Алфред ван Вогт
Хищникът

Очите го боляха! Продължаваше да премигва, докато летеше и се стараеше да не загуби от погледа си блясъка на отдалечаващия се метал — задвижвания с ракетен двигател скафандър на неговия водач.

Той се виждаше изключително трудно срещу пламтящия огън на далечния слънчев диск — невероятно малкото, приличащо на скъпоценен камък слънце, което се издигаше все по-нависоко над фантастичния хоризонт на Европа. Сякаш — помисли си Томас — водачът нарочно застава в блясъка на утринното слънце, за да отклони умореното му внимание и притъпи силата му.

На повече от километър и половина под тях се простираше рядка гора сред мрачен и зловещ пейзаж. Надупчени скали, натрошен чакъл, на места редки туфи растяща сякаш насила юпитерианска трева, която също като редките дървета проблясваше с неприятния си кафеникав цвят и се загубваше в далечината, докато те летяха високо над нея — два къса блестящ метал, носещи се със скоростта на падащи звезди.

На няколко пъти Томас забеляза под себе си стада от напръскани със сивкави петна тревопасни; а веднъж, далеч вляво, зърна лъскавата люспеста броня на кръвожадния хищник гриб. Трудно можеше да види скоростомера, вграден в прозрачния шлем на летящата му броня — трудно, защото под него имаше втори шлем, прикрепен към нагрявания с електричество костюм; слънчевата светлина се пречупваше през двете плоскости и го заслепяваше. Но след като бе започнал да изпитва съмнение, той напрегна очите си, докато се навлажниха и погледът му се замъгли. Онова, което видя, го накара да стисне зъби. Заговори отсечено в микрофона със студен и твърд също като мислите му глас:

— Ей, там отпред — как се казвахте? Баркет… Биркет…

— Бартлет, сър — прозвуча младежки глас в слушалката; и на по-възрастния мъж му се стори, че в обръщението „сър“ долавя леко презрителна и враждебна нотка. — Рей Бартлет! Какво има, сър?

— Казахте, че пътуването ще бъде около петстотин двадесет и една мили, или…

— Или почти толкова! — Отговорът дойде бързо, но подигравателната нотка се засили, а враждебността стана по-явна, по-преднамерена.

Очите на Томас се свиха в стоманеносиви цепки.

— Казахте петстотин двадесет и една мили. Цифрата е доста специална, за да се сметне за точна и няма възможност да не знаете какво е разстоянието от Файв ситис^[1] до платиновите мини. Вече сме изминали петстотин двадесет и девет мили, откакто тръгнахме от Файв ситис преди един час, и продължаваме…

— Точно така! — прекъсна го младият мъж с нескрито нахалство. — Е, май не е много добре това, а, мистър прочут държавник и изследовател Томас.

Томас мълчеше, обмисляше положението и потенциалните опасности. Първият му порив на възмущение го подтикваше да подгони нахалника, но мозъкът му внезапно се избистри, подтисна желанието и се втурна напред в изблик на обмисляне.

Явно предстоеше преднамерено убийство. Съзнанието му работеше като часовник, с чувството за нещо, което се повтаря; защото той и по-рано се бе изправял пред заплахата от смърт през страхотните години на смели експедиции из далечните планети. Изпитваше някакво ледено облекчение от съзнанието, че това е само повторение на нещо, което вече е преживявал — успокояваше го мисълта, че в миналото бе побеждавал. При убийство, както и при всичко друго, опитът помагаше.

Томас започна да намалява огромната набрана скорост. Това щеше да продължи доста — но може би все още оставаше време, макар държането на спътника му да подсказваше, че кризата е опасно близко. Не можеше да направи нищо, преди да намали значително скоростта. Томас успокои забързания си пулс и каза спокойно:

— Кажете ми, цялата общност ли е съучастник в това убийство? Или планът е лично ваш?

— Сега няма да навреди на никого, ако ви кажа! — отвърна Бартлет. — Предварително знаехме, че посещението ви при нас е фарс. Привидно вие дойдохте, за да установите за сметка на земното правителство дали си струва да се воюва за тази луна на Юпитер; всъщност правителството предварително е решило, че няма да се бие, а вие, със страхотната си репутация, трябваше да дойдете и да се преструвате, че сте безпристрастен, но… — Той се задъха от омраза. — Мръсен страхливец! А какво ще стане с хората, които се опитват да изкарат прехраната си тук, работят като роби, надяват се, мечтаят, планират, творят за бъдещето? За какво! За да могат шепа цинични политици да ни продадат на мръсната, нахална паплач от Марс.

Томас се изсмя сухо, но разбиращо и с това прикри бавното, внимателно спускане към повърхността. Напрежението от спускането притискаше тялото му, разкъсваше белите му дробове, но той продължаваше упорито.

Вече беше сам в небето; блестящият скафандър на водача му бе изчезнал в далечината. Явно той не бе извърнал глава, нито бе забелязал отклонението по своя визьор. Като се стараеше да забави колкото е възможно повече разкриването, Томас каза:

— Значи така. Виждам, че съм изправен пред емоционалната недозрялост на детски мозъци. Питам се дали човешката раса въобще някога ще порасне. Не знаете ли, че в миналото светът е бил разделен на воюващи нации, а преди това на ожесточено патриотично настроени държави; а още по-рано човешките същества оставали верни на градовете си? Винаги ли ще трябва да се справяме с подобни глупаци? Глупаци с добри намерения, които не разбират нищо от политика, общество или икономика и непрекъснато стават жертва на собствените си недисциплинирани желания и емоционална непоследователност.

— Аха! — изръмжа Бартлет. — Такива приказки могат да минат в салоните на Лондон и Ню Йорк, но са чиста смет за мъжете и жените, на които им предстои да загубят домовете си. Ще умрете, защото няма да допуснем да се върнете с различни лъжи за Европа. Ще подправим няколко бележки с вашия почерк — намерили сме добър специалист по почерци — и ще ги предадем на вестниците; нека след това правителството се опита да се откаже. Тъй като вас няма да ви има…

— А как ще ме убиете? — запита мрачно Томас.

— След десет секунди вашият двигател — поде напрегнато младежът и се прекъсна. — Ей, вече не летите след мен. Значи се опитвате да кацнете. Нищо няма да ви помогне, дявол да ви вземе! Веднага се връщам…

Томас се намираше само на около петнадесет метра над суровите скали, когато в безшумния до този миг атомен двигател се чу внезапно стържене. Смъртоносната бързина, с която се разви всичко след това, му остави време само за инстинктивни действия. Усети болка в краката, остра, разкъсваща болка, изгарящо усещане, което замъгли съзнанието му; удари се в повърхността и с бурно, автоматично движение изхвърли източника на енергия, който бе така съединен неправилно, че го изгаряше жив. Съзнанието му потъна в мрак.

Томас се събуди сред замъгления свят на клатещи се и въртящи се скали! Насила възвърна съзнанието си и след миг на празнота разбра, че вече не е в скафандъра. А когато отвори очи, видя без заслепяване, че на главата си има само един шлем — привързан към отопляваните му с електричество дрехи. Започна да усеща нещо — ръбът на една скала се притискаше болезнено в гърба му. Все още замаян, но с ясен поглед той се взря в младия мъж със слабо лице, който бе коленичил край него.

