Брайън Олдис
Човекът със собствено време

Отсъствието му

Джанет Уестърмарк седеше и наблюдаваше тримата мъже в кабинета: администратора, който скоро щеше да изчезне от живота й, специалиста по поведението, който се канеше да навлезе в него, и съпруга й, чийто живот протичаше успоредно с нейния, но изолиран от него.

Не само тя наблюдаваше. Специалистът по поведение на име Клемънт Стакпол седеше свит в креслото, обхванал коляно с грозните си силни ръце, подал напред интелигентното си маймунообразно лице, за да вижда по-добре новия си пациент — Джек Уестърмарк.

Администраторът на „Ментал рисърч хоспитъл“ говореше живо и заангажирано. Само Джек Уестърмарк сякаш отсъствуваше от сцената.

Вашият специален проблем — неспокойството

Ръцете в скута му лежаха неподвижно, но той самият беше обхванат от неспокойство и то изглеждаше целенасочено. „Сякаш се намира в друга стая с други хора“, помисли Джанет. Тя видя как той улавя погледа й, когато всъщност не гледаше точно към него, а щом се взря в очите му, той се беше отдръпнал в себе си.

— Макар мистър Стакпол да не се е занимавал преди с проблем като вашия — разправяше администраторът, — той има богат опит. Зная…

— Сигурен съм, че няма — обади се Уестърмарк, като сплете ръце и кимна леко с глава.

Администраторът акуратно записа репликата му, като отбеляза до нея точното време, и продължи:

— Зная, че мистър Стакпол е твърде скромен, за да го каже сам, но той се справя много добре, когато работи с хора…

— Ако смятате, че е необходимо — рече Уестърмарк. — Макар да съм видял вече предостатъчно от вашите съоръжения.

Моливът пробяга по хартията, любезният глас продължи.

— Чудесно. Много добър е в работата си с хора и съм сигурен, че вие и мисис Уестърмарк ще сте доволни, когато ви е подръка. Не забравяйте, че той ще бъде там, за да помага и на двама ви.

Джанет се усмихна и като се опитваше да насочи усмивката си към него и Стакпол, каза от острова на креслото си:

— Уверена съм, че всичко ще бъде много добре…

Прекъсна я съпругът й, който се изправи на крака, отпусна ръцете си встрани и заговори, като се обръщаше към въздуха.

— Имате ли нещо против да се сбогувам със сестра Симънс?

Гласът й вече не трепваше

— Всичко ще бъде наред, сигурна съм — побърза да каже тя. Стакпол кимна към нея, съучастнически се съгласи с мнението й.

— Ще се разберем прекрасно, Джанет — подхвърли той.

Тя се опитваше набързо да възприеме неочакваното обръщение на име, администраторът й се усмихваше със същата поощрителна усмивка, която толкова хора й отправяха, откакто Уестърмарк беше изваден от океанските води край Казабланка. Съпругът й продължи самотния си разговор с въздуха.

— Разбира се, трябваше да не забравям.

Дясната му ръка се повдигна към главата… или сърцето? Джанет се замисли по въпроса, но той я отпусна и добави:

— Може би тя ще ни идва понякога на гости. — Обърна се и като се усмихваше леко на друго празно място, леко навел глава, сякаш се опитваше да убеждава. — Нямаш нищо против, нали, Джанет?

Тя завъртя глава, инстинктивно се опита да привлече погледа му с очите си и отвърна не много ясно:

— Разбира се, мили. — Гласът й вече не трепваше, когато се обръщаше към липсващото му внимание.

Лъчеше слънчева светлина, през която можеха да се виждат

В един ъгъл на стаята блестеше слънчева светлина, лъчаща през прозореца, насочен към слънцето. За миг, когато се изправи, зърна профила на съпруга си, озарен отзад от слънчевата светлина. Беше остър и измъчен. Интелигентен — винаги беше смятала, че е прекалено интелигентен, но сега върху лицето му имаше объркан израз. Спомни си думите на един психиатър, когото бяха повикали преди. „Трябва да разберете, че вълните на подсъзнанието непрекъснато плискат будния мозък.“

Плискан от подсъзнанието

Тя се пребори с неговите думи и се обърна към усмивката на администратора — усмивка, която сигурно доста е допринесла за кариерата му.

— Помогнахте ми много. Трудно щях да преживея тези месеци без вас. А сега ще трябва да тръгваме. — Чу се как съкращава репликата си, опасявайки се, че Уестърмарк ще заговори едновременно с нея, както и направи.

— Благодаря ви за помощта. Ако откриете нещо…

Стакпол скромно се приближи до Джанет, а администраторът се изправи и каза:

— Не ни забравяйте и двамата, ако изпаднете в някаква беда.

— Сигурна съм, че нищо няма да се случи.

— Джек, бихме искали веднъж месечно да ни посещавате за личен преглед. Не е желателно да не използуваме цялото си скъпо оборудване, а и вие сте… най-важният ни пациент. — При тези думи той се усмихна доста скъпернически, като погледна листа на бюрото си, за да провери отговора на Уестърмарк. Уестърмарк вече му беше обърнал гръб и бавно се отправяше към вратата, той се беше сбогувал, затворен в самотната възвишеност на съществуването си.

Джанет не успя да се въздържи и погледна безпомощно към администратора и Стакпол. Тя ги мразеше заради техния професионализъм, поради който не обръщаха внимание на странностите в поведението на нейния съпруг. Стакпол я изгледа състрадателно с маймунското си лице и я хвана за лакътя с една от грубите си ръце.

— Да тръгваме тогава. Колата ми е отвън.

Не говори нищо, кима, мисли и поглежда часовниците

Тя кимна, не каза нищо, помисли си само, без да е необходимо да се справи за това с бележките на администратора, „Аха, сега каза“:

„Имате ли нещо против да се сбогувам със сестра Симънс?“

Започваше да се научава как да следи стъпките на съпруга си по накъсаната пътека на разговора. Той беше вече излязъл в коридора, вратата се притвори след него, а администраторът рече на празното пространство:

— Днес тя има почивен ден.

— Добре се справяте със „сламките“ — подхвърли Джанет, като почувствува да се стягат пръстите върху лакътя й. Тя учтиво се освободи от тях — ужасния Стакпол, — като се опитваше да си спомни какво точно беше станало само преди четири минути. Джек й каза нещо: не успя да се сети, не проговори, избягна погледите им, протегна ръка и се сбогува с администратора.

— Благодаря ви — рече тя.

