Герд Максимович
Мускус №1

В едно научно списание Анджело Тарделини прочете, че въпреки несъвършеното си обоняние човек усеща много аромати, които често съвсем несъзнателно определят поведението му. Това интересуваше Анджело и поради факта, че самият той беше химик в голямата фирма „Бетакампс“ в Рим, която произвеждаше парфюми, одеколони и други ароматизирани вещества, чиято цел беше да направят ежедневието ни по-приятно. А и в личния си живот той се уверяваше отново и отново, че действително ароматът играе голяма роля, може би и затова, без да си е изяснил докрай нещата, Тарделини беше станал химик именно с тази специалност. Още като дете той обичаше да вдишва миризмата на книгите, които имаше намерение да прочете и когато не му харесваше дъхът на лепилото, с което бяха съединени страниците на някоя книга, той я захвърляше.

Трябва да се отбележи, че Анджело Тарделини беше много особен мъж. Имаше големи стъпала, които винаги се потяха, когато се вълнуваше, и прекрасно голо теме с рядката способност да става на червени петна точно в най-неудобните моменти. Няма да се спираме на незначителния му говорен дефект, който би могъл да се нарече заекване, както и на факта, че бе склонен към пълнеене, ала това в никакъв случай не можеше да се обясни с нормалното наднормено тегло. С две думи, не е трудно да си представим, че когато имаше желание да „повали“ изискан женски дивеч, той не се радваше на особен успех. Все едно дали защото настъпваше собствените си крака и се препъваше, защото огромната му адамова ябълка подскачаше като топка за тенис в гърлото му, или защото му се скъсваха ластичните тиранти, придържащи широките му панталони.

Но се знае, че природата е справедлива. Когато отнеме или откаже да даде нещо на човек, наваксва го изобилно в друга област. Тук не става дума непременно за онова, което веднага биха си помислили някои читатели, въпреки че Анджело не беше лишен от надареност. Но специфичната му външна хубост бе компенсирана, дори премного компенсирана с духовна надареност. Но точно това интелектуално излишество измъчваше Тарделини, защото той виждаше, че всяка едра горила, която знаеше единствено да се оригва и да плюе по улицата, върти по десет жени на пръста си, докато той, чиято дарба граничеше с гениалността, трябва да се задоволява с това да гледа отстрани как останалите мъже се радват на любовта.

С научното списание в ръце и проследявайки с очи табелките с описание на различните аромати, той реши сам да внесе справедливост и да открие аромат, който вероятно би могъл да използва и в професията си…

Обади се по телефона на портиера, сеньор Потобози, че не иска да го безпокоят и ще остане да работи и през душната и гореща нощ, тъй като разработва проект, който би донесъл големи печалби на „Бетакампс“. Гласът му звучеше съвсем невинно, без всякаква пресметливост, нищо не издаваше факта, че най-сетне ще постави личните си интереси над интересите на фирмата.

С пъргавостта на маймуна той скочи сред своите епруветки и колби, разрови фиолите и пинсетите, бунзеновата му горелка адски засъска. Ученият обърна наопаки своя шкаф, в който се намираха всевъзможни ароматни вещества, смеси различни разтвори, постави ги върху лакмус и други хартийки, защипа носа си със специална щипка, за да не го объркат различните букети от миризми. Докато течностите вряха и кипяха в колбите, той следеше напрегнато променящите се багри в тях, като от време на време обърсваше потта от темето си с голяма кърпа на цветчета и лицето му се червеше от картините, рисувани от съзнанието му, за въздействието на изобретената мускусна миризма върху женската част от човечеството, стига да е точно такава, каквато бе предвидил в своите разработки.

След доста часове на напрегнат труд двата му крака се бяха схванали, но в ръцете си държеше епруветчица с течност в меден цвят. Той вдигна благодарствено очи нагоре, въздъхна, обърса мазнината зад ушите си и победоносно се тупна в гърдите. След това, дистанциран от всички объркващи миризми, които се наложи да опита, отвори фиолата и с присвити очи пое дълбоко първата мирисна проба от готовата микстура.

Ах! Най-после! В очите му заблестяха радостни сълзи, темето му обилно се изпоти. Беше сполучил! Откри го! Веществото беше негово, вещество на веществата и той усети как му се завива свят, видя цели армии от жени да минават през вратата на лабораторията и навлизат в духа му, докато през носа парфюмът нахлуваше дълбоко в мозъчния му ствол.

