Борис Щерн
Производствен разказ №1

1.

Заводът носеше звучното име „Алитет“. То произлизаше от думите „алуминиево леене“. Директорът на завода Сергей Кондратиевич Осколик беше се заключил в кабинета си и очакваше телефонно обаждане.

Телефонът иззвъня. Осколик вдигна слушалката.

— Търси ви Зауралск.

— Благодаря, миличка. Ало, Зауралск?

— Сергей Кондратиевич… Алуми…

— Мила, нищо не се чува!

— Вашият Лебедев казва, че алуминий не му дават.

— Не може да бъде! Те провалят доставката! Та ние имаме договор! Лебедев! Миличка!

— Освен това железопътните власти не му дават вагони за алуминия.

— Лебедев! Чуваш ли ме? Не се връщай! Умри там!

— Той казва, че командировъчните му са се свършили.

— Момиче, предайте му: ще изпратим телеграфически. За празника ще получи премия.

— Казва, че още не е ходил в отпуска.

— Миличка, предайте му, че…

— Връзката със Зауралск се прекъсна.

Сергей Кондратиевич се облегна във фотьойла и стреснато потръпна. Пред него неочаквано се беше изпънал някакъв непознат човек с длан, протегната за ръкуване. Човекът си беше най-обикновен, но просто нямаше как да проникне в този заключен кабинет… Значи беше влязъл през прозореца.

— Директор съм на предприятие, което е сродно на вашето — представи се непознатият.

— Много ми е приятно — сърдито изръмжа Осколик. — А как попаднахте тук?

Непознатият прибра ръката си, погледна към прозореца и се отклони от прекия отговор:

— Нека смятаме, че съм влязъл през вратата. Сега това не е важно. Дочух, че имате затруднения със суровината?

— Утре заводът ще спре — отвърна унило Осколик.

— Аз мога да ви помогна. При мен са се натрупали големи запаси от алуминий. Като начало достатъчни ли ви са 30 тона? Камионите стоят пред вратата. Достатъчно е да се обадите на пропуска да ги пуснат.

Тридесет тона алуминий бяха достатъчни на завода до края на седмицата, но какво означаваше всичко това? Сергей Кондратиевич неволно си спомни приказките за сделки с дявола и огледа внимателно непознатия. Подхождаше за такива приказки. Имаше орлов нос, косата му беше ситно къдрава, а на краката му имаше… на краката му имаше вносни обувки. Опашката сигурно беше вкарал в единия крачол. За отплата срещу земните блага, които дава, дяволът винаги иска…

„Всякакви глупости ми идват в главата“ — помисли си Осколик и вдигна слушалката:

— Пропускът ли е? Лельо Даша, я вижте дали пред вратите няма някакви камиони с алуминий.

— Ще ви отговори, че няма, но те са там — бързо го предупреди непознатият.

— А как трябва да разбирам всичко това? Ало! Няма ли никакви камиони? Благодаря, лельо Даша.

Осколик закри слушалката с ръка и запита:

— Да ви изхвърля ли, или сам ще си отидете?

— Наредете да отворят вратите — помоли непознатият. — Камионите са там, но те… те се намират в друго временно измерение. Отворете вратите и ще влязат.

„Гледай го ти дявола, но аз ще ги отворя!“ — помисли си Осколик.

— Лельо Даша, отворете вратите за малко. Защо ли? Как защо, ами да се проветри територията на завода.

Сергей Кондратиевич се приближи до прозореца. От будката на пропуска излезе леля Даша и дръпна към себе си тежките крила на вратата. Отвори ги широко и погледна към директорските прозорци. По улицата премина трамвай. Нямаше никакви камиони.

— Сега ми разрешете да се обадя по телефона — каза непознатият и вдигна слушалката на един от директорските телефони. — Влизайте внимателно. Отворът на входната врата при тях не е стандартен.

След тези му думи край пропуска изведнъж забучаха мотори и на територията на „Алитет“ направо от празния въздух на улицата изскочиха два мощни механизма — Осколик още никога не беше виждал такива. Те бяха натоварени със сребристи алуминиеви слитъци.

2.

— Ами… какво, сядайте — покани непознатия Сергей Кондратиевич. — Виждам, че сте делови човек. На мен алуминият ми е крайно необходим. А на вас какво ви трябва?

— Съвсем малко — отвърна непознатият, настанявайки се във фотьойла. — Необходим ми е за през нощта вашият кабинет. През цялата нощ, в продължение на един месец. На взаимноизгодни условия.

Осколик замълча. Какво би могъл да каже?