— Довиждане и на двамата — отвърна той с твърд глас, погледна последователно часовника, бележките, нея, вратата. — Разбира се, ако открием нещо… Храним големи надежди… — Оправи връзката си, отново погледна часовника. — Съпругът ви си тръгна, мисис Уестърмарк — продължи той с по-мек глас. Придружи я до вратата и прибави: — Вие проявихте прекрасна храброст, разбирам го, зная, че се налага да продължите да се държите така прекрасно. След време ще ви стане по-лесно. Нали Шекспир твърди в „Хамлет“, че навикът може почти да измени природата? Мога ли да ви посъветвам да следвате моя и на Стакпол пример, да си водите малък бележник и да отбелязвате точно времето?

Те видяха как тя се поколеба, застанаха до нея, двама мъже край представителна жена, нелишена от привлекателност. Стакпол се прокашля, усмихна се и каза:

— Нали разбирате, той може толкова лесно да се почувствува отстранен? От значение е именно вие да отговаряте на въпросите му, защото в противен случай ще се почувствува самотен.

Винаги една крачка напред

— А децата? — попита тя.

— Нека най-напред вие с Джек да се устроите отново у дома, да кажем, петнадесетина дни — отвърна администраторът, — след това ще помислим да доведем децата да се видят с него.

— Така ще е по-добре за тях, за Джек и за вас, Джанет — увери я Стакпол.

„Не бъди толкова словоохотлив — помисли тя. — Господ ми е свидетел, че се нуждая от утеха, но това е твърде повърхностно.“

Тя извърна лице, опасявайки се, че през последните дни изразът й е твърде уязвим.

— Сигурен съм, че баба им ги глези ужасно — подхвърли като похвала администраторът в коридора. — Но както казват, мисис Уестърмарк, и да се тревожите, с нищо няма да помогнете.

Тя му се усмихна и бързо се отдалечи, като вървеше една крачка пред Стакпол.

Уестърмарк седеше на задната седалка в колата пред административната сграда. Тя седна до него. Когато тя се качи, той се дръпна силно на мястото си.

— Мили, какво става? — попита тя. Той не отговори.

Стакпол не бе излязъл от сградата, явно още разговаряше с администратора. Джанет се възползува от този миг, за да се наведе и да целуне мъжа си по бузата, като при това знаеше, че съпругата-привидение вече го беше направила. За нея призрачна беше реакцията му.

— Всичко е зелено — рече той. Погледът му прескачаше голямата бетонна сграда срещу тях.

— Да — отвърна тя.

Стакпол се спусна забързан по стълбите, отвори вратата на колата, извини се, влезе и седна. Отпусна твърде прибързано педала на съединителя и те политнаха напред. Тогава Джанет разбра причината, поради която преди малко Уестърмарк се бе дръпнал назад. Сега ускорението отново му подействува; тялото му безпомощно се прилепи назад. Докато пътуваха, той стискаше силно страничната дръжка с ръка, защото полюшванията му не съвпадаха с движенията на колата.

Щом излязоха от района на института, те се озоваха сред природата в августовския ден.

Неговите теории

Когато се съсредоточаваше, Уестърмарк успяваше да се съобразява с някои от законите на времето, което бе напуснал. Щом колата, в която се намираше, изкачи алеята до къщата му (позната и в същото време странна с неподрязаните рододендрони и без никакви признаци от децата) и спря пред портата, той остана на седалката си три и половина минути, преди да отвори вратата. После излезе и застана върху насипаната с чакъл площадка, като се вглеждаше намръщено в нея. Дали беше действителна, както преди, също така материална? Дали не беше покрита с лек гланц? — сякаш нещо просветваше през нея от вътрешността на земята, нещо, което свети през всичко? Или пък имаше завеса между него и всичко друго? Беше важно да реши коя от двете теории да приеме, защото се налагаше да живее с дисциплината на една от тях. Надяваше се да докаже, че е правилна теорията за просмукването; тогава той щеше да е само един от факторите, обхванат от функциониращата вселена заедно с останалото човечество. Теорията за гланца го изолираше не само от другите хора, но и от целия космос (с изключение на Марс?). Беше още рано; имаше много неща да премисля и след наблюденията и размисъла несъмнено щяха да се появят нови идеи. Проблемът не биваше да се решава от емоциите; той трябваше да бъде хладнокръвен. От страданието му можеха да се родят революционни теории.

Виждаше жена си, застанала до него, малко настрана, за да не се сблъскат неприятно и дори болезнено. Усмихна й се леко през обгръщащата я мараня.

— Аз съм, но предпочитам да не говоря — каза той. Пристъпи към къщата и забеляза плъзгавината на чакъла, който не помръдваше под стъпките му, докато светът не го настигнеше. — Уважавам много „Гардиън“, но засега предпочитам да не споделям нищо.

Известният космонавт се завръща у дома

Когато групата се приближи, някакъв човек ги чакаше пред портата, дебнеше завръщането у дома на Уестърмарк с умолителна усмивка на лицето. Колебливо, но делово той пристъпи напред и погледна въпросително тримата души, слезли от колата.

— Извинете, вие ли сте капитан Джек Уестърмарк?

Той се отдръпна, когато Уестърмарк се отправи точно срещу него.

— Аз съм специален кореспондент по психология на „Гардиън“, мога ли да ви обезпокоя за малко?

Майката на Уестърмарк беше отворила входната врата и стоеше там усмихната приветливо, но с едната си ръка нервно докосваше сивата си коса. Синът й мина покрай нея. Журналистът го гледаше изумено.

— Моля да ни извините — обърна се към него Джанет. — Съпругът ми ви отговори, но той още не е готов да разговаря с чужди хора.

— Кога е отговорил, мисис Уестърмарк? Преди да чуе какво го попитах ли?

— Естествено, не… но неговият жизнен поток… Съжалявам, не мога да ви обясня.

— Той всъщност живее, като изпреварва времето, така ли? Можете ли да ми отделите една минутка и да ми разправите как се чувствувате сега, след като отмина първият шок?

— Наистина ще трябва да ме извините — отвърна Джанет и мина покрай него. Когато последва съпруга си в къщата, чу Стакпол да казва:

— Всъщност аз четох всичко в „Гардиън“ и бих могъл да ви помогна. Институтът ме натовари със задачата да придружавам капитан Уестърмарк. Казвам се Клемънт Стакпол… може би ви е известна моята книга „Устойчиви човешки отношения“, издателство „Метуен“. Не трябва да пишете, че Уестърмарк изпреварва времето. Това е съвсем неточно. Може да се каже, че някои от неговите психични и физиологични процеси са изнесени напред…

„Глупак!“, възкликна Джанет на себе си. Беше спряла на прага, за да го чуе какво ще говори. Сега влезе в къщата.