Ах! Сега той беше най-великият! Никой нямаше право да му отнеме тайната. Никой завистник или колега. Искаше точно да премисли дали изобщо да предостави на своята фирма това невероятно чудо на миризмите, а ако изобщо го стори, то едва след като е направил героичен опит със себе си като участник в тест и се е уверил във въздействието на своя препарат във всяко отношение.

Да, той беше щастлив като всеки откривател и лелееше надежди, че може би неговото изумително откритие ще му донесе първа награда в областта на химията или може би химически Орден на жартиерата в теменужен цвят. Но всички тези мисли, реши той, са излишни, и докато втриваше по малко от новото ароматно вещество по врата и под брадичката си, отвън някой подраска на вратата, въпреки че беше пожелал да го оставят на спокойствие.

Ала поради откритието си той беше във великолепно настроение и вместо да изреве страшно срещу неканения гост, попита с благоразположен дружелюбен глас:

— Кой е?

Но вместо отговор отвън се чу драскане, този път по-енергично и по-настойчиво, както му се стори.

— Да — каза той малко раздразнено, но все още добронамерено и с веселост, която трябваше да сочи гениалност.

Но драскането продължи, като се примеси и звук, издаван сякаш от плачещо дете. Анджело малко се поразтревожи, но изобщо не можеше да си представи кой би могъл да го безпокои в този късен час. Тайничко си помисли, че това е някоя случайно минаваща покрай вратата му колежка, неуведомена от портиера, която просто е пленена от няколкото капчици, чийто аромат е проникнал навън, и не е могла да издържи да не види този мъж на мъжете…

Той отиде до вратата, отключи я и я открехна мъничко, за да погледне навън, но там, където трябваше да стои жената, нямаше никой. Внезапно отдолу го връхлетя черна светкавица с бляскави очи и както се стори на Анджело — с огромни зъби. Отскачайки назад, той позна Маунц, котката на сеньор Потобози, която въпреки нареждането бе пускана да се разхожда по коридорите покрай лабораториите.

Котката сякаш се беше побъркала, мъркаше и предеше, ближеше Анджело по врата и гърба, крещеше, сякаш реват едновременно двайсет бебета, и мина доста време, докато химикът успее да я отдели от себе си.

Ала радостта му беше толкова голяма, че все пак дари Маунц с целувка по копринената козина, преди да я остави внимателно в коридора пред един голям прозорец, където тя обаче продължи да мяучи и да драска още дълго време, докато дойде Потобози, изплашен от шума на своето любимо животинче.

Портиерът взе котката под мишница и каза на откривателя, който си беше подал главата през вратата:

— Какво става тук?

И щом видя израза на лицето на Анджело, добави:

— Ах, успяхте ли да направите своето откритие, господин докторе?

Но Анджело беше сварил да придаде на лицето си неутрално изражение и промърмори нещо в смисъл, че нощта е душна и гореща, та не може да се концентрира истински върху опитите си, освен това странични фактори смущават наблюденията му и е време да се замисли дали да не потърси друга лаборатория, например накрай града, може би там условията за работа ще са по-добри, а и не би възразил срещу по-добро заплащане на труда му…

Той погледна портиера, който още стърчеше в коридора. Потобози изглеждаше малко объркан. Олюля се с котката под мишница, очите му светеха някак жълтеникаво и се въртяха в орбитите си, на Анджело се стори, че по устните на портиера се е появила пяна.

Химикът се усъмни, че Потобози търси нещо. Да, наистина главата му се клатушкаше, сякаш беше без опора, очите му се въртяха почти незабележимо, но много ясно личеше, че души нещо — да, Тарделини отбеляза с гордост, че Потобози се мъчи да долови някаква миризма, която все още не е уточнил.

— Простудили ли сте се? — попита го съвсем невинно той и мина една крачка напред в коридора, за да може да гледа Потобози в очите.

— А, не — отговори той, като с мъка удържаше животното под мишницата си, очите му бяха като стъклени и на химика се стори, че изразът им е похотлив. Да, Анджело се стресна, когато портиерът, положително несъзнателно, го обгърна с нежен влюбен поглед, който проникна до мозъка на костите му.

— Да ви дам ли нещо да пийнете? — попита Анджело, за да прекъсне магията, обладала тази сцена.

Но в този миг портиерът дойде на себе си и подвикна на Маунц да се държи прилично. Личеше, че още няколко секунди е под влияние на спомена за мечтата по изгубен рай. След това хвърли към химика неуверен поглед с повишаваща се острота, съзнанието му се избистри и той проумя, че пред него стои мъж, в очите му проблесна гняв и като примадона, която само привидно е завъртяла очи, той грабна котката и изчезна с нея.