— Ако обичате научната фантастика, то…

— Не, не се увличам твърде от нея — бързо се дистанцира Сергей Кондратиевич.

— Жалко, ако не беше така, щях да мога да ви обясня накратко. Най-общо казано, аз не съм нито някакъв дявол, нито пък пришълец от друга планета. Истината е, че ние с вас живеем в един и същи град. При нас наистина той се нарича другояче и е изграден по друг начин. По-важен е фактът, че моето жилище е съвсем наблизо. Знаете ли гастронома зад ъгъла? В нашия град обаче това не е гастроном, а моята виличка. — Непознатият се прозя. — Моля да ме извините, не можах да си доспя. Ние имаме различно от вашето биологично време и денем ни е трудно. Как да ви обясня? Ние работим нощем, а денем спим.

Сергей Кондратиевич не можеше нищо да разбере, макар и да правеше отчаяни опити.

— Добре, да оставим това. За какво ви е моят кабинет?

— Земята. Цялата работа е в нея — опита се да обясни непознатият. — При нас вечно не достигат производствени площи. Парче земя колкото малка леха струва толкова скъпо, както ако под тази леха се намираше златна жила. Аз трябва да разширявам производството, а при вас нощем всички помещения са празни. Бих дал своя кабинет на конструкторското бюро, стига вие да ми разрешите да поработвам нощем във вашия кабинет. Под формата на експеримент.

3.

Положението започна да се изяснява малко по малко. Под формата на експеримент — това вече Сергей Кондратиевич го разбираше добре.

— Ами аз нямам нищо против… Но как ще погледнат на това в главното управление?

— Главното управление е вашето началство? Нека най-напред то да ви даде алуминий и чак тогава да гледа какво се прави нощем в кабинета ви.

„Има резон — помисли си Осколик. — Не си мърдат пръстите, а щом стане дума за плана — давай, давай!“

— А какво ще кажат профсъюзите?

— Че какво общо имат тук профсъюзите? Кабинетът на кого е? Вие не сте ли директор? Може би съм сбъркал вратата?

— Как да не съм директор. Но въпреки това трябва да поставя този въпрос по-нагоре.

— А ако по-нагоре не се съгласят?

— Тогава още по-нагоре.

— Въобще не ви разбирам — започна да се дразни непознатият. — Кой се нуждае от алуминий — вие или това „още по-нагоре“? Колко дни ще продължи съгласуването? Вашият кабинет ми трябва още тази нощ.

„Месец и половина-два“ — искаше да каже Осколик, но му стана неудобно и каза:

— Но вие трябва да ме разберете… Съществуват фондове, задължителни правила за разходите, отдели по снабдяването и комплектуването… Купил си — продал си — зачислил си… Нито едно счетоводство няма да документира алуминий, получен „странично“.

— Е, както искате — разсърди се непознатият. — Излишно е да се кандърдисваме. Отваряйте вратите! Кабелният завод срещу вас също е спрял работа поради липсата на алуминий.

Сергей Кондратиевич изпита истински ужас, защото знаеше, че на съвещанието в главното управление щяха да кажат: Ами ето, другарю Осколик, вашият съсед, кабелният, също изпитва недостиг на суровина, но въпреки това изпълни плана.

„С дявола ли, с тартора ли — помисли си Осколик, — но за мен без алуминий няма живот!“

— Е, какво, да разтоварваме ли? — запита непознатият.

— Пред главния леярски цех — отвърна Осколик.

— А по отношение на кабинета?

— Абе, работете засега.

4.

На сутринта Осколик дойде на работа с мрачни предчувствия. Посрещна го развълнуваната му секретарка:

— Сергей Кондратиевич, в кабинета ви има някакъв външен човек.

Осколик отвори вратата и се сблъска с вчерашния непознат.

— Ето ви и вас! — зарадва се непознатият. — Поработих отлично, а и никой не ми пречеше през цялата нощ. А при вас как е? Неприятности ли имате?

— Сега ще си поговоря с главния счетоводител — изръмжа Осколик. — Сигурен съм, че няма да иска да заприходи вашия алуминий.

— Няма да поиска ли? Че тогава направо го изгонете и си вземете друг.

— Да го изгоня? — Осколик изненадано погледна непознатия. — Законът не ми позволява такова нещо. При това… тя ще бъде права.

Непознатият още по-изненадано се взря в Сергей Кондратиевич:

— Права-неправа… хубаво щях да прокопсам, ако моят счетоводител не изпълняваше нарежданията ми. И какво, не е ли възможно да се заобиколи законът?

— Как да ви кажа… — почеса се по тила Осколик.

— Тогава я изгонете.