Младежът — Рей Бартлет — отвърна на погледа му с вражда и каза рязко:

— Щастлив сте, че останахте жив. Явно сте изключили двигателя точно навреме. Беше съединен накъсо и е поизгорил краката ви. Намазах ги с малко мехлем, така че няма да почувствувате болки; и ще можете да ходите.

Той млъкна и се изправи. Томас разтърси глава, за да прогони черните петна, и се вгледа въпросително в другия, но не каза нищо. Младежът, изглежда, разбра какво мисли.

— Не смятах, че ще проявя гнусливост, когато става въпрос за толкова големи неща — почти грубо призна той, — но е така. Върнах се, за да ви убия, но не бих погубил дори куче, без да му дам някаква възможност за защита. Е, ето че ви се дава възможност, стига тя да има някаква стойност.

Томас седна изправен и погледът му се впи в лицето на младежа под шлема. Рей Бартлет беше красив млад мъж с приятно изражение на лицето, което обикновено сигурно беше откровено и открито. Беше честно лице, но сега чертите му се бяха изкривили от негодувание и някаква упорита решителност.

Намръщен от усилието да съсредоточи мислите си, Томас се огледа; опитният му поглед веднага забеляза някаква липса.

— Къде е скафандърът ви?

Рей Бартлет кимна към небето. В гласа му нямаше никаква нотка на приятелство, когато го осведоми:

— Ако очите ви са силни, вдясно от слънцето ще зърнете едно черно петно, вече почти не се вижда. Прикрепих вашия скафандър към моя и след това включих двигателя на моя. След около триста часа ще паднат на Юпитер.

Томас обмисли трезво положението.

— Ще ме извините, ако не повярвам напълно, че сте решили да останете с мен и да загинете. Зная, че има хора, които са готови да умрат заради онова, в което вярват. Но не ми се вижда логично вие да постъпите така. Несъмнено сте взели мерки да ви спасят.

Рей Бартлет се изчерви, лицето му потъмня от прилив на гневно изчервяване.

— Няма да ме спасят — изръмжа той дълбоко в гърлото си. — Не ми се понрави онова, което казахте за недисциплинираните желания и емоционална незрялост. Зная за какво намеквахте — че ние от Файв ситис мислим егоистично само за себе си и сме слепи по отношение на общото благоденствие. Ще ви докажа, че в този случай никой човек от нашата общност не мисли само за себе си. Ще умра тук с вас, защото, естествено, никога няма да стигнем пеша до Файв ситис, а пък платиновите мини са още по-далеч.

— Чисто самохвалство! — подразни го Томас. — Първо, фактът, че останахте с мен, доказва единствено, че сте глупак; второ, не мога въобще да се възхитя на подобна постъпка. Независимо от това доволен съм, че сте с мен, и благодаря за мехлема върху изгорените места.

Томас се изправи предпазливо, като се отпусна на краката си — най-напред десния, после левия и усети леко замайване, с което постепенно успя да се пребори.

— Хм — поде той със същия обикновен маниер като преди — не ме боли, но се чувствувам слаб. Този мехлем сигурно ще излекува изгореното до вечерта.

— Приемате всичко много спокойно — подхвърли язвително Рей Бартлет.

Томас кимна с едрата си глава.

— Винаги съм доволен да осъзная, че съм още жив; и имам чувството, че ще успея да ви убедя колко линията, следвана от правителството, чийто пратеник съм аз, е единствено разумната.

Младежът се изсмя рязко.

— Няма такава възможност. Пък е и без значение. Изглежда, не съзнавате тежкото ни положение. Намираме се поне на дванадесет дни път от най-близкото населено място — и то ако изминаваме по сто километра на ден, а това едва ли е възможно. Тази вечер температурата ще спадне поне до минус 75°C, макар да достига и до минус сто градуса в зависимост от изместването на ядрото на Европа, което, както знаете, е твърде горещо и понякога много близко до повърхността. Именно поради това обстоятелство хора — и други живи същества — могат да живеят изобщо на този спътник. Слънцето и Юпитер оказват влияние върху ядрото, като Слънцето надделява, затова през деня е винаги доста топло и толкова дяволски студено през нощта, когато притеглянето е откъм другата страна на планетата. Обяснявам ви това, за да имате представа за какво става въпрос.

— Продължавайте — рече Томас, без да допълни нищо.

— Но дори и студът да не ни унищожи, сигурно ще се натъкваме поне на един кръвожаден гриб всеки два-три дена. Те успяват да подушат човешката кръв от изумително голямо разстояние; а неизвестно по какви причини кръвта ги влудява. Щом притиснат някъде човешко същество, песента му е изпята. Могат да изкореняват и най-големите дървета, да се добират до пещери дори през твърда скала. Единствената защита от тях са атомните оръжия, а нашите отлетяха със скафандрите. Разполагаме само с моя ловджийски нож. Освен това единственият ни възможен източник на храна са гигантските тревопасни, които се втурват да бягат като сърни при вода на каквото и да е живо същество, а всяко от тях може да убие десетина мъже, ако попадне в безизходно положение. Ще се изненадате, като установите колко голям глад ще ви обземе за кратко време. Нещо във въздуха — разбира се, ние дишаме филтриран въздух от планетата — ускорява нормалното храносмилане. След два часа ще умираме от глад.

— Изглежда, това ви изпълва с мрачно задоволство — прекъсна го Томас.

— Аз съм тук, за да се погрижа да не стигнете жив до населено място, нищо повече — отвърна възбудено младежът.

Томас почти не го чу. Лицето му се бе смръщило в замислена гримаса.

— Колкото повече ми разправяте, толкова повече се убеждавам, че човешките същества на Европа са жалка сбирщина, а не истински пионери. Намират се тук от петдесет години, изградили са градовете си с помощта на машини, обработват мините си с машини и нито един човек не е пуснал корени в почвата. Никой не се е научил да живее без луксозните стоки, които получавате от Земята. Говорите, че са работили като роби и са творили. Ами! Ще ви кажа, Рей Бартлет, това е страхотно обвинение спрямо тези така наречени ваши пионери, които просто са преместили тук един земен град и живеят изкуствен живот, като несъмнено мечтаят за деня, когато ще бъдат достатъчно богати, за да се върнат в истински годните за обитаване градове.

Младежът отвърна мрачно:

— Да. Я вие се опитайте да извлечете нещо от почвата на тази ялова луна — опитайте се да убиете гриб с голи ръце.

— Не с ръцете си — също така мрачно подхвърли Томас, — а с мозъка и опита си. Ще се върнем във Файв ситис въпреки всички тези природни препятствия, въпреки намеренията ви!

В последвалата тишина Томас огледа околността. Той изпита първите наистина вледеняващи съмнения, когато погледът и съзнанието му обхванаха безлюдния скалист ад, проснал се във всички посоки до хоризонта. Не, не във всички! В посоката, накъдето трябваше да се отправят, в далечината едва се забелязваше тъмна замъглена скалиста стена. Тя сякаш плуваше сред получерната омара на небето отвъд хоризонта. В непосредствена близост скалите бяха струпани в чудновати форми, сякаш замръзнали насред гневни гърчове. И в гледката нямаше никаква красота, никакво величие, само безкрайни, отчаяни километри измъчено мъртвило — и тишина!

