пиесата — заобяснявах аз, като масажирах врата си.

— Пшт, сега не се безпокой. Само се отпусни.

Облегнах се върху рамото на Хелън, загледах се в тавана и слушах звуците от естрадната програма. Премислих отново всички прескоци на въртележката и се запитах дали не е било само сън.

След десетина минути Хелън каза:

— Това не ми хареса много. А те го повтарят. Господи!

— Какво повтарят? — попитах аз. Виждах как светлината от екрана пробягва по лицето й.

— Тия акробати. Някакви си братя. Единият от тях дори падна. Как се чувствуваш?

— Много добре. — Обърнах глава и погледнах към екрана.

Трима-четирима акробати с мощни гърди, по гащета, се изправяха на ръце един върху друг. Свършиха номера и се заеха с нещо по-сложно, почнаха да си подхвърлят едно момиче, облечено в трико, наподобяващо леопардова кожа. Аплодисментите бяха оглушителни. Помислих си, че не са кой знае колко добри.

Двама от тях започнаха демонстрация на нещо като динамично напрежение — напъваха се един срещу друг като сплели рога бикове, вратовете и краката им бяха опрени едни до други, докато накрая единият бавно се отлепи от пода.

— Защо непрекъснато го повтарят това? — рече Хелън. — Вече два пъти го правят.

— Май не се повтарят — казах аз. — Този номер е малко по-различен.

Мъжът в основата потръпна, мускулите му се присвиха, пирамидата се срина и акробатите се пръснаха встрани.

— Точно така сбъркаха и последния път — уведоми ме Хелън.

— Не, не — възразих аз бързо. — Тогава бяха се изправили нагоре с краката, а тук се навеждаха хоризонтално.

— Не си гледал внимателно — увери ме Хелън. Тя се наведе напред. — Какви ги вършат? За трети път повтарят всичко.

За мен номерът беше напълно нов, но не се опитах да споря.

Погледнах часовника. Беше 22.05.

— Мила — рекох аз, като я прегърнах, — дръж се здраво.

— Какво искаш да кажеш?

— Този път ти си на въртележката.