— Да я изгоня не мога, а да се заприходи алуминият, струва ми се, че е възможно.

— Не ми се иска да ви давам съвети. При това бързам, имам съвещание.

5.

Сергей Кондратиевич седна във фотьойла все още пазещ топлината на непознатия и се замисли. Разбира се, мъчна дама е Лариса Владимировна — неговата главна счетоводителка. И отгоре на всичко той се готвеше да се жени за нея…

Лариса Владимировна скоро пристигна. Тя беше модерна жена в джинсова рокля.

— Как спа, Серьожа? — запита го тя, оглеждайки се дали не подслушва секретарката.

— Благодаря ти, скъпа, лошо — отвърна Осколик също с любов, и то без никаква преструвка.

— Но какво има?

— Просто не зная какво да правя. От Зауралск пристигна алуминий, без каквито и да е документи — изведнъж намери изход Осколик. — Някъде по пътя са се загубили.

— Няма страшно. Нека там Лебедев на място възстанови документите, а ти пускай алуминия в работа.

— Така и ще направим — весело заяви Сергей Кондратиевич. — Юнак си ми ти!

6.

— Лебедев! — Викаше Осколик по телефона. — Миличка! Предайте му, че от Зауралск са пристигнали 30 тона алуминий без никакви документи. Нека да възстанови документите.

— Той нищо не разбира.

— Казвам, че са пристигнали 30 тона…

— Това го разбира, но казва, че през последните три месеца от Зауралск не е изпращан никакъв алуминий.

— Обяснете му, че това е страничен алуминий. Разбирате ли? Случайно попадна в завода. Нека го оформи в Зауралск за сметка на доставките. На тях това им е изгодно.

— Обясних му. Всичко разбра. Казва обаче, че му е нужна почивна карта за южното крайбрежие.

7.

До края на седмицата Сергей Кондратиевич просто нямаше време да си поговори с непознатия. В главния леярски цех земята направо димеше. Мокрите гърбове на леярите блестяха и звънтяха алуминиевите корпуси, картери и капаци. В цеха за леене под налягане тежко бухаха старите инсталации, плюеха разтопен алуминий към тавана, а автоматът с газирана вода излизаше от строя на всеки половин час. Бригадата на другаря Григориев успешно изпълняваше дадените обещания.

Алуминиевите слитъци от запаса на непознатия ставаха все по-малко и по-малко. Сергей Кондратиевич всяка сутрин се настаняваше в още топлия фотьойл и вдъхваше едва доловимия аромат на хубави цигари; непознатият, преди да си тръгне, отваряше прозорците и проветряваше кабинета.

По телефона от Зауралск се обади Лебедев. Беше оформил документите за алуминия и ги изпращаше. Сергей Кондратиевич си въздъхна свободно. Какво всъщност в края на краищата е станало? Че беше заобиколил закона е вярно, но ако се замислиш, никой не беше измамен. В този рядък конкретен случай законът беше безсилен, защото законът не можеше да се разпростре върху този фантастичен алуминий. Та само преди една седмица от него и следа нямаше в природата!

В четвъртък Осколик се задържа дълго след работа, за да може да си поговори с непознатия.

8.

— Здравейте, Сергей Кондратиевич! — зарадва се непознатият. — Защо сте закъснели толкова днеска? Много ли работа имате?

— Работата е много, но скоро ще свърши — отвърна Осколик.

— Алуминий ли ви е нужен?

— 80 тона… До края на месеца — свенливо помоли Осколик.

— Още тази нощ ще докараме. Но и аз имам една молба към вас.

— Каква? — наостри се Осколик.

— О, не се безпокойте, условията са предишните. Дали не може и моята секретарка да работи през нощта във вашата приемна? Сега без нея съм като без ръце. Вече ви обясних колко тежко стоят при нас нещата във връзка с площите.

— Хм… — ухили се Осколик. — Сетих се за една детска приказка. Заекът имал леговище от листа, а лисицата от лед; когато се запролетило, къщичката на лисицата се стопила. Тогава тя помолила заека да пренощува при него, той глупакът разрешил. В края на краищата лисицата изгонила заека съвсем.

След като изслуша приказката, непознатият се замисли.

— Има нещо в тази приказка — каза той. — Няма да крия, че имам намерения да заема всичките ви канцеларии и производствени помещения. Защо да го крия? Ние трябва да сключим договор за сътрудничество. Искам да преобразя вашия завод. Ще построя нови цехове, тъй като имате много място; ще монтирам модерни станове. Извинявайте, но с вашите съоръжения направо не трябва да се лее алуминий. Заводът ви ще почне да получава такава печалба, каквато не можете и да си представите. И за всичко това моля само да ми разрешите да работя във вашия завод през нощта, когато всички спите.