Разговорът увисва във въздуха през дългите часове на вечерята

Вечерята тази вечер не беше много приятна, макар Джанет Уестърмарк и свекърва й да бяха постигнали известно настроение на меланхолично веселие чрез прибавянето на два скандинавски свещника, реликви от едно пребиваване в Копенхаген, и изненадаха двамата мъже с весело изглеждащи предястия. „Но разговорът беше също като предястията — помисли Джанет. — Малки привлекателни изолирани частици от разговор, които не нахранваха.“

Старата мисис Уестърмарк още не беше свикнала да разговаря със сина си и бележките й най-често се отнасяха само до Джанет.

— Как са децата? — я попита синът й.

Смутена, защото съзнаваше, че той отдавна чака нейния отговор, тя отвърна доста неразбрано и изпусна ножа.

За да облекчи напрежението, Джанет се готвеше да подхвърли нещо за характера на администратора в „Ментал рисърч хоспитъл“, когато Уестърмарк каза:

— Значи той е едновременно възпитан и начетен. Това е похвално и рядко за мъже от неговия тип. Останах с впечатлението — явно също като теб, че той се интересува от работата си също толкова, колкото и от добрата кариера. Предполагам може да се каже, че дори се харесва. Но вие го познавате по-добре, Стакпол. Какво мислите за него?

Стакпол замачка усърдно хляба, за да прикрие факта, че не знаеше за кого се предполага, че разговарят.

— Не зная, всъщност трудно е да се каже — отвърна той, като се опитваше да печели време и се правеше, че не поглежда към часовника.

— Администраторът беше доста обаятелен, не мислиш ли така, Джек? — забеляза Джанет, като вероятно помогна не само на Джек, но и на Стакпол.

— Изглежда, че би играл добре крикет — подметна Уестърмарк с интонация, подсказваща, че се съгласява с нещо, което още не е казано.

— О, той ли! — намеси се Стакпол. — Да, общо взето, изглежда човек на място.

— Цитира ми Шекспир и дори ми каза откъде е цитатът — осведоми ги Джанет.

— Не, благодаря, мамо — отказа Уестърмарк.

— Не работя много с него — продължи Стакпол. — Макар да съм играл няколко пъти крикет с него. Да, добре играе крикет.

— Наистина ли? — възкликна Уестърмарк.

Това ги накара да млъкнат. Майката на Джек се огледа безпомощно, видя изцъкления поглед на сина си и се опита да наруши неловкото мълчание, като каза:

— Сипи си още малко сос, Джек. — Веднага си спомни, че той й беше вече отговорил, едва не изтърва отново ножа и окончателно се отказа от вечерята.

— Аз самият съм запален играч — рече Стакпол и сякаш пусна пневматичен чук сред новото мълчание. Когато не получи никакъв отговор, той продължи да говори за играта, за удоволствието от нея.

Джанет го наблюдаваше, леко озадачена, че се възхищава на представлението му и се учудваше на озадачаването си; после реши, че Стакпол не й харесва и веднага промени решението си. Та нали той беше на тяхна страна? И дори силните му космати ръце ставаха по-приемливи, когато помислиш за тях как са стиснали гумената дръжка на палката; и замахналите широки рамене… Тя затвори за миг очи и се опита да се съсредоточи върху онова, което той разправяше.

Играч на крикет

По-късно тя срещна Стакпол на горната стълбищна площадка. В устата му стърчеше малка пура, а тя носеше две възглавници. Той застана на пътя й.

— Мога ли да помогна, Джанет?

— Само ще оправя едно легло, мистър Стакпол.

— Няма ли да спите в една стая със съпруга си?

— Той пожела да е сам една или две нощи, мистър Стакпол. Засега ще спя в детската стая.

— Позволете ми да отнеса възглавниците. И моля ви, наричайте ме Клем. Така ми викат всички приятели.

Тя се опита да се държи по-приятно, да не е толкова студена, припомни си, че Джек не я изхвърля завинаги от спалнята им.

— Моля да ме извините — отвърна тя. — Причината е, че навремето имахме едно куче, което се казваше Клем. — Но думите й не прозвучаха, както бе възнамерявала.

Той остави възглавниците върху синьото легло на Питър, запали нощната лампа и седна на ръба на леглото, като стискаше със зъби пурата и я разпалваше.

— Може да ви се види малко смущаващо, но трябва да ви кажа нещо, Джанет. — Той не я гледаше. Тя му донесе пепелник и застана до него.

— Опасяваме се, че умственото равновесие на съпруга ви може да се наруши, макар, бързам да ви уверя, че засега не проявява други признаци, освен нещо, което можем да наречем задълбочаване в явленията — и дори за това не можем да кажем, естествено, че не можем, дали тази задълбоченост е по-голяма от онова, което би могло да се очаква. Имам предвид с изключение на напълно непредвидени обстоятелства. През следващите дни трябва да поговорим за това.

Тя чакаше той да продължи и се забавляваше от играта му с пурата. Тогава той вдигна поглед към нея и подхвърли:

— Откровено казано, мисис Уестърмарк, ние смятаме, че ще помогнете на вашия съпруг, ако спите с него.

— Виж ти… — реагира леко стреснато тя и после се поправи. — Това ще реши съпругът ми. Не съм недостъпна.

Видя, че е забелязал грешката й. С напълно сериозно лице той подхвърли:

— Сигурен съм, че не сте, мисис Уестърмарк.

Светлината е изгасена и тя лежи в леглото на Питър

Тя лежеше в леглото на Питър със загасена светлина. Наистина й липсваше; сега си позволи да мисли за това. През дългите месеци на експедицията до Марс, когато тя си стоеше у дома, а той се отдалечаваше все повече, докато той живееше на другата планета, тя остана целомъдрена. Грижеше се за децата, обикаляше местността с кола, беше й приятно да пише статии за женските списания и да я интервюират за телевизията, когато съобщиха, че корабът е излетял от Марс на път за родната планета. Беше сякаш приспана.

После дойде новината, отначало скривана от нея, че има някакво объркване във връзките с връщащия се кораб. Един склонен към сензации вестник наруши тайната, като писа, че и деветимата членове на екипажа са полудели. Корабът не успя да се приземи на предвиденото място и се разби в Атлантическия океан. Първата й реакция беше напълно егоистична… не толкова егоистична, колкото мисълта за нея самата. Той никога вече няма да е в леглото с мен. И изпита безбрежна любов и мъка.

След спасяването му — единственият оцелял и по някакво чудо останал невредим — тя отново се изпълни с надежда. Оттогава надеждата й остана мумифицирана, както той беше заседнал във времето. Опита си да си представи как ще се любят, като всичко се случва най-напред с него… Не, не беше възможно.