Беше два часът през нощта и улицата, към която гледаше лабораторията, макар и централна, трябваше вече да е пуста и спокойна. Но когато Анджело, комуто леко се виеше свят, открехна завесата като старица, която следи най-порядъчното поведение на съседите си, съгледа две-три заблудени пешеходки, които се мотаеха под светлината на мощните улични лампи и се разминаваха. Те правейки се, че изобщо не се забелязват, но продължаваха да се въртят наоколо. Наистина той не се лъжеше, защото едната от тях, облечена в червена лачена пола, оглеждаше изпитателно високата фасада, сякаш можеше да чете мисли или да познае по аромата и по излъчването зад кой от прозорците се крие бъдещето, преливащо от чудни радости и приказни наслади. Погледът, дето прати на Анджело, бе толкова пламенен и настойчив, че той се отдръпна назад и си помисли дали другите две на тротоара не чуват силните удари на сърцето му.

— Уф — си каза той, — ама че работа!

Стовари се в креслото и пийна глътка коняк от шишето, оставено на малката масичка, след това пийна още веднъж, каза отново „Уф!“ и обърса голото си теме; пийна пак и усети как го загрява отвътре, как го изпълват чудни и приятни чувства. И тъй като това беше така прекрасно, отпи още две големи глътки, като държеше шишето кокетно срещу неоновата светлина, после вдигна фиолата до него, сега тя изглеждаше рубиненочервена, и се закиска глуповато като влюбен хлапак. Тогава постепенно осъзна, не шишето с коняка е почти празно, и усети как в стомаха му ври. Размисли дали, противно на навиците си, да не излезе на малка разходка до центъра и да се отбие в някой бар или все още отворена кръчма. Но вероятно и поради своето щастливо опиянение се усети малко сънен, малко уморен; денят и без това беше толкова дълъг, че след напрегнатия труд, който бе свършил, имаше право на кратка дремчица. Докато си мислеше тези неща, той вече беше заспал, седнал в креслото сред всичките си книги и изписани листове с леко отворена уста, похърквайки и сънувайки жени, котки и фиоли, Нобеловата награда, която сигурно нямаше как да му откажат…

Събуди го шум пред вратата. Погледна часовника в лабораторията и видя, че е девет часът. Анджело си помисли, че това е Руджеро, неговият колега, който беше заминал на конгрес, ала се сети, че Руджеро ще се върне след седмица, и то само ако преговорите, които междувременно трябва да води, са минали благоприятно.

Хм, помисли си химикът, все още сънен и малко опиянен. Постепенно в съзнанието му се появи споменът за великото вчерашно откритие. Тогава се почука отново.

Той тръгна към вратата, като хвърли поглед към фиолата, за да се увери, че не е сънувал. На вратата стоеше сеньора Серенисима, чистачката, която обикновено идваше вечер, когато беше привършила работата из лабораториите. Само по изключение чистеше в толкова необикновен час.

Сеньората, с парцал и кофа в ръце, която работеше тук от години, го изгледа от долу на горе малко плахо, сякаш не го позна, подуши наоколо и тръгна насреща му, без да попита дали има нужда от нейната помощ. Като минаваше покрай него, тя, според Тарделини нарочно, се отърка в него и конец от парцала й остана да виси на единия му ръкав.

Извини се и в следващия миг се впусна да чисти не само ръкава, а и яката на ризата, по която имаше кафяви следи от праховете, смесвани от химика през нощта. Зае се с тази работа толкова усърдно, че докосваше непрекъснато врата, бузите и изобщо тялото му, той се дърпаше, а очите й светеха и страните й бяха поруменели…

Най-накрая успя да я изтика навън, като заяви, че сам иска да сложи в ред хаоса, но преди сеньората да излезе, пообърса праха от стените, сякаш искаше да умие и вратите, и сметна за нужно да поправи даже и вратовръзката на химика, която висеше някак траурно…

Когато тя си отиде, Анджело отвори вратичката на шкафа в кухничката, понеже от вътрешната й страна имаше огледало, и се огледа. Той видя великолепен мъж, който го гледаше отвътре с лъчезарен поглед, с големи черни очи с дяволити пламъчета в тях и трапчинки по страните. Хареса се такъв и си помисли, че би се харесал и на многото жени, които го чакат отвън…

Гордо затвори вратичката с огледалото, след това взе фиолата от масичката, увери се, че е прибрал рецептата и я е вкарал в паметта на компютъра, сипа си няколко капки от фиолата, втри ги в слепоочията си, понеже можеше въздействието от нощта да е отслабнало, направи си гаргара с част от мускусната вода и обладан сякаш от ревност и алчност към съкровището в ръцете си, заключи пробата в огромния метален шкаф в ъгъла, програмира го бързо с нов код, обаче за всеки случай си отля малко от течността в шишенце, което скри в джоба си, понеже човек никога не би могъл да знае…

Провикна се към дневния портиер на пропуска:

— Сеньор Фиоручи, трябва да ида до града, за да си събера няколко данни, които не намирам тук. Бихте ли били така любезен да си отбележите това? Мисля, че ще се върна чак следобед.