Съзна тишината внезапно, сякаш остра болка прониза тялото му. Тишината като че ли оживя. Притисна безмилостно скалистата равнина, върху която се намираха. Злобна тишина, която продължаваше да царствува без ехо, дори без вятър, който да подсвирва и стене в милиардите пещери и над рововете, набраздили безлюдната, тъмна, измамна повърхност около тях. Тишина, която сякаш въплътяваше самия дух на този груб, смъртоносен малък свят под малкото, бляскаво слънце, което се виждаше като разкривена, ослепяваща точка върху синкавочерното небе.

— Подтиска, нали? — обади се Рей Бартлет с известно презрение в гласа.

Томас се взря в него, без да го вижда. Погледът му бе зареян надалеч.

— Да — отвърна той замислено. — Бях забравил какви чувства те обземат; не съзнавах доколко съм забравил. Е, ще е добре да тръгваме.

Докато прескачаха предпазливо скалите, подпомагани от по-слабото привличане на Европа, младежът каза:

— Може би сега ще разберете по-добре какво чувствуваме ние, които сме построили градове и домове върху тази далечна луна, по отношение на възможността да ни предадат на друго правителство?

— Не съм склонен — отвърна сухо Томас — да обсъждам въпроса с човек, който няма представа от психология, социология, история и политическа икономия. Няма нищо по-безполезно от това, да спориш с някого, който няма никаква основа за мненията си освен някаква неясна бъркотия от емоции.

— Знаем кое е справедливо и кое е човешко — отговори с леден тон Рей Бартлет. — Имаме си учени, инженери и учители; и аз съм тук, за да се погрижа решението им да умрете да бъде изпълнено.

— Сега разполагате само с нож — забеляза Томас — и ако ме нападнете с него, ще трябва да ви покажа метода, който използуват марсианците от равнините, за да обезоръжат човек с нож. Всъщност е много прост и напълно ефикасен.

— Аха! — откликна грубо Рей Бартлет с напрегнато лице и тяло. — И какво ще ви помогне това? И без нож ще мога да ви разкъсам с голи ръце.

Томас забави бързите си крачки, за да го изгледа.

— Бих си позволил да отбележа, че при огромния ми опит не ще можете нищо да ми направите. Въпреки това — побърза да добави той — се извинявам за провокационното подмятане. Думите ми биха могли да се сметнат за предизвикателство — всъщност всички заплахи, независимо как са прикрити зад разумни доводи и морални усуквания, са предизвикателства, — а историята ни учи, че такова предизвикателство неизбежно води до действителен сблъсък. Кажете ми с какво си изкарвате прехраната?

— Аз съм инженер-металург! — отвърна кисело Рей Бартлет.

— Охо! — в гласа на Томас прозвуча приятна изненада. — Виждам, че съм ви подценил. Никой не би разбрал по-добре от вас причините, свързани с металите, които породиха в цялата тази история Марс да поеме Европа.

— Марс няма да вземе Европа! — викна Бартлет. — И не се опитвайте да ме ласкаете с това, че лесно съм щял да разбера сложните ви съждения. Не ми минават такива неща.

Томас не му обърна внимание.

— Ето ви цифрите. Земята използува десет милиарда тона стомана годишно, а Марс — два милиарда…

— Това е доказателство — прекъсна го Бартлет, — че не ще се осмелят да воюват с нас, защото и сега им продаваме половината от това количество стомана. Ако спрем доставките, те не ще могат да поддържат мирновременната си икономика, а камо ли да задоволяват нуждите си при война. Ще им кажем да вървят по дяволите.

— Грешите дълбоко. Разсъждавате като кореспондент на вестник, който прави математичен сбор на оръжията на противниците и после заключава: „Вижте, ние притежаваме повече!“ Войната е голямото неизвестно и нищо в нея не може да се предскаже. Военен гений с един милион войници може да победи добре въоръжена армия от два милиона. До известно ниво войната е наука също като астрономията, а след това се превръща в астрология. Доколкото науката може да ни помогне, нашият генерален щаб реши, че в стратегическо отношение сме зле. Макар да не сме убедени, че ще загубим, не можем да гарантираме, че ще победим.

— Това са доводи на консервативни стари баби. Те не се осмеляват да се бият.

— Ето какво казват цифрите — продължи спокойно Томас. — Половината от нашата стомана и единият милиард тона, които продаваме на Марс, се добиват изключително трудно на Юпитер. В случай на война не ще можем да продължим работата в тези мини, защото те са отчайващо изложени на нападение. Поради това можем да разполагаме по време на война с пет милиарда. Не ще можем да работим в мините на Титан, които доставят някакви си незначителни петдесет милиона тона стомана, и, разбира се, Европа ще бъде завладяна един месец след началото на войната. Причината за всичко това е, че от военна гледна точка е невъзможно да се поддържа сигурността на маршрута Земя-Юпитер освен през някои периоди на годината, когато Марс се намира откъм противоположната страна на Слънцето спрямо Юпитер. Марсианците обаче ще започнат войната само когато разположението е благоприятно за тях. Естествено, марсианците не ще могат да продължат добива от мините на Юпитер в условията на война, но няма да има затруднения с мините на Ганимед, Йо, Калисто, както и на Европа и Титан, след като ги завземат. Междувременно на нас ще ни останат доставките от Венера, Луната и Земята, които ще възлизат на около четири милиарда тона годишно. Като се вземат предвид по-големите размери на Земята, по-голямото население на Земята и Венера, марсианците при техните нормално по-малки нужди всъщност ще имат преимущество над нас със своите милиард и двеста милиона тона.

И всичките тези огромни сили ще бъдат впрегнати в струваща милиарди долари война за какво? За да запазим някакви незначителни стотина милиона тона стомана и съответните количества от някои други метали, които получаваме от Европа. Естествено, когато установихме, че политическото положение на Марс се насочва към катастрофален и неизбежен край, решихме, че не си струва.

— Проклети страхливци! — изръмжа Рей Бартлет. — Ние не воюваме за стомана. Ние ще се бием до последния мъж и жена за нашите градове и домове. Нека не говорим повече за това. Повдига ми се от вашите хладнокръвни, нечовешки разсъждения. Използувате човешките същества като пионки. Позволете да ви кажа, че единствено те са от значение. Слава богу, че двамата с вас нямаме никаква възможност да се измъкнем живи от тук.

Два часа по-късно слънцето се бе издигнало високо сред тъмното безрадостно небе. Двата часа бяха изминали в мълчание. Вече два часа те крачеха по скалистата повърхност между фантастични долини, зинали от двете им страни, минаваха покрай отворите на пещери, разтворили входовете си направо към вътрешностите на планетата. Два часа на самота.

Огромната черна скалиста стена, която вече не се закриваше от мъгла, се възправи съвсем близо и надвисна над тях. Докъдето стигаше погледът, тя се простираше до безкрай в двете страни; от мястото, където Томас все по-уморено прескачаше скалите, стената сякаш се въздигаше, гладка и непроходима. Започна да се задъхва.

— Не съзнавах, че дотолкова съм загубил добрата си форма. Трябва да призная, че не съм сигурен дали ще успея да изкача тази стена.

Младежът обърна към него лицето си, което бе загубило здравословния си загар, бе го заменила мътната сивота на умората. В тъмните му очи отново проблесна малко огънче.

— От глада е! — уведоми го лаконично той. — Казах ви какво ще стане. Умираме от глад.

Томас продължи напред, но след миг забави крачките си и каза:

— Тези тревопасни… те ядат и малки клонки от дървета, нали?

— Да. За това им служи дългата шия. И какво от това?

— Само с тях ли се хранят?