Очите на Осколик сякаш щяха да изскочат от ококорване.

— Трябва да помисля — изхриптя той. — Трябва да съгласувам.

— С кого трябва да съгласувате? — разсърди се непознатият. — Аз като господар на леярски завод разговарям с вас като с господар на леярски завод. Вие имате сметка да работите през деня с моите станове и с моя алуминий, а на мен ми е изгодно да работя през нощта във вашия завод. Какво не ви харесва в цялата работа?

— Трябва да си помисля — каза твърдо Осколик.

— Мислете, но да не е дълго. Да разтоварваме ли алуминия?

— Да. На същото място.

9.

В началото на месеца по време на съвещанието, състояло се в главното управление, беше направена следната констатация:

— Другари, трябва да обърнем внимание и на следния прискърбен факт: кабелният завод през миналия месец е изпълнил от плана си само 66,6 процента. Какво ще каже по този повод директорът на кабелния завод?

Директорът на кабелния завод започна да се оправдава:

— При нас има обективни причини. През миналия месец Зауралск не ни достави точно една трета от алуминия. Колкото не ни доставиха, с толкова и не сме изпълнили плана.

Началникът на главното управление го прекъсна:

— Който иска да работи, той може да работи. А който не иска, търси обективни причини.

Директорът на кабелния избухна:

— Но аз работя с алуминий, а такъв не ми доставят!

Началникът на главното управление ехидно поясни:

— Вашият съсед „Алитет“ също зависи от завода в Зауралск и въпреки това изпълни плана си със 101 процента. Не мислите ли, че трябва да възприемете опита от работата на другаря Осколик.

Сергей Кондратиевич и директорът на кабелния завод впиха мълчаливо очи в масата.

10.

— На вас ви трябва друга секретарка — някак си между другото заяви непознатият. — На колко е години? Защо е толкова мрачна и нелюбезна? Тя само с външния си вид плаши посетителите.

— Защо пък тя да ги плаши? Те и без нея са наплашени. Какво общо има това със секретарката?

— Не говорете така. За да получиш изгодна поръчка, е необходимо да отчиташ всяка дреболия. Достатъчно е на клиента да не му харесат завесите на прозорците във вашия кабинет и веднага ще започне да капризничи. Много неща зависят от настроението. Една секретарка съвсем не е дребно нещо.

— Позволете да не се съглася. Какво общо има с клиента моята секретарка, след като той е прикрепен към моя завод? Без мен той не може да направи нито крачка, както и аз не мога да направя крачка встрани от завода в Зауралск.

— Странна работа — замисли се непознатият. — А когато заводът в Зауралск не може да ви осигури алуминий?

— Тогава той ни плаща глоби.

— Какво от това, щом не можете да осигурите с продукция вашия клиент?

— Така е. Но ако ние не изпълним плана, сме длъжни да платим на него глоба. На свой ред той плаща глоби на своите клиенти.

— Е, добре, глобите, да речем, вече са платени. По-нататък какво става?

— Нищо. Просто почваме отначало.

— В такъв случай излиза, че въобще не можете да се разорите — крайно изненадано констатира непознатият.

— Как да се разорим?

— Ами… просто да се провалите.

— Могат да ме снемат от длъжността.

— Аха! — зарадва се непознатият. — И къде ще идете тогава? Ще протягате ръка за милостиня по улицата?

— Не, разбира се! Защо трябва да прося? Ще ме пратят на някаква друга длъжност.

— Нищо не разбирам… А кой плаща непрекъснато всичките тези глоби и понася загубите?

— Държавата.

Непознатият се замисли и след това каза:

— Хубавичко си живеете вие.

11.

Директорът на кабелния завод обаче надуши нещо. На поредното съвещание в главното управление, където отново беше казано: „А виждате ли, че Осколик независимо от всичко…“ Директорът на кабелния завод почервеня, като скочи, преобърна стола си и заяви, че няма нищо общо с такива факти, като „независимо от всичко…“, защо той, директорът на кабелния завод, няма алуминий, заводът вече трети месец прави престои поради липсата на алуминий, а по план трябва да даде 120 тона алуминиеви проводници, което съвсем не е военна тайна. И той „независимо от всичко“ не знае по какви пътища уважаваният от него лично Сергей Кондратиевич си доставя от Зауралск алуминий. Нека другарят Осколик, който винаги му навират в очите, да сподели опита си как си доставя алуминий.