А сеньор Фиоручи, който погледна малко загрижено на монитора си издраскания химик, отвърна:

— Ясно, господин доктор.

За да избегне усложненията, Анджело се промъкна през стълбата към задния вход, по която обикновено се доставяха химикали и други материали, необходими за научноизследователската работа. Той изобщо не видя жената, която влизаше в двора с очи, сълзящи от това, че беше прекалила с глицериновите капки, не видя и момичето, което точно сега хвърли по невнимание топката си в двора, и то точно към него.

Анджело си свиркаше песничка и зави по улицата с горда стъпка. Той игнорира котката, дошла сякаш от нищото, която го съпровожда известно време. Спря се за миг пред една витрина на магазин за модни шапки и шарени вратовръзки, за да провери как изглежда на дневна светлина.

Когато продължи, беше доволен и реши, без да обръща внимание на хвърляните към него погледи, да се впусне в големия водовъртеж от народ, тъй като беше събота сутрин и това обещаваше дълъг край на седмицата. Улиците оживяваха от непрекъснато извиращи хора, но както му се стори, предимно от жени…

Точно на ъгъла пред един световноизвестен фонтан, в който големи русалки от мрамор играеха с дебели тежки мъже, някой го докачи отзад и като се обърна, видя жена с широкопола червена шапка на главата, гарнирана с прекрасни червени черешки на панделката.

Устните й потрепваха, когато тя се впусна да се извинява за своята несръчност, и на Анджело се стори, че в следващия миг ще го нападне, но тя продължи и се спря пред големия фонтан, от който се издигнаха ята от гълъби, които образуваха гъст облак, направиха кръг около него и почти докоснаха главата му, преди да се издигнат, гукайки, към червените покриви на къщите наоколо.

Отново настана блъсканица, този път от група туристи, по които висяха камери и големи тежки фотографски чанти, мъкнати най-често от жените. Те се стремяха да се доближат до водоскока и ето че внезапно към него се втурна тъмнокоса жена с бадемови очи, която май имаше нещо циганско в кръвта си. Той си помисли, че тя ще му одере кожата с лакираните си червени нокти…

Извиненията й почти не разбра, а когато тя се отдалечи, не си помисли почти нищо, защото нещата бяха просто такива, каквито бяха. Така е, когато миришеш на хубаво, когато миришеш както не е мирисал никой мъж и някои от минувачите, мъже и жени, омаломощени от жегата, която вече беше настанала в този час, почти излизаха от строя с червени лица. Последицата от това беше истински концерт от клаксони.

Движението се задръсти и шофьорите имаха възможността да хвърлят несъзнателни, но проницателни погледи към мъжа с елегантно двуредово сако, който седна в по-спокойно кътче, за да има възможност да наблюдава отстрани тази въртележка, този хаос, за които в известна степен беше виновен.

Както може да се очаква, келнерът с мазни черни коси и с блеснали очи застана съвсем ненужно до Анджело, като че ли очакваше да му поръча още нещо, а химикът си отпиваше от време на време от чинцаното и се чувстваше много добре.

Оттатък, от другата страна на улицата, жените влачеха като кучета на каишки смаяните си мъже, но като че ли всички тези жени вперваха жадни погледи точно в чашата на Анджело и точно сега, сега в този час, искаха да се сдобият с такава напитка, със сладолед, със закуска или с нещо такова…

Да, в кафенето настана блъсканица, очевидно учудила келнера, който вече нямаше време за Анджело, а няколко жени стояха сами или с мъжете си около заетите масички, поклащайки възмутено тела и сякаш всички си мислеха, че другите трябва да се махнат от улицата, а те по някакво старо писано правило имат право на място в точно този локал, точно в този час и точно в това общество…

Да, можеше да се стигне до истински скандали, когато един или друг мъж се опитваше да помъкне със себе си своята съпруга, запъната като магаре на мост, хвърляйки убийствени погледи на Анджело, в които обаче се четеше и таен възторг, тъй като не можеше да си даде обяснение за случилото се.