— И с юпитерианска трева!

— Нищо друго? — в гласа на Томас прозвуча настоятелност, а силните черти на лицето му бяха напрегнати. — Помислете си, човече!

Рей Бартлет се наежи.

— Не ми говорете с такъв тон. И каква полза има всъщност?

— Извинете ме за тона. Какво пият?

— Ближат лед. Винаги остават близо до реките. През кратките периоди на разтопяване всяка година цялата вода от горите се стича в реките и замръзва. Единственото друго нещо, което ядат или ближат, е солта. Също като земните животни те се нуждаят непременно от сол, а тя е рядкост.

— Сол! Това ни трябва! — гласът на Томас прозвуча тържествено. — Ще трябва да се върнем. На около километър и половина минахме покрай каменна сол. Ще трябва да вземем малко.

— Да се връщаме! Да не сте полудял?

Томас се загледа в него — очите му се бяха превърнали в сиви кладенци със стоманен отблясък.

— Слушайте, Бартлет, преди малко казах, че май няма да успея да се изкатеря по стената. Е, не се безпокойте, ще я изкача. И ще оцелея през целия ден и утре и още дванадесет, тринадесет или двадесет дни. През последните десет години, докато бях министър в правителството, съм наддал около дванадесет килограма. По дяволите, тялото ми ще използува тези запаси за храна и господ ми е свидетел, че ще продължа още да живея и да вървя със запазени сили, когато вие вече ще се запрепъвате като пиян моряк. Ще бъда жив, когато вие вече ще сте умрял и погребан на стотина километра зад гърба ми. Но ако искаме да убием някое тревопасно и да поддържаме нормално живота си, ще ни трябва сол. Видях на едно място сол и не можем да си позволим възможността да я загубим. Затова ще се върнем.

Загледаха се един в друг с див, бурен гняв на двама мъже, чиито нерви са стигнали до крайния предел на напрежение. След известно време Бартлет пое дълбоко дъх и каза:

— Не зная какви са плановете ви, но ми се струват налудничави. Виждали ли сте някога тревопасно? Прилича на жираф, само че е по-голямо и бяга по-бързо. Може би сте си наумили да го примамите със сол и след това да го убиете с ножа. Повтарям ви, че не можете да се приближите до него… Но ще се върна с вас. Без значение е, защото ще умрем, независимо какво си мислите. Надявам се някой гриб да ни забележи. Така всичко ще свърши по-бързо.

— Има нещо жалко и ужасяващо — рече Томас — в млад човек, който е решил да мре.

— Нима мислите, че искам да умирам! — избухна младежът. — Аз имах за какво да живея, преди вие да дойдете с вашите мизерни…

Развълнуваният му глас стихна, но Томас не искаше да остави неизследвано това силно чувство.

— Несъмнено — предположи той тихо — има някое момиче, което обичате…

По нещастния израз върху лицето на младежа разбра, че е познал.

— Е, добре — продължи Томас, — тя вероятно ще се омъжи за някой друг. Винаги се намира втори мъж, който се стреми да опита многото прелести на едно красиво и интелигентно момиче.

Младежът не промълви нищо; Томас разбра, че думите му са предизвикали жестоки мисли у другия. Не изпита съжаление. Беше напълно наложително Рей Бартлет да придобие желанието да живее. В кризата, която наближаваше, неговата помощ лесно можеше да се окаже решаващ фактор за живота и смъртта.

Когато се връщаха към каменната сол, Томас изпадна в странна разговорна треска. Сякаш езикът му, цялото му тяло бе отровено; въпреки това думите му, макар да течаха бързо, не бяха безсмислени, а добре преценени, за да убедят младия човек.

— Погледнете на нещата под такъв ъгъл. През период от петдесет години вашите хора са построили пет града с общо население един милион души. От мините произвеждате сто милиона тона стомана, хиляда тона платина и около сто милиона тона други метали — всичко около двеста милиона тона. Разбира се, годишно.

Вашите инженери изтъкват, че според изчисленията запасите от метали ще се изчерпят за около хиляда години. С други думи, на тази малка луна има двеста милиарда тона метал, който се равнява на нормалните нужди на Земята за двадесет години. Стойността на целия хилядолетен добив при средно двадесет долара за тон ще възлезе на четири хиляди милиарда долара. Едва ли е необходимо да ви обяснявам, че войната между Земята и Марс ще струва десет пъти повече за всяка година от времетраенето й, без да включваме в сметката стоте или двестате милиона души, които ще бъдат унищожени по най-ужасяващите възможни начини и без да говорим за загубата на свободата, която ще последва. При разискванията си ръководителите на вашата общност дали са взели това предвид?

— Повтарям ви — рече упорито Бартлет, — че марсианците няма да се бият, ако им се противопоставим и…

— Повтаряте това като папагал! — прекъсна го рязко Томас. — Вътрешнополитическото положение на Марс е стигнало до точката на взривяването. На планетата има две групи — едната ожесточено противопоставяща се на Земята, а другата — правителството — склонна към преговори. Ние искаме това правителство да остане на власт, но те нямат никакви перспективи за изборите през тази година, освен ако докажат, че са постигнали някакъв материален напредък. Европа е техният отговор…

— Ето я вашата сол! — прекъсна го Бартлет.

Скалата от сол образуваше тесен корниз, който се издаваше като дълга ограда, опъната в изненадващо права линия; свършваше внезапно в края на каньона, където се възправяше сякаш изумена, че се е озовала до края на бездната.

Томас взе два отломъка сол, пъхна ги в големите джобове на палтото си и тръгна назад към скалистата стена на около пет километра от тях. Продължи оттам, където беше прекъснал:

— И не забравяйте, че за хиляда години ще бъдат използувани не само металните ресурси на Европа, но и металите в цялата Слънчева система. Затова сега трябва да имаме равномерно разпределение, защото не можем да си позволим да прекараме последните сто от тези хиляда години във война за метал с Марс. Разбирате ли, през тези хиляда години трябва да достигнем звездите. Трябва да постигнем скорости, значително по-високи от скоростта на светлината — и през последните сто години ще се нуждаем от тяхното сътрудничество, а не от вражда с тях. Затова те не трябва за нищо да зависят от нас; а необходимо е и ние да се избавим от разяждащата съзнанието ни съблазън да спасим себе си за още няколко години, като пожертвуваме тях.

Рей Бартлет каза с почти задавен от гняв глас:

— Разбирам какво се опитвате да направите — твърдите, че можете да мислите за дългосрочното благоденствие на света. Не се силете; не сте господ. Някои хора започват да вярват, че са богове, че могат да дърпат конците на марионетките хора и идеи, така че всичко неизбежно да става, както те искат. Но ние не сме марионетки, а човешки същества. Всичко може да се случи за хиляда години. — Накрая той завърши грубо. — И отново ще ви кажа да млъкнете! Не искам да слушам увещанията ви. Преди заявихте, че основите на нашите убеждения са различни. Прав сте, по дяволите. Затова млъкнете, проклет да сте! Толкова съм гладен, че едва стоя на краката си.

— Е, добре — попита го уморено Томас, — каква е основата на вашите убеждения? Готов съм да споря, изхождайки от нея.

Младежът не отговори. Продължиха да влачат краката си сред пълна тишина.