На директора на кабелния завод му наляха чаша вода и го понажулиха за неговата избухливост, след което началникът на главното управление погледна умно към Осколик и каза:

— Наистина, Сергей Кондратиевич, вие трябва да споделите своя опит.

Документацията при Осколик беше в ред, а той не беше такъв глупак, че ни в клин, ни в ръкав още след първия призив да извади на бял свят своите вътрешни резерви.

— При мен няма никакъв такъв челен опит — отвърна Осколик. — В завода в Зауралск се намира непрекъснато моят снабдител и както виждате…

— Но в зауралския завод се намира и моят снабдител — доложи жално директорът на кабелния завод. — И както виждате…

— Това вече говори само за деловите качества на нашите снабдители — обобщи ехидно Осколик.

Направо му беше мъчно за директора на кабелния завод. Те бяха добри приятели, но когато ги разпределиха към един и същ доставчик, тяхната дружба завърши.

— Нима доставките на алуминий зависят само от личните качества на вашите ходатаи? — изказа съмнение началникът на главното управление.

Осколик само вдигна безпомощно рамене.

— Неговият там с нещо успява да им се подмаже — изказа предположение директорът на кабелния завод.

— Моля, моля… — обиди се Осколик. Началникът на главното управление си записа нещо в бележника.

12.

— Вижте, доколкото разбирам, вие сте капиталист? Частно лице? — запита веднъж Осколик.

— Това шокира ли ви?

— Не, разбира се. Ние сме за мирното съвместно съществуване.

— Тогава всичко е наред. Да не забравя да ви попитам дали вече сте обмислили моето предложение.

— Да. Съгласен съм.

— Съгласувахте ли работата с профсъюзите?

— Профсъюзите няма да имат нищо против. По-скоро мисля си, че никой няма да има нищо против.

— А главният счетоводител? Как тя ще заприходи новите станове, алуминия и строителните материали?

— Това си е моя грижа.

— В такъв случай… В такъв случай да си стиснем ръцете.

Сергей Кондратиевич и непознатият, озъртайки се дали не ги наблюдава секретарката, плеснаха здраво ръце.

13.

Производствените работи потръгнаха добре, но в личния живот на Сергей Кондратиевич нещо не вървеше. Модерната Лариса Владимировна не бързаше да се омъжва за него.

— Ти си директор, а аз съм счетоводител — съпоставяше тя. — Ти си на 45, а аз на 38. Ако се оженим, ще се наложи да си търся нова работа.

— Че какво от това? — изненада се Сергей Кондратиевич. — Ще ти намерим! Главният счетоводител на кабелния завод след една година се пенсионира. Разбери, че някак си е неудобно един директор да ходи ерген.

— Това е неравен брак.

— Сега на мене ми звънят по служба в къщи, а аз съм принуден да тичам при тебе?

— Извинявай, тогава аз ще тичам при тебе.

— Не, не… Неудобно е.

— Неудобно ли? А ти си мислиш, че на мен ми е много удобно да заприходявам твоя страничен алуминий?

— Как така страничен? — изплаши се Осколик и подскочи в кревата (разговорът се провеждаше през нощта). — Ти откъде разбра?

— Ти да не ме мислиш за вчерашна. Като ни напъхат в дранголника, тогава за дълго ще се венчаем.

Личният живот на Осколик направо не вървеше.

14.

Под впечатление на нощния разговор Сергей Кондратиевич още на разсъмване се понесе към завода с надеждата да завари непознатия и наистина го завари. Той притискаше с ръка сърцето си и викаше по телефона.

— Всичко продавайте, всичко!

Когато видя Осколик, той се опита да се усмихне. Затвори телефона и въздъхна.

— Неприятности ли? — поинтересува се Осколик.

— Понякога се случват и неприятности. След половин час всичко ще се изясни.

— Да не би да играете на борсата? — предположи Осколик, спомняйки си как в чуждестранните филми дебели джентълмени викат: „Продавайте!“ или „Купувайте!“ — и бършат с кърпичка изпотеното си чело.

— Не ме питайте — тежко въздъхна непознатият. — А вие от безсъние ли страдате? Та нали вместо вас мисли държавата?

— Чак когато ме затворят заради вас, тогава държавата ще започне да мисли за мен — отвърна Осколик, спомняйки си за пророчеството на любимата.

— Отново изпадате в паника! — разсърди се непознатият. — Аз изучавах углавния кодекс и установих, че нито един член не засяга вас. Напротив! Вие сте истински… как го казвате… рационализатор и челник в производството. Вие се снабдявате със станове и материал чрез съвършено нов способ.

Неговото изказване успокои донякъде Сергей Константинович.