Тя седна в леглото, жадуваща за движение, за свобода. Стана и отвори прозореца; в стаята още се разнасяше миризмата от пурата.

Ако всичко се подработва умствено

След няколко дни установиха известен ред. Сякаш спокойното и меко време им помагаше. Трябваше да преминават внимателно през вратите, да се движат вдясно, за да не се удрят един в друг — една табла с пълни чаши беше изтървана, преди да се договорят за това. Установиха проста система на почукване, преди да влязат в банята. Разговаряха чрез „бюлетини“, не задаваха въпроси, освен ако се налагаше. Ходеха малко отдалечени един от друг. Накратко, сякаш заобикаляха взаимно живота си.

— Много лесно е, стига да внимаваш — обясни по-възрастната мисис Уестърмарк на Джанет. — А и милият Джек е толкова търпелив!

— Дори започвам да си мисля, че това положение му харесва.

— О, мила, как може да му харесва такова нещастие!

— Мамо, съзнавате ли как всичките съществуваме заедно? Не, звучи ужасно… не смея да го кажа.

— Стига, не си навирай глупави мисли в главата. Ти се държа много храбро и сега не е време да се разстройваме точно когато нещата започват да се оправят. Ако се тревожиш за нещо, поговори с Клем. Нали затова е тук?

— Зная.

— Какво тогава?

Тя видя Джек да се разхожда в градината. Докато го гледаше, той вдигна очи, усмихна се, каза нещо на себе си, протегна ръка, отдръпна я, продължи нататък все още усмихнат и седна в единия край на пейката на поляната. Трогната, Джанет побърза да излезе през големия прозорец и да се присъедини към него.

Поспря се. Веднага видя, предварително, поредицата си от действия, защото Джек вече ги беше скицирал в бъдещето. Тя щеше да излезе на поляната, да го повика, да се усмихне и да отиде при него, когато той отвърне на усмивката й. После щяха да отидат до пейката и да седнат в двата й края.

Съзнанието за това изцеди цялата й спонтанност. Сякаш тичаше в затворено колело, защото онова, което се канеше да направи, вече беше сторено, поне що се отнасяше до Джек — той изпреварваше събитията във времето. А ако не отидеше, ако се разбунтуваше и се върнеше да обсъжда със свекърва си какво трябва да се свърши през деня?… Джек щеше да остане да брътви като луд на поляната, да развихря празната си фантазия. Нека да стане така, нека Стакпол го види; тогава ще могат да изоставят теорията, че Джек живее напред във времето и ще се заемат да го лекуват от някаква по-нормална халюцинираща налудничавост. В ръцете на Клем ще бъде в безопасност.

Но действията на Джек доказваха, че тя ще излезе. Щеше да е лудост да го направи. Лудост? Да не се подчиниш на вселенски закон е невъзможно, а не лудост. Джек не нарушаваше законите — само се бе препънал в някой от тях, за който преди експедицията до Марс никой не знаеше, че съществува; наистина, бяха открили нещо по-важно и съвсем непредвидено. А тя бе загубила… Не, още не бе загубила. Изтича на поляната, повика го и позволи на действията да подтиснат объркването й.

В повторените събития имаше известна скрита новост, защото си спомни как в усмивката му, зърната през прозореца, имаше много топлина, сякаш искаше да я успокои. Какво беше казал? Тази реплика се загуби. Тя се приближи до пейката и седна. Той пазеше друга реплика за законната и непроменлива разлика във времето.

— Не се безпокой, Джанет — каза той. — Можеше да е и по-зле.

— Как? — попита тя, но той вече й отговаряше.

— Можехме да сме разделени от цял ден. Разликата от 3,3077 минути ни позволява поне да разговаряме.

— Прекрасно е, колко философски го приемаш — подметна тя. Обезпокои се от саркастичния си тон.

— Да поговорим ли сега?

— Джек, отдавна исках да си поговоря насаме с теб.

Аз?

Високите буки, които преграждаха градината откъм север, бяха толкова неподвижни, че тя помисли:

„Те изглеждат еднакво и за него, и за мен.“

Той погледна часовника си. Китките му бяха съвсем тънки. Изглеждаше по-крехък, отколкото при напускането на болницата.

— Съзнавам колко мъчително е за теб, мила. Двамата сме изолирани един от друг чрез това изумително изместване във функцията време, но аз имам поне утешението, че подлагам на изпитание новото явление, докато ти…

— Аз?

Разговор за междузвездните разстояния

— Щях да кажа, че ти си оставаш в същия стар свят, който човечеството винаги е познавало, но предполагам ти не мислиш така. — Явно някаква нейна забележка го беше застигнала, защото той добави непоследователно: — Исках да си поговорим насаме.

Джанет преглътна нещо, което искаше да каже, защото той вдигна раздразнено пръст и рече:

— Моля те, съгласувай по време изказванията си, за да не говорим на вятъра. Ограничавай се само с най-необходимото. Наистина, мила, изненадан съм, че не постъпваш, както предлага Клем, и не си записваш какво и кога се казва.

— Това… исках само… не можем да се държим, сякаш сме на заседание. Искам да зная какви са чувствата ти, ти самият как си, за какво мислиш, за да мога да ти помогна и накрая отново да заживееш нормален живот.

Той изчакваше, за да й отговори почти веднага.

— Не страдам от никакво умствено разстройство и след катастрофата си възстанових напълно физическата форма. Няма причина, поради която да се предвиди, че моите възприятия въобще някога отново ще изпаднат в еднаква фаза с вашите. Те остават 3,3077 минути напред от земното време още откакто корабът излетя от повърхността на Марс.

Той замълча.

„Сега е 11.03 по моя часовник и има толкова неща, които искам да кажа. Но по неговото време е 11.06 и още малко; и той знае, винаги, че нищо не мога да изрека. Толкова усилия коства да разговаряш през тези три минути и нещо; все едно, че си приказваме през междузвездното пространство.“

Явно той също бе изгубил нишката на разговора, защото се усмихна, протегна ръка и я задържа. Джанет се огледа. Клем Стакпол идваше към тях с табла, върху която се виждаха пълни чаши. Той я остави внимателно върху тревата, взе една чаша с коктейл „Мартини“ и я пъхна между пръстите на Джек.

— Наздраве! — рече той, като се усмихна. — Ето и вашата напитка — обърна се към Джанет и й подаде чаша с джин и тоник. За себе си беше донесъл бутилка светла бира.

Тя се обърна гневно към специалиста по поведението.