Във всеки случай стълпотворението не беше намаляло и келнерът, собственикът на кафенето и жена му, които сега също обслужваха клиентите, тънеха потни в изумление, защото досега не бяха виждали такова нещо, въпреки че кафенето им заемаше централно място на този оживен площад. В същото време Анджело, на когото тази демонстрация беше достатъчно доказателство на новите му способности, си мислеше за плащане.

Наистина той си мислеше единствено за сметката, защото като бръкна във вътрешния джоб на сакото си, откри внезапно, че е твърде вероятно да съществуват и жени, които са в състояние да удържат на чара му, защото портфейлът му беше изчезнал. Сети се и за двете дами, които го бяха докоснали, и си помисли, че това може да е само оная, която май беше от цигански произход — мръсница!

Изчервявайки се, Анджело си помисли, че жените са си същите, пък макар и временно да си губят акъла…

Тогава по улицата съвсем случайно мина Моника, колежка, която се занимаваше като него с изследвания в подобни специални области, и изглежда, й беше достатъчно да го погледне само за миг, за да разбере причината за неговия смут. Тя му оправи яката на ризата и остави вместо Анджело пари в чинийката на масата. И в този момент в съзнанието му се стрелна мисълта, че тя никога не го е възприемала като човек или дори като мъж…

Това накара кръвта му да кипне и от суетност той не беше в състояние да се въздържи да не се увери и да подсили още мъничко ефекта.

— Извинявай — каза на колежката и се запъти към входа на локала, за да отиде до мястото, закъдето точно в този момент се бяха запътили и рояк жени.

Изтощен се облегна на вратата, след като бе дръпнал резето отвътре. Струваше му се, че отвън се чува шумотевица от женски гласове, която действително се превърна във високи крясъци. Той малко се поуплаши, но веднага видя лицето на Моника пред себе си, приятните черти, прекрасните руси коси, полюшването на блузата й и си подуши ръцете, където най-напред беше капнал от парфюма…

Мускус, мускус, мускус! Стори му се, че въздействието на веществото беше намаляло. Но нима снощи не се бяха събрали половин дузина жени под прозореца му, тъй като, разбира се, го беше оставил отворен! Нима и котките не бяха попаднали в плен на аромата? Нима даже малки деца и възрастни жени не бяха застрашени от загуба на разсъдъка си заради него?

Той отново помириса ръцете си и наистина му се стори, че въздействието е намаляло… Ала все пак не беше сигурен, защото някои вещества имаха способността да притъпяват обонянието при честа употреба. Но за всеки случай извади от джоба си малкото шишенце, напръска косата си, вдиша прекрасния аромат, пръсна малко и на гърдите, геройски изпъчени, поръси малко и в обувките си, тъй като притежаваше най-потните крака на века…

Така нагласен, пусна за алиби водата от казанчето, погледна високомерно две-три жени, които в търсене на мястото, предназначено положително за тях, се бяха объркали, блъсна се в четвърта, която, олюлявайки се и с опипващи всичко наоколо очи, влизаше във фоайето, успя да се измъкне от пета, изпречила се отпреде му с вдигнати като сомнамбул ръце (тя имаше дупка на чорапа си!), промъкна се в локала, отбягвайки стоящите вдясно и вляво жени, с мъка игнорира усмивката, пратена му от собственицата, и направи голям завой около келнера, който в този миг му намигна…

Но не можеше никъде да види Моника, когато най-сетне успя да се добере до вратата. Дали не беше отсреща, заобиколена от група жени, които викаха котките си? Или тя беше оная блондинка, която подскачаше на пръсти зад истински шпалир от хора, за да може да хвърли един поглед на мъжа, носещ достолепно тялото си, напускайки локала?

Трудно беше да се отговори и той искаше да я повика, но в този миг го нападнаха две жени, които бяха от леките, ако можеше да се съди по облеклото им. Едната нахално го целуна по бузата, а другата го дръпна отзад за ушите; току-що приближилата се трета заяви:

— Марш оттук! Той е мой, ясно ли е?

— Какво — извика оная, която го целуна, — безсрамница! Изчезвай! Той е мой, аз го видях още снощи…

Химикът се опитваше да се измъкне от групата на разярените жени и престрелката от дамски чанти, но в това време четвърта дама го ухапа по ухото, а една пета, която идваше от локала и вероятно беше използвала задната врата, увисна на врата му, сякаш искаше да го задържи завинаги за себе си.