Тялото на Томас го болеше и всеки мускул, всеки нерв изпращаше тревожен сигнал в мозъка му. С отчаяна упоритост се задържаше за всяка изпъкналост на скалата, разбираше с ужас, че всяко отпускане означава смърт. Веднъж погледна надолу и съзнанието му се замъгли от изумление при вида на дълбоката пропаст под него.

Със замъгления си поглед видя на няколко метра от себе си младежа, чиито измъчени черти на лицето напомняха за глада, разяждащ самите корени на крепящия се на сламка техен живот.

— Дръжте се! — изрече задъхано Томас. — Остават само няколко метра.

Успяха и се отпуснаха върху самия ръб на ужасяващата стена, прекалено изтощени, за да се изкачат по полегатия склон пред тях и да погледнат какво се разкрива отвъд, прекалено изтощени, за да предприемат каквото и да било. Можеха само да лежат и поемат жадно в дробовете си животворния въздух. Накрая Рей Бартлет успя да каже задъхано:

— Какъв смисъл има? Ако притежавахме поне малко разум, щяхме да се хвърлим от тази скала и да свършим.

— По всяко време можем да скочим в някоя дълбока пещера — отвърна Томас. — Да вървим.

Той се изправи несигурно на крака, направи няколко крачки и изведнъж застина, а веднага след това се хвърли на земята, като шумно пое въздух. Пръстите му сграбчиха крака на младежа и брутално го повалиха в седнало положение.

— Лягайте, ако ви е мил животът. На около един километър има цяло стадо тревопасни. А те означават живот за нас.

Бартлет почти с желание допълзя до него; и двамата внимателно надзърнаха над скалистия ръб към обраслата с трева равнина. Томас видя, че е малко под тях. Вляво, едва на стотина метра, в равнината като клин се вбиваше краят на гора. Тревата изглеждаше почти като продължение на горската растителност. Тя също имаше клинообразна форма и постепенно се губеше сред пустите скали. В далечния край на тревистата равнина имаше стадо от петдесетина тревопасни.

— Приближават насам! — рече Томас. — И ще минат близо до онзи клин от гората.

— И какво ще направите? — в гласа на Бартлет прозвуча лека ирония. — Ще изтичате и ще поставите малко сол под опашките им? Казвам ви, Томас, нямаме нищо, с което…

— Най-напред — продължи Томас, без да му обръща внимание, сякаш мислеше на глас — ще трябва да отидем сред онези дървета. Това може да стане, като се придържаме към ръба на скалите и оставим дърветата между нас и животните. Тогава ще ми дадете за малко ножа си.

— Добре! — съгласи се младежът. — Щом като не разбирате от дума, ще трябва да се научите от опит. Повтарям ви, че не можете да се доближите дори на половин километър от тия същества.

— И не мисля дори — отвърна Томас. — Виждате ли, Бартлет, ако имахте повече доверие в живота, щяхте да знаете, че проблемът да се убиват животни чрез хитрост е бил решаван и преди. Изумително е колко еднакви са решенията на различни планети и при различни условия. Човек би заподозрял, че еволюцията е била обща, но всъщност подобни положения пораждат подобни решения. Гледайте как ще постъпя.

— С желание ще наблюдавам — съгласи се Бартлет. — Предпочитам да умра по какъвто и да е друг начин, но не и от глад. Печеното от тревопасно не е нещо особено, но ще ни се види райско ядене. Не забравяйте обаче, че кръвожадните грибове вървят по следите на стадата тревопасни, нощем се приближават, доколкото могат, и на сутринта ги избиват, докато са смръзнати. Сега, когато наближава нощта, някой гриб може да се навърта наоколо, да се крие и да се прокрадва все по-близо. Скоро ще ни надуши и тогава…

— Ще се занимаем с гриба, когато ни нападне! — заяви спокойно Томас. — Съжалявам, че никога не съм посещавал тази луна през младостта си; всички тези проблеми щяха отдавна да бъдат решени. Междувременно нашата цел е гората.

Външното спокойствие на Томас прикриваше вътрешната му възбуда. Тялото му буквално се разкъсваше от глад и желание, когато достигнаха безопасното прикритие на гората. Взе ножа на Бартлет и започна да копае в основата на голямо, оголено, кафяво дърво, а пръстите му трепереха.

— Нали коренът — попита той с неспокоен глас — е толкова здрав и пружиниращ, че е почти като закалена стомана и не се чупи дори ако се извие на кръг? На Земята го наричат еврокорен и се използува в индустрията.

— Аха! — съгласи се Бартлет. — Какво ще правите… лък ли? Предполагам, че вместо черва за тетива ще можете да използувате трева. Тревата е доста здрава и от нея правим въжета.

— Не — рече Томас. — Няма да правя лък и стрели. Имайте предвид, че стрелям доста добре с лък. Но вие ми казахте, че не мога да се доближа дори на петстотин метра до животните.

Той измъкна един корен, дебел около два и половина сантиметра, отряза около шестдесет сантиметра от него и се зае да заостря единия край, а след това другия. Начинанието се оказа по-трудно, отколкото бе очаквал, защото ножа се плъзгаше по повърхността сякаш беше метална. Накрая успя да зацепи ножа в дървото.

— Става добро острие — поясни той. — А сега ми помогнете да го свием на две, а аз ще го завържа с трева, за да остане в свито положение.

— Охо! — възкликна Бартлет учудено. — Започвам да разбирам! Слушайте, това е доста хитро. Ще стане приятна хапка с диаметър около дванадесет сантиметра. Тревопасното, което го докопа, ще го нагълта наведнъж, за да не позволи на другите да се доберат до солта, с която ще го намажете. Храносмилателните му сокове ще разтворят връзката от трева, остриетата ще се разгънат, ще пробият стомаха и ще предизвикат вътрешен кръвоизлив.

— Този метод — поясни Томас — се използува от аборигените на Венера, за да убиват недосегаемите елени паамер; на Марс с него убиват водни гризачи и накрая нашите ескимоси на Земята го използуват срещу вълците. Естествено, всички употребяват различни примамки, но принципът е същият.

Той внимателно се промъкна към края на гората. Скрит зад едно дърво, хвърли малкото парче сгънато дърво с всичка сила. То падна сред тревата на около четиридесет метра.

— По-добре да направим още няколко! — каза Томас. — Не можем да разчитаме, че ще намерят точно това.

Печеното месо беше твърдо, но с добър вкус, храната се оказа приятна; приятно беше също да се усеща и приливът на сила в тялото. Накрая Томас въздъхна, стана, погледна залязващото слънце — застанало като оранжева топка от пламъци върху западното небе.

— Всеки от нас ще трябва да носи по тридесет килограма месо; това прави по два килограма за следващите петнадесет дни. Да се яде само месо е опасно; можем да полудеем, макар това да става обикновено след тридесетина дни. Налага се да носим месото, защото не можем да губим повече време, да убиваме тревопасни.

Томас се зае да нарязва месото на животното, проснато върху твърдата трева; след няколко минути беше овързал вече два пакета месо.

Като сплете трева, той си направи торба и с нея прикрепи единия пакет на гърба си. Трябваше да го поогъне, за да не притиска много нагряващите се с електричество дрехи към тялото му; когато накрая вдигна поглед, видя, че младежът го гледа някак особено.

— Разбира се, вероятно съзнавате — поде Бартлет, — че вече сте напълно обезумял. Вярно, че с тези нагряващи се дрехи може би ще успеем да преживеем нощния студ, при условие, че намерим достатъчно дълбока пещера. Но нито за миг не си мислете, че след като някой гриб попадне на следите ни, ще успеете да му подхвърлите заострена клечка, за да предизвикате вътрешен кръвоизлив.