— Да оставим това — каза Осколик. — С углавния кодекс смятам, че ще се оправим. Но съществуват затруднения и от морален характер.

— Морален? Характер? Какво значи това?

— Мога да взимам от вас станове и алуминий и накъдето и да тръгнат работите, мога да намеря пролуки в инструкциите, без да се чувствам виновен. Но какво да кажа на своите работници и служащи? Какво ще каже главният ни инженер, когато в неговия кабинет през нощта започне да работи вашият главен инженер. Нима ще повярва, че сте се появили от това… измерение? Веднага ще заподозре, че искам да го махна и ще бъде прав, защото вече е стар и не го бива. Всъщност на всекиго ще трябва да се обяснява кой знае какви работи и началниците скоро ще научат за всичко.

— А какво лошо може да намери началството в нашето сътрудничество?

— Няма нищо лошо, но вие не познавате моето началство. То ще спусне върху новите станове и алуминия такъв план, който и с три смени няма да мога да изпълнявам. Тогава къде ще работите през нощта?

Непознатият се замисли.

— Нещо повече. Моето началство ще вземе този ваш алуминий и станове, и строителни материали и ще ги разпредели на други, по-отговорни обекти — продължи да го плаши Сергей Кондратиевич.

— Това не ми харесва — промърмори непознатият. — Ще трябва да си поговоря с вашето началство.

Сега пък се изплаши Осколик. Ако почнеше съгласуване, съвсем не се знаеше как би завършило то. Да не говорим какво би останало в ръцете на Осколик. Може би щеше да е принуден да разчита само на Зауралск.

— Не се страхувайте — каза непознатият. — Ще свържа вашия началник с делови хора от експортно-импортната банка.

Телефонът иззвъня. Непознатият вдигна слушалката, изслуша съобщението, попи с кърпичката си потта по челото и каза:

— Можете да ме поздравите. Току-що нагълтах конкурента си.

— Жив ли? — ужаси се Осколик.

— Направо жив, с вътрешностите и като добавка с един малък алуминиев завод.

15.

Скоро се появи възможност непознатият да бъде свързан с началството. Към края на работния ден веднъж в „Алитет“ неочаквано се появи началникът на главното управление. Сам. Той огледа камарите от алуминий пред главния леярски цех, железобетонните панели за строителството на склада и новите станове в цеховете.

Върнаха се в кабинета и мълчаха дълго.

— Ще разкажеш ли за своя опит, или не? — най-сетне запита началникът.

Осколик вдигна недоумяващо рамене.

— Добре тогава. Извикай своята… Да не забравя, каква ти се пада тя на тебе?

— Коя?

— Главната счетоводителка.

Сергей Кондратиевич се изчерви. Всичко да беше изгоряло дано. Докладвали са му. Непознатият е прав — отдавна е време да смени секретарката си.

Лариса Владимировна пристигна. Видя изчервилия се Сергей Кондратиевич и разбра, че е настанало време за женене, защото няма накъде да се мърда.

— Кажете ми, моля ви се, откъде пристигна последната доставка алуминий? — започна разпита началникът на главното управление.

— От Зауралск — нахално отвърна Лариса Владимировна.

— Имате ли документи за този алуминий?

— Че как иначе? Да не сме частна работилница.

— Становете откъде са?

— От Владивосток.

— Не казвате истината, Лариса Владимировна. Такива станове не се произвеждат в Съветския съюз.

— Че откъде са се взели тогава?

— Та нали това ви питам.

— И аз това ви отговарям: от Владивосток — настояваше на своето Лариса Владимировна. — Можете да проверите документите.

— След малко ще ги проверя. А строителните материали откъде са?

— Нима в Съветския съюз не се произвеждат строителни материали?

— Не се забравяйте, Лариса Владимировна. Донесете тук всичките си документи и да не забравите паспортите на становете.

— Те нямат паспорти. Забутали са се някъде по пътя.

— Ха, виж ти, загубили се по пътя… По кой път?

— По китайско-източната железопътна линия — отряза Лариса Владимировна и отиде за документите.

16.

Документите бяха наистина нещо блестящо. Бяха дори по-хубави от истински. Те изглеждаха така, защото си бяха истински. Юнакът Лебедев беше се договорил и със Зауралск, и с Владивосток, и с железниците.

— Леле, страшни сте! — удиви се началникът на главното управление, след като прегледа документите и освободи без забележки Лариса Владимировна.

Осколик погледна часовника си. Всяка минута трябваше да пристигне непознатият.