— Искахме да разговаряме насаме със съпруга ми, мистър Стакпол.

— Извинете, в такъв случай май не се справяте много добре. Може би ще успея да ви помогна. Зная, че е трудно.

3,3077

С рязко движение Стакпол отвори бутилката и изсипа бирата в чаша. Той отпи и каза:

— Свикнали сме отдавна с мисълта, че всичко се движи напред във времето с еднаква скорост. Разбира се, говорим за времето, като приемаме, че то има само една скорост на протичане. Приемаме също, че всичко живо, било на друга планета или в друга част на вселената, вероятно се движи със същата скорост. С други думи, макар отдавна да сме свикнали с някои странности на времето благодарение на Теорията на относителността, ние сме възприели може би някои грешки в мисленето. Сега ще трябва да променим начина си на мислене. Разбирате ли ме?

— Напълно.

— Вселената съвсем не е проста кутия, каквато са си я представлявали нашите предци. Вероятно е всяка планета да е обвита в собствено поле на времето, също както има гравитационно поле. От получените данни изглежда, че полето на времето на Марс е с 3,3077 минути напред от земното. Стигаме до този извод от факта, че вашият съпруг и осемте мъже с него на Марс не забелязали разлики по време помежду им и нищо нередно, докато не излетели от Марс и се опитали отново да влязат във връзка със Земята, когато разликата във времето изведнъж станала явна. Вашият съпруг все още живее в марсианско време. За съжаление другите членове на екипажа загинаха; но сме сигурни, че ако бяха оцелели, и те щяха да страдат от същия ефект. Това е ясно, нали?

— Напълно. Но все още не разбирам защо този ефект, ако е така, както го излагате…

— Не става въпрос, че аз го казвам, Джанет, това е заключение на много по-умни хора от мен. — При това той се усмихна и добави: — Макар че ние всеки ден доразвиваме и дори променяме нашите заключения.

— Защо тогава не бе наблюдаван подобен ефект, когато космонавти се върнаха от Луната?

— Не знаем. Толкова неща не са ни известни! Предполагаме, че е така, защото Луната е спътник на Земята и поради това се намира в нейното гравитационно поле. Но докато не разполагаме с повече данни, докато не сме изследвали по-цялостно явлението, знаем твърде малко и само това можем да предполагаме. Същото е да се опитваш да предвидиш края на мача, когато още не е свършило първото полувреме. Когато експедицията се върне от Венера, ще сме в състояние да започнем теоретичните разработки.

— Каква експедиция до Венера? — попита тя потресена.

— Вероятно няма да излетят до една година, но специалистите ускоряват подготовката. Оттам ще получим безценни данни.

Бъдещето време с предимствата и недостатъците си

— След всичко, което се случи, едва ли ще бъдат толкова глупави… — започна тя, но замлъкна. Знаеше, че наистина ще се проявят като глупаци. Сети се какво беше казал Питър: „И аз ще стана космонавт. Искам да бъда първият човек на Сатурн!“

Мъжете гледаха часовниците си. Уестърмарк премести погледа си върху чакъла на пътеката и каза:

— Тази стойност 3,3077 не е вселенска константа. Вероятно се променя — уверен съм, че се променя за различните планети. Личното ми мнение е, че по някакъв начин е свързана със слънчевата активност. Ако е така, вероятно ще установим, че хората, които ще се върнат от Венера, ще живеят в континуум, леко изоставащ от земното време. — Той се изправи внезапно, видът му беше озадачен, личеше си, че не е съсредоточен.

— Не се бях сетил за тази възможност — призна Стакпол и си отбеляза нещо. — Ако тези съображения се вземат предвид предварително при експедицията до Венера, не ще имаме никакви затруднения да организираме завръщането им. Все някога това объркване ще се разбере и не се съмнявам, че в крайна сметка то ще обогати много човешката култура. Възможностите са толкова огромни…

— Ужасно е! Вие сте полудели! — възкликна Джанет. Тя скочи и се втурна към къщата.

И отново

Джек тръгна след нея към къщата. Часовникът му показваше 11,18 часа и дванадесет секунди земно време; не за първи път си помисли, че ще си купи още един часовник, ще го сложи на дясната си китка, за да показва марсианското време. Не, часовникът на лявата китка трябва да показва марсианско време, защото него ще го поглежда по-често, а той живееше по това време, дори когато влизаше във връзка с привързаното към земното поле човечество.

Съзна, че се движи пред Джанет — така го схващаше тя. Ще бъде интересно някой да го изпреварва него; тогава ще му бъде интересно да разговаря. Макар че щеше да се лиши от чувството, че винаги е пръв във вселената, пръв във всичко и всичко е малко мъгляво в странната светлина… светлината на Марс! Така ще нарича явлението, докато го определят с точност, романтичното винаги предшествува научното, позволено, преди да го стегне строгата дисциплина. Ами ако учените са сбъркали и ефектът е странно последствие от продължителното пътуване в космоса… ако времето е квантово… Да предположим, че цялото време е квантово. Всъщност стареенето е етапен процес, а не протича гладко и това важи не само за органичния, но и за голяма част от неорганичния свят.

Той застана напълно неподвижен на поляната. Светлината се просмукваше през тревата и й придаваше чуплив вид; почти всяко листенце беше обкръжено от малък светлинен ореол. Дали ако личното му време на възприемане беше още по-напред, марсианската светлина щеше да е по-силна, а Земята по-прозрачна? Колко красиво щеше да изглежда! След дълго пътуване сред звездите човек щеше да се върне в свят от паяжини, изостанал с векове от неговото време, въплъщение на светлината, призма. Той си го представи с настървение. Но се нуждаеха от повече познания.

„Ако можех да се включа в експедицията до Венера! — внезапно помисли той. — Ако хората в института имат право, ще бъде с шест, не, с пет и половина — не, всъщност не може да се каже, — но ще бъда напред от времето на Венера. Трябва да отида. Ще им бъда от полза. Вероятно трябва само да поискам.“

Той не забеляза, че Стакпол го докосна приятелски по ръката и влезе в къщата. Стоеше и се взираше през почвата в каменистите долини на Марс и непознатите пейзажи на Венера.

Фигурите се придвижват

Джанет се съгласи да отиде със Стакпол в града. Той отиваше да си вземе обувките за крикет, на които бяха поставили нови кабъри; помисли си, че ще купи филм за фотоапарата. Децата щяха да се радват на снимки от баща им и майка им заедно. Застанали един до друг.