— А защо не? — попита Томас с рязък глас.

— Защото той е най-якото същество, създадено от налудничавата еволюция и е основната причина, поради която според мен на Европа не се е зародил разум. Ноктите му са твърди като диаманти; зъбите му могат да изкривят метал; стомахът му едва ли ще може да се пробие с нож, а камо ли от заострено парче дърво.

Гласът му придоби нотка на сурово отчаяние.

— Доволен съм, че се нахранихме; гладната смърт не е най-приятният начин да се умре. Надявам се на бързата смърт от сблъсъка с някой гриб. Но, за бога, избийте си от главата мисълта, че ще оцелеем. Казвам ви, чудовището ще ни последва във всяка пещера, хитроумно ще разшири всяко трудно място и ще се добере до нас, защото накрая ще стигнем до задънена галерия. Тези пещери не са нормални, а дупки от метеори, резултат на космически катаклизми отпреди милиони години; разкривени са от въртенето на кората на планетата. За тази нощ трябва да побързаме и да намерим дълбока пещера с достатъчно кривини и място, където ще можем може би да прикрием достъпа на въздушните течения. Вятърът ще се надигне половин час преди слънцето да залезе и нашите електрически нагреватели ще бъдат безпомощни срещу вледеняващите повеи. Ще бъде полезно да съберем малко от сухите дърва наоколо, за да запалим огън през най-студената част на нощта.

Да се пренесат дървата в пещерата беше доста лесно. Насъбраха цели наръчи и ги хвърлиха надолу, а те се струпаха при първия завой на галерията. След като събраха всички изпопадали клони наоколо, те се спуснаха до първата площадка — пръв Томас, много внимателно; младежът — Томас го забеляза — се движеше пъргаво. Устните на по-възрастния мъж се разтвориха в усмивка. Помисли си, че младежкият дух не може лесно да се подтисне.

Привършваха хвърлянето на дървата на следващата площадка, когато внезапно някаква сянка закри отвора на пещерата. Томас погледна стреснато нагоре и зърна огромна паст с остри зъби и пламтящи очи, които гледаха от грозна муцуна; дебел червен език се облизваше с дяволско предвкусване и по прозрачните им шлемове и по подобните на кожени облекла закапа дъжд от слюнки. Точно тогава покритите с кожа ръце на Рей Бартлет се впиха като остри камъни в плътта на Томас и той усети, че го повличат зад ръба на площадката. Паднаха, без да се наранят върху струпаните накуп дърва и се втурнаха да ги хвърлят по-надолу. Влудяващото дращене и отвратителното басово мяукане ги подтикваха към отчаяна бързина. Успяха, преди огромната глава да надзърне от втората площадка — виждаше се само фосфоресциращият блясък на очите й, които приличаха на две парчета жарава, раздалечени на около четиридесет сантиметра.

Докато двамата мъже изхвърляха дървата неистово към следващото ниво, зад гърбовете им се разнасяше шумът от ужасяващо дращене; една скала падна надолу и едва не ги улучи; а след това внезапно настана тишина и мрак.

— Какво стана? — попита Томас объркан.

Отговорът на Рей Бартлет прозвуча с горчивина:

— Запуши отверстието, защото разбра, че не ще може да ни улови през малкото минути, оставащи, преди да замръзне за през нощта; и разбира се, сега не ще успеем да се измъкнем покрай него, тъй като тялото му е запълнило цялото отверстие. Всъщност животното е много умно посвоему. Никога не гони тревопасните, а само ги следва. Знае, че се събужда няколко минути преди тях; то, естествено, си мисли, че и ние ще се смръзнем, а то ще се събуди преди нас. Във всеки случай знае, че не можем да излезем. И наистина е така. С нас е свършено.

През цялата дълга нощ Томас чакаше и наблюдаваше. Понякога задремваше, понякога си мислеше, че дреме, но се стряскаше от съзнанието, че ужасната тъмнина си играе с разума му.

Мракът през първата част от нощта ги притискаше като някаква тежест. В тъмната нощ не проникваше ни най-слаб блясък естествена светлина. А когато запалиха огън от нахвърляните дървета, бледите подскачащи пламъци едва отблъсваха притискащата ги безпощадна сила на мрака и сякаш бяха безсилни срещу студа.

Томас започна да усеща студа най-напред като неудобно потръпване, което се впиваше в плътта му, а после като постоянна лепкава, причиняваща почти болка маса, проникваща чак до костите му. Студът се изявяваше и с белия скреж, наслагващ се на все по-дебел слой по стените. В скалата се появиха големи пукнатини и на няколко пъти цели блокове от тавана се сриваха с голям шум, като застрашаваха живота им. Първото сриване на скални късове, изглежда, разбуди Бартлет от състояние на полусъзнание. Той скочи на крака; Томас го наблюдаваше мълчаливо, докато крачеше припряно напред-назад и удряше облечените си в ръкавици ръце, за да ги стопли.

— Защо не отидем да напалим огън под тялото на гриба? — попита Томас. — Ако го изгорим…

— Само ще се събуди — отвърна кратко Бартлет. — При това кожата му не гори при обикновена температура. Притежава всички качества на метален азбест, провежда топлина, но почти не гори.

Томас замълча и се намръщи.

— Издръжливостта и здравината на това животно не са шега — поде след това Томас. — А най-лошото е, че опасността и цялата тази история са напълно безполезни. Независимо от подправения ми почерк моите колеги ще узнаят истината и ще подозрат някаква измама. Слуховете ще се разпространят автоматично чрез средствата за масова информация и ще се превърнат в открита кампания на очерняне срещу убийците от Файв ситис. Преди да се усетите, ще се надигне искане за отмъщение и в подобна мрачна атмосфера най-лесното нещо на света ще бъде да се предаде Европа на Марс. Мислите си, че това е голямо преувеличение, нали?

— Налудничаво е! — прошепна разтреперан Бартлет.

— Може би все още не го разбирате — продължи Томас, но всъщност трябваше да съсредоточите усилията си върху мен. Не преувеличавам, като казвам, че всяко предложено от мен решение ще бъде прието. Славата ми е резултат от особени стечения на обстоятелствата, но веднъж придобита, тя е непоклатима. Съобщението за смъртта ми ще предизвика сензация и ще има всички последствия, които описах.

— Е, и какво трябваше да направим? — възкликна горчиво Бартлет. — Показахме ви всичките си ресурси, защото бяхме решили да не ви оставим никакви поводи за съмнение. Но какво можехме да направим срещу човек, който мисли за милиарди, докато ние говорим за милиони? За вас всичко беше малко, маловажно. Пълният капацитет на нашите мини е само капка в стопилката на земните пещи. Какво можехме да направим?

— Да приемете положението! — вдигна рамене Томас. — Какво значение има дали отсега нататък ще продавате метала си на Марс, или на Земята; вие виждате само големите товарни кораби, които идват и го товарят; никой не би възразил, ако се вмъкне клауза, че вашата общност ще има правото да избира губернатора си от няколко имена, предложени от марсианците. Можем също така да поставим условието марсианците да живеят в отделни градове и всички делови връзки да се осъществяват на напълно доброволни начала; о, могат да се поставят още стотици други условия, които да се спазват през първите петдесет години, да кажем.