Тълпата, която се беше струпала пред заведението, наблюдаваше с интерес неравната борба и всеки път, когато дамска чанта се стоварваше върху нечия глава или лакирани нокти просветваха на слънцето като остри ножове, надаваше радостни възгласи. И тъй като жените, междувременно вече седем, завладени от любовната магия и опиянени, вече се занимаваха само със себе си, Анджело успя да се измъкне между маси и столове…

Но това беше истинска катастрофа! Моника все още не се виждаше никъде, обаче за сметка на това го наскачаха веднага две-три кучета с капеща пяна от муцуните, а отвсякъде към него се протегнаха жадни и похотливи ръце от тълпата — хора, които се бяха побъркали, сякаш искаха да поздравят свой водач, някакво ново чудо или просто нещо, за което са мечтали…

Докато той се опитваше да се изскубне, забеляза, че се е разпрал хастарът на сакото му и че малкото косица, която все още растеше по темето му, остана да виси в обезумели ръце, изтръгнали я жестоко. Две жени, застанали непосредствено до него, започнаха да късат дрехите си и той виждаше оголена плът…

На бедния откривател му притъмня пред очите и той се помоли на небето да му прати ангел хранител или знак, който да му покаже как да се измъкне от тази тълпа, която все повече се сгъстяваше. Той не искаше и да си помисли някога да употребява парфюма отново, все едно дали ще го размазва по яката, или под носа си. Изобщо, реши той, много по-добре е всеки мъж или жена да си търсят възможности да открият партньор, без да използват такива мръсни трикове като мускуса или други…

И наистина сякаш небето го чу, въпреки че поради голямото разстояние можеше да е лоша връзката. Защото при такава плътно притискаща се човешка тълпа, която би могла да те смаже, той почти не можеше да диша, не можеше да помръдне. Докато се чудеше как да се спаси, усети, че без някаква причина около кръста му е мокро. Влагата проникваше през дрехите му, лепнеше по кожата, беше упорита и натрапчива и въпреки че локвата не можеше да е голяма, той имаше острото чувство, че плува в огромно, ужасно езеро…

Но чудото беше станало и цялата тълпа от хора, които се бяха налагали с дипломатически куфарчета, чадъри, пазарски торби, шапки и цилиндри, забелязаха невероятната случка: да, всички те бяха запазили донякъде здравия си разум, сега бяха обладани от някаква чудовищна лудост — както в тишината пред буря, очаквана да избухне всеки миг. Те стояха, все още запъхтени, но се отдръпваха крачка назад като разлюляно житно поле, което се дели, или като море, което се отдръпва пред някакво невиждано чудо…

Беше, както казах, затишие пред буря. Не, катастрофата не беше преминала, дори още не беше се разразила с цялата си мощ. Анджело вървеше по пътеката, откриваща се пред него, и изведнъж осъзна, като си бръкна в джоба, на какво се дължеше всичко това — под натиска на човешките тела около него шишенцето се беше счупило. Парфюмът се беше разпространил по въздуха в свръхдоза и резултатът се виждаше ясно…

Щом осъзна това, в тренирания му мозък на учен проблесна мисълта, какво ще последва, когато свръхдозата, предизвикала безредиците, се поразреди. С порива на отчаянието той направи скок напред по пътечката, още преди тя да успее да се затвори отново. Скочи с лъвска сила, катапултира на улицата, а отделни потни ръце се опитваха да го достигнат и да го спрат…

И така, сякаш светкавица прорязала тълпата, отнякъде пристигна един червен „Фиат 500“, използвайки даже част от отсрещния тротоар, за да може да се промъкне. Почти докоснал Анджело, шофьорът удари спирачките и гумите заскриптяха. Преди химикът да падне в несвяст, видя, че на волана седи дребничка млада жена с тъмни очи и приятни черти на лицето, която го загледа за момент, без изобщо да сбърчи нос и да подуши наоколо. Загледа го просто като нормален мъж, когото провидението й беше пратило точно пред колелата.

Щом Анджело дойде отново съвсем на себе си, чу все още скърцащите гуми и усети освен миризмата на собствения си парфюм и миризма на горяща гума. Пламъците наистина се опитваха да лумнат от двигателя на колата, а шофьорката, която очевидно Анджело беше дръпнал обратно в тясната кола, след като бе влязъл вътре, се опита да научи какво става. Но в същото време зад тях се получи хаос от чукнати и заклещени една в друга коли, от които наизлязоха мъже и жени, душещи въздуха наоколо и ругаещи на висок глас, а отпред улицата се стесняваше. Всички духове на града сякаш се бяха скупчили точно там. И именно на това място беше застанала напряко на улицата конска каруца, пълна с плодове и зеленчуци. Отнякъде се появи и един рейс, пълен с монахини, който заседна в теснотията. Малката количка успя да се провре покрай него с виещ шум на двигателя, а монахините проточиха вратове през прозорците като пингвини и хвърляха недвусмислени пламнали погледи на Анджело…

Химикът затвори очи. Боже мой, помисли той, запази разсъдъка на жената зад волана, която и да е тя, запази носа й, докато стоим в колата й, нека тя да усеща всички приятни аромати и миризми на тази земя, но не сега, не в тази кола и не тази сутрин, във всеки случай нека поне да почака, докато стигнем в лабораторията…

— Не ви ли е добре? — попита го момичето, което леко говореше на нос, избягвайки умело един полицай. Държавният служител беше загубил свирката си и затова, издул бузи, закрещя след тях побеснял.