— Ще разкажеш ли за опита си, или не? — повтори страшно началникът. — Какво всъщност става тук? Още утре ще се обадя в Зауралск и вие отново ще обеднеете. Защо съм пристигнал чак тука? За да можеш лично ти, лично на мене да ми обясниш всичко. Защото аз те ценя, разбираш ли? А моят заместник например препоръчва да насъскаме срещу тебе ревизори. А искаш ли и фейлетон във вестника да се появи? Това мога лесно да организирам.

„Настроението му е хубаво… Дали да не му кажа?“ — помисли си Осколик.

— А какво всъщност става нощем в завода? — изведнъж изтърси началникът на главното управление. — Защо в твоя кабинет постоянно свети?

Случаят явно сам се натрапваше.

17.

И тогава Осколик разказа всичко на началника на главното управление.

18.

Всичко беше очаквал тоя началник: и разкаяние за нарушаване на трудовото законодателство заради изпълнението на държавния план; и мошеничество; и най-сетне някакъв грандиозен челен опит; всъщност всичко беше очаквал. Най-добрите наши умове се опитват да решават икономическите проблеми, но чак пък камиони от въздуха? Алуминий от подпространството? Станове от някакво си там друго измерение? Капиталист през нощта в кабинета на съветски директор? Осколик направо се е побъркал. Но този побъркан Осколик беше изпълнил плана за миналия месец със 105 процента!

Телефонът иззвъня.

— Ало! — обади се Осколик. — Да, както се уговорихме… Той се обажда, докарал е алуминий. Искате ли да погледнете?

Началникът на главното управление приближи до прозореца.

— Лельо Даша, отваряйте вратите.

Началникът на главното управление видя как се разтвориха вратите и дочу как забръмчаха двигатели; и как от празната нощна улица в завода влезе някакъв механизъм, натоварен с алуминий.

19.

След продължителни съгласувания в министерството излязоха насреща на плановете на Осколик. Ако търгуваме с Япония, защо пък да не търгуваме и с четвъртото измерение? Заслужава си да опитаме. Така да се каже, един малък местен експеримент.

Непознатият просто излизаше от кожата си в бързането да преустрои завода и да почне да получава печалба през нощната смяна. Ходеше доволен и направо пълнееше с дни — наскоро беше изгълтал още двама конкуренти.

Нещата вървяха на добре. „Алитет“ бучеше, без да спира, на три смени. Към канцелариите надстроиха три етажа, в цеха за стоки за народно потребление пуснаха в действие автоматична линия, от която се сипеха алуминиеви „оловни войничета“.

На Лариса Владимировна нощната секретарка на непознатия с нещо не се хареса и най-после тя се съгласи да се омъжи за Сергей Кондратиевич. Направиха сватба и беше весело. Поканиха непознатия и той дойде с жена си. Бригадирът на леярите, другарят Григориев се натрапи да го изпрати до вкъщи и така стана първият човек в света, попаднал в друго измерение. Той се върна на следващата сутрин и разказваше, че там хората са си както трябва и са добри компаньори.

Дните течаха. В „Алитет“ се сипеха командировани от всички леярски заводи в Съюза. Черпеха опит. Те отбелязваха, че нашето производство дава по-малко алуминиева продукция на глава от населението през деня от другостранното производство със същите съоръжения през нощта. Обясняваха явлението с тяхната изсмукваща силите на човека система и в известна степен с нашите нарушения на трудовата дисциплина от рода на неявявания, престои и закъснения.

Започнаха да се борят за преодоляването на всичко това. Прехвърлиха несъзнателните в кабелния завод и като сплотен колектив се заеха да догонват своя нощен съперник. Заплатите започнаха да надхвърлят професорските.

Непознатият просто се пръскаше от задоволство. Той снабдяваше, разширяваше, строеше и реконструираше. На съвещанията в главното управление нещастният директор на кабелния завод направо плачеше; Осколик го съжаляваше, но бъркаше дружбата със службата.

Изминаха тримесечия. Въпреки че „Алитет“ увеличи обема на производството си три пъти, все пак не можа да догони нощната смяна. В какво се криеше причината? Осколик направи едно просто аритметично действие — през нощта преброи на пръсти служещите в канцеларията на непознатия, сравни това двузначно число със своето тризначно тегло и на поредното съвещание запита:

— А за какво говорят тези цифри?

Е добре, заводът е водещ и е възможно да бъде позволен и такъв експеримент. Съкратиха щатовете и съкратените прехвърлиха пак там, в кабелния. Печалбата подскочи. Непознатият ръкопляскаше учтиво, сблъсквайки се сутрин на вратата с Осколик.

20.