— Предполагам, че всъщност всичко това е без значение — рече унило младежът. — Струва ми се, че се държим като глупаци, когато отказваме да ни продадат като стадо овци. Става въпрос за гордостта ни, а в известно отношение разбирам вашата мисъл за несправедливото разпределение на природните богатства. Господи, ето че отново се разприказвах. Какъв смисъл има да спорим с вас? Твърде късно е. След няколко часа тази проклета твар, дето ни е запушила, ще се събуди и ще ни довърши. Нямаме нищо, с което да я спрем нито за миг.

— Не бъдете толкова сигурен в това! — възрази Томас. — Признавам, че съм много разтревожен от здравината и издръжливостта на чудовището, но не забравяйте какво ви казах. Такива проблеми са били решавани на други планети.

— Луд сте! Повтарям ви, сър, че дори с атомно оръжие е съмнително дали ще успеете да свалите гриба, преди да се добере до вас. Кожата му е толкова здрава, че започва да се разпада едва когато сърцето ви е паднало в петите. Какво можем да направим срещу подобно същество, след като разполагаме само с един нож?

— Дайте ми ножа — помоли Томас. — Искам да го наточа.

Лицето му се изкриви в пресилена усмивка. Може би нямаше много голямо значение, но младежът съвсем несъзнателно го бе нарекъл „сър“. Използуването на учтивото обръщение имаше психологически подтекст.

Докато изтичаха часовете на нервно напрежение, непрогледният мрак на нощта и настойчивото пращене на бледия огън сякаш все повече оживяваха. Сега Томас се разхождаше, средновисокото му мощно тяло се движеше неспокойно, напрегнато от загриженост и несигурност.

Ставаше по-топло; белият скреж се топеше на места, като за първи път отстъпваше пред топлината на пращящите пламъци; студът вече не проникваше през нагряваните му дрехи.

По пода се беше пръснала фина пепел, белег за пълното изгаряне на дървата; но въпреки това пещерата бе започнала да се изпълва с лек дим, през който трудно се виждаше.

Внезапно над тях нещо се размърда; разнесе се басово, кръвожадно мяукане и се чу стържене и драскане. Излегналият се Рей Бартлет скочи на крака. Изговори на един дъх:

— Събудил се е и си е спомнил.

— Добре де — подразни го мрачно Томас, — нали го очаквахте с нетърпение.

Младежът се вгледа навъсено в него през огъня.

— Навярно не си мислите, че искам да умра — рече той грубо. — Освен това започвам да разбирам, че вашето убийство няма да реши нищо. Този план беше чиста лудост.

— В такъв случай сте съгласен — каза Томас, — че хора, които не са пуснали корени в дадена страна, а само я експлоатират, нямат право да очакват живия, жизнен организъм на народа, към който принадлежат, да рискува да понесе смъртоносен удар, за да защити тях и напълно изкуствените им структури?

— Ох, просто не зная какво да мисля! — възкликна Рей Бартлет. — За бога, да преустановим препирните. Тая проклета твар…

Една скала прелетя надолу, стовари се помежду им, едва не попадна в огъня и изчезна шумно в мрака под тях. Последва ужасяващ стържещ шум, сякаш люспестите плочи стържеха скалата; след това страхотно близо се разнесе упорито чукане, като от огромен парен чук.

— Разбива скалата! — прошепна задъхано Бартлет. — Бързо! Скрийте се в някоя вдлъбнатина на стената. Парчетата скала ще започнат да валят и няма винаги да падат встрани… Какво правите?

— Опасявам се — отвърна Томас с разтреперан глас, — че ще трябва да се изложа на скалите. Няма време за губене.

Покритите му с кожа ръце потръпнаха от вълнението, което го обзе, когато се зае бързо да разкопчава накрайника на едната ръкавица. Стресна се, когато ръката му остана гола на въздуха, и веднага я протегна към горещите пламъци на огъня.

— Уф, колко е студено. Сигурно все още е минус шейсет градуса. Ще трябва да нагрея ножа, в противен случай ще залепне за кожата ми.

Подържа острието над пламъците, накрая го отдръпна, поряза палеца си, избърса кръвта върху острието на ножа и се зае да я размазва, докато посинялата му от студ ръка престана да кърви. Бързо я напъха отново в ръкавицата.

Докато се затопляше, го смъдеше, но въпреки болката той хвана един пламтящ клон откъм незапаления му край и тръгна в мрака, впил поглед в пода. Долавяше несъзнателно, че младежът го следва.

— Ето — възкликна Томас и дори на него му се стори, че гласът му е чужд. Коленичи разтреперан край една пукнатина в скалата. — Това подхожда доста добре. Почти до стената е, а надвисналият отгоре ръб го пази от падащи камъни. — Погледна Бартлет. — Причината, поради която реших да останем тук снощи, а не по-навътре, е, че тази издатина е дълга близо двадесет метра. А грибът е дълъг двадесет метра от муцуната до опашката, нали?

— Да.

— Така… ще може да се спусне и да направи няколко крачки; освен това тук пещерата е достатъчно широка, за да минем покрай него, когато умре.

— Когато умре! — откликна като ехо младежът. — Вие май сте най-големият глупак на света…

Томас почти не го чу. Той внимателно закрепваше дръжката на ножа в пукнатината на скалата, заклини го. Опита как се държи.

— Хм, изглежда достатъчно здраво. Но ще трябва да се подсигури.

— Побързайте! — викна Бартлет. — Трябва да се спуснем на по-долната площадка. Съществува макар и малка възможност долу пещерата да е свързана с някоя съседна.

— Няма такова нещо! Докато спяхте, се спуснах и разузнах. Има само още две площадки по-надолу от нашата.

— За бога, човече, ще бъде тук след минута.

— Една минута ми е напълно достатъчна! — отвърна Томас, като се напрягаше да успокои разтуптяното си сърце, да забави конвулсивните гърчове на белите си дробове. — Искам да набия тези парчета скала около дръжката на ножа, за да го закрепя.

И Томас се зае да ги набива, докато изпадналият в паника Бартлет разиграваше някакъв фантастичен танц ту на единия, ту на другия си крак. Продължи да набива, докато дращенето отгоре се превърна в силен шум и толкова се приближи, че ги оглушаваше. Продължи да набива, докато нервите му трепереха от адското басово мяукане, което се разнасяше от муцуната на изгладнялото животно.

После задъхан захвърли камъка, с който чукаше, и двамата мъже се спуснаха през издатината — точно когато две големи блестящи очи се взряха надолу в тях.

Огънят освети неясните черти на тъмна, обсипана със зъби уста, дебел, подвижен език; след това люспите му проблеснаха, когато чудовището се хвърли право към огъня.

Томас не видя нищо повече. Той се пусна и плъзна надолу почти десетина метра, преди да стигне до дъното. За минута остана да лежи, прекалено замаян, за да съзнае, че дращещият шум отгоре бе престанал. Разнесе се приглушено ръмжене от болка, последвано от шумно смучене.

— Какво става, по дяволите! — измърмори Рей Бартлет.

— Почакайте! — прошепна напрегнато Томас.

Изчакаха около пет минути, минаха още пет, стана половин час. Смучещият звук отгоре отслабваше. Придружаваше го някакво хъхрене, а ръмженето престана. Изведнъж се раздаде агонизиращ стон.

— Помогнете ми да се изкача — прошепна Томас. — Искам да видя дали е на умиране.