Когато колата минаваше покрай дървета, сенките им подскачаха пред очите й в червени и зелени ивици. Стакпол караше много сръчно и лекичко си подсвиркваше. Странно, но не я дразнеше този му навик, който нормално би сметнала за досаден; взе го за признак, че той не е напълно спокоен.

— Изпитвам ужасното чувство, че сега вие разбирате по-добре съпруга ми от мен — подхвърли тя.

Той не го отрече.

— Защо се чувствувате така?

— Уверена съм, че не го дразни страхотното уединение, в което вероятно е изпаднал.

— Той е храбър мъж.

Уестърмарк си беше у дома от една седмица вече. Джанет установи, че с всеки ден те се отдалечаваха все повече един от друг, той по-рядко я заговаряше, често заставаше неподвижен като статуя и се взираше унесено в земята. Спомни си за нещо, което навремето не се бе осмелила да каже на глас на свекърва си; но с Клем Стакпол се чувствуваше по-сигурна.

— Знаете ли защо успяваме да съществуваме в сравнително добро съгласие? — поде тя. Той намали скоростта на колата, като извърна поглед към нея. — Успяваме да съществуваме, като изгонваме от живота си всички събития, децата, годишните времена. В противен случай веднага ще разберем колко сме раздалечени всъщност.

Стакпол долови тревожната нотка в гласа й и каза успокоително:

— Вие сте също толкова храбра като него, Джанет.

— Да върви по дяволите храбростта. Не мога да понеса… о, нищо.

Стакпол забеляза знака край пътя, погледна в огледалото и смени предавката. Пътят беше празен и напред, и отзад. Той отново засвири през зъби и Джанет се почувствува задължена да продължи разговора.

— Ние вече твърде много се намесихме във времето — искам да кажа, всички ние. Времето е европейско изобретение. Господ знае колко ще се забъркаме в него… ако това продължи. — Дразнеше я липсата на обичайната за нея яснота на изразяване.

Стакпол спря колата на едно уширение за паркиране под надвисналите храсти. Обърна се към нея и се усмихна снизходително.

— Ние наблюдаваме времето и когато е възможно, го опитомяваме и използуваме.

— Използуваме го!

— Не бива да мислите за бъдещето, сякаш тогава ще газим до колене в петмез или нещо такова. — Той се изсмя, облегнал ръце на кормилото. — Какво прекрасно време! Питах се… в неделя ще играя крикет в селото. Ще дойдете ли да гледате мача? А може би след това ще пием чай някъде.

Всички събития, децата, годишните времена

На другия ден получи писмо от Джейн, петгодишната й дъщеря, и то я накара да се замисли. В него пишеше само: „Мила мамо, благодаря за куклите. С обич, Джейн“, но Джанет знаеше колко труд е бил необходим за високите два сантиметра букви. Колко време щеше да издържи без децата у дома?

Веднага щом се появи тази мисъл, тя си спомни, че предната вечер си бе казала доста неясно, че ако ще става „нещо“ със Стакпол, по-добре ще е децата да ги няма — сега разбра защо, — за удобство и на нея, и на Стакпол. Тогава не бе мислила за децата, а за Стакпол, който въпреки проявената деликатност, не беше мъж по нейния вкус.

— И още една непристойна мисъл — измърмори тя на празната стая. — Каква друга възможност имам освен Стакпол?

Знаеше, че Уестърмарк е в кабинета си. Денят беше студен, прекалено студен и влажен за ежедневната му разходка из градината. Виждаше как изпада във все по-дълбоко усамотение, копнееше да му помогне, опасяваше се да се пожертвува заради неговата самота, копнееше да остане извън нея, в истинския живот. Изпусна писмото, хвана глава с ръцете си и затвори очи, а в черепа си дочу всички възможни линии на поведение, всички алтернативи на бъдещия й живот да се сблъскват и унищожават взаимно.

Докато Джанет стоеше вцепенена, в стаята влезе майката на Уестърмарк.

— Търсих те — рече тя. — Ти си толкова нещастна, мила, нали?

— Майко, хората винаги се опитват да скрият от другите страданието си. Нали всеки постъпва така?

— Не трябва да криеш от мен, предполагам главно, защото не е възможно.

— Но не зная колко страдаш ти, а това трябва да бъде взаимно. Защо така ужасно се прикриваме? От какво се страхуваме — от съжаление, или от подигравки?

— Вероятно от помощта.

— Помощ! Може би си права… Объркваща мисъл.

Стояха и се вглеждаха една в друга, докато старата жена каза неловко:

— Рядко си говорим така, Джанет.

— Да. — Искаше да продължи да говори. Може би щеше да успее с някой непознат във влака, но тук не можа.

Мисис Уестърмарк разбра, че няма какво повече да се каже по въпроса, и продължи:

— Исках да споделя с теб, Джанет, че според мен по-добре ще бъде децата да не се връщат у дома, докато нещата продължават да са в това състояние. Ако искаш да отидеш и да постоиш с тях при родителите си, аз ще се погрижа една седмица за Джек и мистър Стакпол. Смятам, че Джек не иска да ги види.

— Много мило, майко. Ще помисля. Обещах на Клем… казах на мистър Стакпол, че вероятно ще отида да го гледам как играе крикет утре следобед. Разбира се, това не е никак важно, но вече му обещах… ще успея да отида при децата в понеделник, ако ти се справиш с работата.

— Все още имаш достатъчно време, ако ти се иска да отидеш още днес. Уверена съм, че мистър Стакпол ще разбере майчинските ти чувства.

— Предпочитам да го оставя за понеделник — отвърна Джанет леко официално, защото започна да подозира каква е причината за предложението на свекърва й.

Което „Сайънтифик америкън“ не докосна

Джек Уестърмарк остави броя на „Сайънтифик америкън“ и се загледа в повърхността на масата. С дясната си ръка напипа пулса си. В списанието имаше статия за него, илюстрирана с негови снимки, направени, докато беше в болницата. Добре обмислената статия се различаваше значително от сензационните писания, които се бяха появили в другите вестници и списания, повърхностни статии, в които го наричаха „Човекът, който направи повече от Айнщайн, за да разруши нашата представа за вселената“; и точно поради това беше по-изненадваща и засягаше някои аспекти на въпроса, за които самият Уестърмарк не се бе сетил.

Когато се замисли за заключението й, той преустанови опита си да чете земни книги, а Стакпол седеше край камината, пушеше пура и чакаше да записва забележките на Уестърмарк. В космическото време дори четенето на списание представляваше подвиг, сътрудничество — конспирация. Стакпол обръщаше страниците през определени по време интервали, Уестърмарк ги прочиташе. Той сам не можеше да ги обръща, когато не му ги обръщаха в техния тесен континуум; за неговите пръсти те лежаха под желатиновия блестящ слой, визуалната халюцинация, която представляваше непреодолима космическа инерция.