— О, не — промълви Анджело, след като отново отвори очи.

— Бихте ли имали нещо против да ми кажете къде искате да ви закарам? — попита момичето с хладен глас.

— Къде?

Той си прасна главата в предното стъкло, защото тя спря рязко пред една витрина на магазин за парфюми, одеколони и мъжки дезодоранти. Но сякаш този удар го върна на себе си.

— В лабораторията — промълви той и отново затвори очи, защото видя как в лявата част на платното група бабички с бели коси и бастунчета за слепци подскачат палаво и се теглят за плитките.

— Кажете ми коя лаборатория имате предвид — искаше да узнае момичето, което беше обърнало колата на сто и осемдесет градуса и влезе в еднопосочна улица точно в обратната посока, за да даде път на кола от „Бърза помощ“, която беше включила зад тях светлините и сирената. Мъжете, които се видяха през прозорчетата й, изглеждаха страшно уморени и държаха усмирителни ризи в ръце…

Химикът изрече, заеквайки, името и адреса, а шофьорката, след като изпъди покачила се на капака котка, подкара автомобила, мина през един тунел, който в следващия миг се задръсти от невероятен поток коли, насочи се към Тибър и каза засмяно:

— О, това е фирмата за парфюми, която произвежда люлякова и мускусна миризма. Дядо ми и племенникът ми загубиха разсъдъка си от продуктите на вашата фирма и за цял живот се приютиха в тихото пристанище на брака… Кажете, мили мой, да не сте отворили трезора на вашата фирма?

Но преди да отговори, Анджело се огледа и понеже се потеше от жега и притеснение, тъмните петна от влага около кръста му се бяха увеличили още повече. Жената, която вече караше по пътя към „Бетакампс“, се засмя:

— Ама това е невъзможно, какво става с вас?

Анджело простена:

— Не е това, което може би си мислите…

— Какво си мисля? — поиска да узнае тя.

Те вече пътуваха покрай Тибър, където се разхождаха двама католически свещеници, които изпаднаха внезапно в необяснимо безпокойство…

— Това е невероятно нещастие — обясни Анджело с тържествен глас, докато тя минаваше с много висока скорост покрай стената край брега, където обикновено не се разхождаха почтени жени.

— Моля ви, кажете ми — поиска да разбере химикът, след като беше разяснил подробно на спътницата си всички перипетии около несполучливия си химичен експеримент; като, разбира се, й спести няколко факта — кой ви изпраща при мен в този час на най-голямо нещастие?

След като отново беше избегнала майсторски няколко критични ситуации, сред които — и обиколка на двама коминочистачи, които, изглежда, също под въздействие на разнасящата се наоколо миризма, се хвърлиха на предното стъкло и оставиха там отпечатъци от дланите си, а имаха желание да продължат игривата закачка. Успя да избегне произшествието и когато няколко цветнокожи, дошли вероятно от Сенегал, за да видят Вечния град, се хвърлиха на паважа с блуждаещи погледи и започнаха да изричат някакви свои ритуални молитви…

Спасителката на Анджело каза:

— Никога не съм имала късмет в живота, драги, затова непрекъснато попадам в най-заплетените и най-ужасните ситуации, без мъжете да ми кажат дори едно благодаря…

Междувременно бяха стигнали до лабораториите, дълги сгради, които се виеха по склона, а над тях висеше маранята. Анджело упъти своята водачка към задния вход. Те чуха как зад тях нараства уличният шум, подобно на приливна вълна от човешки тела и автомобили, която щеше да се разлее в подножието на хълма.

За секунда двамата изскочиха от автомобила, влязоха през вратата, минаха покрай портиера, който вяло погледна спътницата на Анджело. Преди сеньор Фиоручи да успее да каже нещо, отвън се чуха викове и в коридора, по който те трябваше да се позатичат, та да стигнат бързо до асансьора, се отвориха врати. Колегите, част от които Анджело познаваше от дълги години, се бяха вторачили със зачервени очи в него и в момичето. Лицата на всички бяха запотени, погледите — някак странно похотливи. Анджело изпита невероятно облекчение, когато успяха да стигнат асансьора.