Дойде пролетта, настъпи месец март. Заводският художник започна да украсява камиони за първомайската демонстрация.

Докато свърши тримесечието, Осколик просто не успяваше да си поговори с непознатия, но в този ден реши да остане след работа. Непознатият се появи много по-рано от обикновено. Изглеждаше така, сякаш е заболял от жълтеница — Осколик едва го позна.

— Какво става с вас? — съчувствено го попита Осколик.

— Нещата не вървят.

— Дотук вие гълтахте, сега да не гълтат вас? — досети се Осколик.

Непознатият кимна.

21.

Непознатият направо загуби съня си. Не разказваше обаче нищо за своите неприятности, защото Осколик не можеше да му помогне. Започна да не си ходи през деня, седеше в креслото в ъгъла на кабинета и наблюдаваше безучастно работата на Сергей Кондратиевич.

Влезе чистачката — подпишете заявлението ми за отпуска, началникът на цеха не иска да го подпише.

Дойдоха от профкомитета — колко балончета да се купят за първомайската демонстрация?

Надзърна началникът на строителния цех — не сте ли ме викали?

Не, не бяха го викали.

Влезе Лариса Владимировна:

— Лебедев вече трети ден не се връща от отпуска.

— Нека почива, разрешил съм му.

— Да, ама аз няма да му платя!

— Добре де, ще си поговорим вкъщи.

Настана обедната почивка.

— Добре си живеете — въздъхна непознатият. — Просто не можете да се разорите.

22.

Всичко завърши през един съботен априлски ден. Сергей Кондратиевич влезе в кабинета и направо се удиви, като откри непознатия.

— Та днес е събота, идете си вкъщи, не може да се тревожите толкова — каза Осколик.

— А вие защо сте дошли? — без всякакъв интерес запита непознатият.

— Ние имаме трудов ден.

— А това какво е?

— Ами… работим доброволно.

Непознатият за миг се оживи:

— Какво значи „доброволно“? Безплатно ли?

— Да, безплатно. Садим дръвчета, почистваме територията на завода.

— Вие също ли почиствате територията? — изненада се непознатият, като видя греблото в ръцете на Осколик. — А жена ви?

— Тя се занимава с алуминия — разсърди се Осколик.

Оживлението угасна и непознатият отново се сгърби в креслото:

— А в моя завод вчера започна стачка. Пред вратите поставиха стачни постове и пребиват стачкоизменниците. Струва ми се, че днес ще ме глътне един от моите познати.

— Жив ли? — развълнува се Осколик.

— Жив, и то с вътрешностите.

Сергей Кондратиевич притвори вратата и тръгна по коридора. Когато стигна до изхода, чу изстрел и тичешком се върна обратно. Той направо беше готов да чуе този звук. На вратата на кабинета си се сблъска с двама непознати, облечени в странни гащеризони. Те мъкнеха някакъв тежък предмет, обвит в зелената покривка на директорската маса. Кабинетът беше опръскан с кръв.

— Позвъни ни и помоли да дойдем… — започна да обяснява единият от работниците.

— Тъкмо пристигнахме и налапа пистолета — добави вторият.

Сергей Кондратиевич тръгна след тях, влачейки греблото по коридора.

Като се прекръсти, леля Даша отвори вратите. Работниците със своя вързоп минаха през тях и изчезнаха във въздуха.

23.

— … Алуми…! — викаше след един месец в телефонната слушалка Лебедев от Зауралск.

— Миличка, моля ви, препредавайте! — помоли Осколик, разглеждайки елегантния джентълмен, който току-що беше се материализирал в кабинета и триеше с носната си кърпичка плешивото си чело.

— Вашият Лебедев казва, че те…

— Само за минутка, девойче. Кой сте вие?

— Научих, че моят предшественик е имал с вас преки приятелски контакти — усмихна се новият непознат. — На свой ред аз съм готов да продължим сътрудничеството при предишните условия.

— В никакъв случай — отряза Осколик.

— А защо?

— Вече сами ще се справим.

— Сами ли? — направи недоверчива гримаса плешивият джентълмен.

— Измъквай се… — тихо произнесе Сергей Кондратиевич, насочвайки заплашително дулото на телефона към неканения гост.

Ако старият непознат напомняше на Осколик лукавия дявол, то този приличаше направо на злобен и хитър сатана.

Сатаната се сбръчка и сякаш го издуха вятърът, защото само завесите на прозорците помръднаха.

— Вашият Лебедев каза, че не му дават алуминий.

— Девойко! — зарева в телефона Осколик. — Свържете ме направо с директора на Зауралския завод! Кой е директор на завода? Лебедев или той?