Инерцията придаваше специален блясък на повърхността на масата, когато той се взираше в нея и се опитваше да разбере истините в статията на „Сайънтифик америкън“.

Авторът на статията започваше, като разглеждаше фактите и отбелязваше, че те сочат съществуването на „местно време“ в цялата вселена. И че ако това е така, вероятно ще се стигне до ново обяснение за отдалечаването на галактиките и ще се направят нови изчисления за възрастта на вселената (и естествено, за нейната сложност). След това той се заемаше с проблема, който вълнуваше другите специалисти по въпроса — а именно, защо, щом като Уестърмарк е загубил земното си време на Марс, не е загубил марсианското време, когато се е върнал на Земята. Това най-вече насочваше вниманието към факта, че „местните времена“ не са чисто механична, а до известна степен психобиологична функция.

Уестърмарк си представи как го канят отново да пътува до Марс, да вземе участие във втората експедиция из онези континенти, покрити с ръждив пясък, където време-пространството по някакъв загадъчен начин изпреварваше земната норма с 3,3077 минути. Дали неговият вътрешен часовник щеше отново да направи скок напред? А какво щеше да стане с блясъка на всичко земно? И какъв щеше да бъде ефектът от това, че постепенно ще се отдалечава от железните закони, по които живееше човечеството още от детството си през плеистоцена?

Той си представи нетърпеливо деня, когато на Земята ще има голям брой локални времена, събрани по време на пътешествия из космическите пустини. Тези празнини се простираха и във времето, но неразбираемото засега явление щеше да се доближи до разгадката си от хората. Не беше ли това основната тайна — да успееш да разбереш течението-сцена, върху която се играе съществуването, както сънят се осъществява в примитивните дълбини на съзнанието?

Но… дали този ден нямаше да доведе до унищожаване на земното местно време? Ето на какво бе поставил той начало. Това можеше да означава само, че „местното време“ не е продукт на планетни елементи. Авторът на статията в „Сайънтифик америкън“ не се бе осмелил да отиде надалеч в тази посока; местното време беше продукт изцяло на психиката. Това тъмно вътрешно нещо, което можеше да измерва точно времето, дори когато човек е изпаднал в безсъзнание, се оказа обикновен провинциалист, но беше възможно то да се обучи, за да се превърне в гражданин на вселената. Уестърмарк разбра, че е първият представител на нова раса, която никой не би могъл да си представи дори само преди няколко месеца. Той не зависеше от неприятеля, който — дори повече от смъртта — заплашваше съвременните хора — времето. В него се беше зародил напълно нов потенциал. Появи се свръхчовекът.

Свръхчовекът се размърда мъчително в креслото си. Беше седял умислен толкова дълго и не бе забелязал, че крайниците му са изтръпнали.

Големите идеи могат да се появят, ако човек състави правилно разписание на обиколките си около масичката

— Ще диктувам — заяви той и зачака нетърпеливо, докато думите му проникнат назад в мястото край огъня, където седеше Стакпол. Имаше да съобщи нещо толкова важно, а трябваше да изчаква тези хора…

Както обичайно той стана и се заразхожда около масичката, говореше с насечени изречения. Това трябваше да стане завет на новия живот…

— Съзнанието не е незаменимо, а равностойно… В началото на човешката раса вероятно е имало много възли на времето… Хората с умствено разстройство често изпадат в различен поток на времето. За някои денят се удължава до безкрайност… От опит знаем, че за децата времето е разширено и изкривено, без фокусна точка… — За миг се раздразни от уплашеното лице на жена му, което се появи на прозореца, но махна с ръка и продължи. — … Но в невежеството си човекът упорствува да твърди, че времето е еднопосочен поток и при това хомогенен… въпреки доказателствата за противното… Нашето схващане за самите нас, не… това неправилно схващане се е превърнало в основно схващане за живота…

Дъщери на дъщерите

Майката на Уестърмарк не се занимаваше с метафизични разсъждения, но когато тръгна да излиза от стаята, се обърна и каза на снаха си:

— Знаеш ли какво си мисля понякога? Джек е толкова странен, че от време на време нощем си задавам въпроса, дали с всяко поколение мъжете и жените не се раздалечават все повече в мислите и постъпките си — почти като различни видове. Моето поколение се стремеше да обедини двата пола, да ги направи равни, но май не постигнахме много.

— Джек ще се оправи. — Джанет долови сама липсата на убедителност в гласа си.

— Помислих си същото — за раздалечаването на мъжете и жените, — когато загина мъжът ми.

Цялото съчувствие на Джанет внезапно се изпари. Тя разпозна старата тема, която отново се промъкваше на сцената, знаеше добре внимателно подбрания тон, лишен от самосъжаление, с който свекърва й поде:

— Знаеш, че Боб беше любител на големите скорости. Всъщност това го уби, а не глупакът, тръгнал на заден ход пред него.

— Съпругът ти не беше обвинен от никого — подхвърли Джанет. — Не бива да продължаваш да се тревожиш.

— Но ти схващаш връзката… Целият този прогрес. Боб налудничаво се стремеше пръв да вземе завоя, а сега Джек… Всъщност една жена не може нищо да направи.

Тя затвори вратата зад себе си. Джанет разсеяно взе посланието от следващото поколение жени: „Благодаря ти за куклите“.

Решенията и рисковете, произтичащи от тях.

Той им беше баща. Може би Джейн и Питър трябваше да се върнат, въпреки съществуващите рискове. Джанет постоя разтревожена, после с внезапна решителност тръгна веднага да поговори с Джек. Той беше толкова раздразнителен, толкова недостъпен, но поне преди да го прекъсне, щеше да разбере доколко е зает.

Когато излезе в коридора и се отправи към задната врата, чу свекърва й да вика:

— Почакай ме!

Слънцето се бе подало през облаците и подсушаваше мократа градина. Личеше си, че е есен. Тя заобиколи ъгъла на къщата, лехата с рози и погледна в кабинета на съпруга си.

Потресе се, когато го видя наведен над масата. Лицето му беше скрито в ръцете, през пръстите се процеждаше кръв и капеше върху отвореното списание на масата. Забеляза, че Стакпол седи спокойно край електрическата камина.

Джанет извика и се втурна обратно в къщата и на вратата се сблъска с мисис Уестърмарк.

— О, исках само… Джанет, какво е станало?

— Джек, майко! Получил е удар или му се е случило нещо ужасно!

— Но откъде знаеш?

— Бързо, да се обадим в болницата… трябва да отида при него.