Докато хидравликата тихо пъшкаше, той попита момичето как се казва. Името й беше Карла, освен това беше от рода Орсини, благороднически род, чиито свободни нрави през миналите столетия с представители от същия корен бяха довели до някои дегенерационни явления.

— Да — след дълъг поглед в очите му призна смутено тя, — след като моите предтечи са били ненаситни към парфюмите и жените, аз съм се явила на този свят с дефект в органа на обонянието. Може би съм изкупителна жертва и това именно е наказанието на небето. Поради тази причина ароматите не могат да ме омаят.

— Но това е… — Анджело Тарделини беше загубил способността си да говори.

— Да — промълви тя, — истинската любов.

Най-накрая те бяха стигнали до неговите лаборатории и се заключиха вътре, пуснаха щорите със страхотна бързина. Но долу, на улицата, царяха хаос, безумие и паника, десетки лакирани пръсти сочеха нагоре и викаха:

— Там, там горе е!

В тълпата си проправяха път първите полицейски коли със сини светлини и сирени. В долния край на улицата се чу крамола и разправия, а и на лабораторната врата вече някой тропаше бясно. Вероятно това бяха подлуделите колеги и колежки.

Без да спазва каквото и да било приличие, Анджело смъкна ризата и панталоните си и ги хвърли в шахтата за боклук. Въпреки че донякъде се беше освободил от прелъстителните и опасни миризми, блъскането по вратата и бъркотията на улицата не намаляваха, трескавите очи на мъже и жени не преставаха да блестят.

Тогава Анджело се удари по челото и рече:

— Наистина това нещо е проникнало до костите ми!

— В такъв случай няма спасение! — извика момичето. — Но не се притеснявай, аз ще те защитавам до последния си дъх. Ти си мъжът на моите мечти. Никога няма да те оставя на сганта. Само през трупа ми!

Тя искаше да го притегли към себе си и в този час, който положително беше последният им час, прекаран заедно, да го дари с целувка, но Анджело се повдигна на пръсти и ужасен се извърна встрани.

— Бъди внимателна, любима! Да не те заразя!

— Но какво ще правиш, бедни мой? — пожела да узнае Клара.

След като бе пийнал една глътка, той някак се поуспокои и се плесна с длан по челото. В очите му се появи дяволско пламъче.

— Ха! — каза той и отвори вратичката на лабораторния шкаф, сграбчи вляво прахове и мостри и вдясно мостри и прахове, колби, епруветки и шишета. Извади изпод масата лакмусовата хартия, извади от сейфа ценната проба, взе и бунзеновата горелка, която беше оставил погрешно също в сейфа. Щом свърши подготовката, а в очите му още святкаха дяволски пламъчета, той попита Карла, преди да запали горелката (в това време неговият шеф, сеньор Москатини, барабанеше с юмрук по вратата и го караше да отвори):

— И ти си съвсем сигурна, че изобщо не усещаш миризми, любима?

— Съвсем сигурна съм — отвърна тя.

— Тогава, съдба, направи това, на което си способна — изрече химикът.

Той запали горелката, сместа от всички компоненти стана червена, след това синя, след това кафява и още в следващия момент почти му прилоша. Карла изобщо не реагира. Той си защипа носа, за да не усеща миризмите, и остана загледан в колбата…

Както може да се очаква, двамата станаха съпрузи, което имаше много предимства за професията на Анджело, като се вземе предвид фактът, че Карла не беше чувствителна към никакви миризми. Панталоните и ризата, които химикът хвърли в римската канализация, миришеха толкова непоносимо, че седмици наред кучетата и котките бяха изчезнали от Вечния град. Говори се, че плъховете, които населяват предимно подземните канали, имали нечувана популация след известно време…

Самият Тарделини не беше уволнен от „Бетакампс“, тъй като заплаши, че ще остави откритието за себе си. Лесно можеше да се изчисли колко значителни могат да бъдат печалбите от една много разредена доза от Мускус №1, парфюма, който много скоро щеше да завладее света…

Тарделини реши да направи едно пътуване със своята жена, като замине за известно време на друг континент край брега на океана, за да може поне отчасти да се отърве от концентрираната миризма, която му донесе толкова неприятности, но и голямо щастие.

Що се отнася до щетите, предизвикани от героичния му опит със самия себе си, те бяха погасени след откриване на обществена каса, създадена от първите печалби от новия парфюм…