— Слушайте — озъби му се Бартлет, — или вие сте луд, или аз започвам да полудявам. За бога, какво прави там?

— Подушил е кръвта по ножа — отвърна Томас — и е започнал да я ближе. При това езикът му се е нацепил на панделки, побеснял е, защото с всяко близване собствената му кръв е запълвала все повече устата му. Казвате, че обича кръв. През последния половин час е лочил собствената си кръв. Примитивен номер, среща се на всички планети. Цивилизованите хора явно никога не се сещат за подобни неща.

— Предполагам — заяви Рей Бартлет с изтънял глас, — че сега нищо вече няма да ни попречи да се върнем във Файв ситис.

Томас се взря с присвити очи в неясните очертания на младежа сред мрака.

— Нищо, освен вие!

Изкачиха се мълчаливо до мястото, където лежеше мъртвият гриб. Томас съзнаваше, че Бартлет го наблюдава как внимателно изважда ножа от пукнатината в скалата, където го беше закрепил. След това Бартлет внезапно викна грубо:

— Дайте ми го!

Томас се поколеба, после му подаде ножа. Беше възможно да се наложи да поеме ужасния риск и да разправи на младия Бартлет истината за цялата работа. Защото несъмнено по-младият мъж отново се бе превърнал в негов враг.

Навън ги посрещна сивата, но все пак приветлива утрин. Малкото червено слънце се бе издигнало доста над хоризонта, а в небето имаше и още нещо — огромна червена топка блед пламък, гигантът Юпитер, който потъваше на запад.

Небето, светът на Европа, беше по-светъл, по-бляскав; дори скалите не изглеждаха толкова мъртви, нито толкова черни. Духаше силен вятър и той допринасяше за свежия вид на пейзажа. След тъмната нощ сутринта изглеждаше жизнерадостна, сякаш отново съществуваше надежда.

„Фалшива надежда — помисли Томас. — Господи, предпази ме от упоритото чувство за дълга на честния човек. Ще ме нападне.“

И все пак ожесточеността на нападението надхвърли очакванията му. С ъгълчето на очите си зърна движението, блясъка на ножа — и се извъртя. Ножът се плъзна по устойчивата материя на нагряващата се с електричество дреха, остави дълга тридесетина сантиметра драскотина върху полуметалния плат, а Томас вече се отдалечаваше по твърдата скала.

— Загубен… глупак! — задъха се той. — Не знаеш какво вършиш!

— Много добре зная! — изръмжа Бартлет. — Заповядано ми е да ви убия и ще изпълня заповедта въпреки медената ви уста. Говорите умело като самия дявол, но сега ще умрете.

Той подскочи напред с насочен нож и Томас го остави да се приближи. Съществуваше метод да се разоръжи човек с нож, при условие че той не познава хватката и че тя успее от първия път. Бартлет скочи и изръмжа; свободната му ръка посегна към Томас, а той се нуждаеше точно от това. Проклет любител, който не знаеше, че при бой с нож не трябва да посягаш към противника.

Томас грабна разперената му китка с цялата сила на отчаянието си и прехвърли младия човек покрай себе си. Когато Бартлет профуча край него, увлечен от собствения си напор и издърпващата го ръка, Томас се извъртя заедно с него. В последния миг се задържа и запрати стокилограмовото тяло да се върти като пумпал.

Рей Бартлет с последни сили се мъчеше да запази равновесие. Но неравната почва не му помогна. Издадените парчета скала го препънаха и той се стовари със зашеметяваща сила, подритна няколко пъти и замря.

Томас взе ножа от мястото, където беше паднал.

— Ще го задържа — подметна Томас, когато оцъклените очи на младежа започнаха да показват известно съживяване. — Но какво да правя с вас? Остават ни поне дванадесет дни, през които по няколко пъти на ден ще се излагам на опасността да ме нападнете. Внезапно вдигнато парче скала, за да размажете главата ми, силно побутване, когато минаваме по края на някоя пропаст…

— Точно… така… ще направя.

— Поне сте честен — навъси се Томас. — Има възможност да не ви убия, а да ви доверя толкова важна тайна, че ако дори най-малкият намек за нея се разчуе предварително, ще провали най-значителната дипломатическа операция през последните векове. Но трябва да ми се закълнете, че нито дума няма да излезе от устата ви при каквито и да е обстоятелства.

— Предполагам, че мога да обещая подобно нещо! — каза с прегракнал глас Рей Бартлет; после добави с повече жизненост. — Но ще ви изпратя в ада, преди да променя мнението си.

— Но все пак обещавате.

— Да, обещавам, но няма нищо, което…

— На Марс — прекъсна го Томас — никога не е имало по-просветена група хора от сегашното правителство. Ако им предадем Европа, за да докажем добрата си воля на съмняващите се от опозицията, след преизбирането му правителството веднага ще гласува да се присъедини към съюза Земя-Венера. Едва ли е необходимо да ви изтъквам колко огромен е този проект и как възбужда въображението. За първи път в историята на хората…

— Ами ако загубят изборите?

— Можем да сме сигурни, че онази сбирщина веднага ще наруши правата на жителите на Европа, както ще бъдат определени в споразумението. Тогава ние ще обявим споразумението за невалидно и ще си върнем Европа.

— Хайде, де! Това ще означава война, а вие нямате достатъчно здрави нерви.

Стоманените очи на Томас се взираха неподвижно в младежа.

— Позволете да ви кажа, че съм министърът с най-голямо влияние в сегашното правителство на съюза; и надявам се съм ви убедил, че страхът не е мое качество. Ние с колегите ми не се страхуваме от войната, а я мразим. Но вярваме, че няма да се стигне до война. Правителството на Марс ще спечели изборите; и ми се струва, че сте съгласен с мен.

— Предполагам — измърмори Бартлет, — че като им се поднесе Европа на табла, сигурно ще спечелят изборите.

Томас не обърна внимание на враждебния му тон и с изненадващо ласкав глас каза:

— Говорих ви, че повторението е основно правило на живота. Но някъде по пътя на вселената трябва да има първи път за всичко, първо мирно разрешение върху социологичната основа на антагонизма между големи суверенни сили. Някой ден човекът ще достигне звездите и всички стари, древни проблеми ще се повторят. Когато настъпи този ден, ще трябва да сме насадили здрав разсъдък в душите на хората, и то така постоянно, че да последват безкрайни повторения на мирни решения. — Изправи се. — Обмислете всичко и сам решете дали ще ви стигне куражът да понесете упреците на приятелите си, че сте ме оставили да се върна жив. На Европа предстои тъмен, горчив период и агонията на вашия народ ще се струпа върху главата ви. Изборът е труден.

Синкавият тъмен хоризонт на запад поглъщаше мощния Юпитер, повтаряше се все същият многовековен цикъл. Силният вятър затихна и сред дивата, фантастична местност настъпи покой. Томас долавяше присъствието на младежа, който вървеше след него; отклоняваше вниманието му от онова, което ги очакваше напред.

Внезапно се препъна в ръба на голяма черна дупка, спускаща се отвесно на ужасяваща дълбочина. Надвисна отчаяно над пропастта.

Тогава две стоманени китки го сграбчиха и издърпаха от опасното място.

— Внимавайте, сър! — разнесе се загриженият глас на Бартлет. — Внимавайте, защото ще се убиете.

Бележки

[1] Файв ситис — Петте града. — Б.пр. ↑