Мисис Уестърмарк хвана Джанет за ръката.

— Не е ли по-добре да оставим всичко на мистър Стакпол? Страх ме е…

— Майко, трябва да направим каквото можем. Зная, че не сме специалисти. Моля те, пусни ме.

— Не, Джанет, ние не сме… това е техният свят. Страх ме е. Те ще ни повикат, ако сме им нужни. — В уплахата си стискаше ръката на Джанет. За миг втренчиха стреснатите си погледи един в друг сякаш виждаха нещо друго. Джанет се отскубна.

— Трябва да отида при него — рече тя. Забърза по коридора и отвори вратата на кабинета. Съпругът й стоеше в другия край на стаята до прозореца, а от носа му течеше кръв.

— Джек! — възкликна тя. Когато се затича към него, нещо от празното пространство я халоса по челото и тя загуби равновесие, удари се в рафтовете с книги. Върху нея и наоколо й падна дъжд от малки книги. Стакпол подвикна, изпусна бележника си и се втурна покрай масата. Дори докато й помагаше, той отбеляза времето по часовника си — беше 10,24 часа.

Помощ след 10,24 часа и подреденото легло

На вратата се появи майката на Джек.

— Стойте на мястото си — викна Стакпол, — защото ще стане нова беля! Джанет, виждате ли какво направихте? Джек, идвам… само бог знае какво си изпитал изолиран, без никаква помощ цели три минути и нещо! — Той се приближи ядосан към пациента си и застана на една ръка разстояние от него. Хвърли носната си кърпа на масата.

— Мистър Стакпол… — поде несигурно майката на Джек от вратата, прегърнала Джанет през кръста.

Той погледна през рамо и подхвърли:

— Донесете кърпи! Обадете се в болницата да изпратят линейка, и то веднага!

По пладне Уестърмарк беше вече в оправеното си легло на горния етаж, а лекарите от болницата, които се бяха справили с кръвотечението от носа му, си бяха отишли. Стакпол затвори входната врата, обърна се и се загледа в двете жени.

— Смятам за мой дълг да ви предупредя — изрече той тежко, — че втори инцидент като този може да се окаже фатален. Този път се отървахме много леко. Ако се случи отново нещо подобно, ще сметна, че съм задължен да препоръчам мистър Уестърмарк отново да се премести в болницата.

Обичайният начин да се дефинират злополуки

— Той няма да иска да се върне — заяви Джанет. — Освен това вие се държите нелепо; всичко беше чиста случайност. А сега искам да се кача горе, за да видя как е.

— Преди да отидете, мога ли да изтъкна, че онова, което се случи, не беше случайна злополука… поне не така, както обичайно дефинираме злополуките, тъй като вие видяхте резултатите от вашата намеса през прозореца на кабинета още преди да влезете в него. Вашата вина е…

— Но това е нелепо… — подеха едновременно и двете жени. Джанет продължи: — Никога нямаше да се втурна така в стаята, ако не бях видяла през прозореца, че не му е добре.

— Вие всъщност видяхте резултата на по-късната си намеса.

Майката на Джек се обади с нещо като ридание.

— Нищо не разбирам. В какво се е ударила Джанет?

— Тя се втурна, мисис Уестърмарк, на мястото, където стоеше съпругът й 3,3077 минути преди това. Сигурно вече сте схванали това основно понятие за инерцията на времето?

Когато и двете заговориха едновременно, той втренчи поглед в тях, докато спряха и го погледнаха. Тогава каза:

— Най-добре да отидем във всекидневната. Бих пийнал нещо.

Той си наля малко уиски и едва когато хвана чашата в ръка, продължи:

— А сега, не искам да ви изнасям лекция, мили дами, но мисля, че е крайно време да разберете — вече не живеете в стария сигурен свят на класическата механика, изобретен от просвещението през осемнадесети век. Всичко, случило се тук, е напълно обяснимо, но ако смятате да твърдите, че не можете да го разберете с женския си…

— Мистър Стакпол — прекъсна го рязко Джанет. — Моля ви да говорите по същество, без да обиждате. Ще ми кажете ли защо случилото се не беше случайна злополука? Сега разбирам, че когато погледнах през прозореца на кабинета, съм видяла съпругът ми да страда от последствията на сблъскването, станало три минути и нещо преди това, но в този миг бях толкова стресната, че забравих…

— Не, не. Цифрите ви не са точни. Общата разлика във времето е 3,3077 минути. Когато видяхте съпруга си, той беше ударен преди половината от това време — 1,65385 минути, и оставаха още толкова, за да довършите действията си, като се втурнете в стаята и го ударите.

— Но тя не го удари! — извика по-възрастната жена.

Стакпол й обърна достатъчно внимание, за да отвърне.

— Тя го удари в 10,24 часа земно време, което е равно на 10,20 часа и 36 секунди марсианско или негово време, а това се равнява на 9,59 или нещо такова нептуново време и на 156 часа по времето на Сириус. Вселената е голяма, мисис Уестърмарк! Ще продължите да се обърквате, докато смесвате събитията и времето. Мога ли да ви предложа да седнете и да пийнете нещо?

— Като оставим цифрите настрана — продължи нападението Джанет, — този човек беше ненавистен опортюнист — как можете да казвате, че случилото се не е злополука? Надявам се, няма да твърдите, че съм наранила съпруга си съзнателно? Думите ви подсказват, че съм била безпомощна от мига, в който го видях през прозореца…

— Като оставим цифрите настрана… — цитира я той. — Точно в това се крие вашата отговорност. През прозореца видяхте резултата от вашата постъпка. Тогава вече беше неизбежно довършването й, защото тя вече е била завършена.

През прозорците духат теченията на времето

— Не мога да разбера! — тя притискаше челото си, прие с благодарност една цигара от свекърва си. — Да предположим, че когато видях да тече кръв от носа на Джек, бях погледнала часовника си и помислила: „Часът е 10,20 и той може би е пострадал от моята намеса, затова по-добре да не влизам“, и наистина не бях влязла? Дали тогава носът му по някакво чудо щеше да се излекува?

— Разбира се, че нямаше. Вие разглеждате света механистично. Създайте си умствен подход, опитайте се да живеете в собствения си век! Не можете да помислите това, за което говорите, защото не е в характера ви; също както не ви подхожда да погледнете интелигентно часовника си, тъй като винаги „оставяте цифрите настрана“, както сама казвате. Не, не искам да ви обиждам; в известно отношение това е много приятно и женствено. Казвам само, че ако преди да погледнете през прозореца, бяхте помислили: „В каквото и положение да видя съпруга си сега, трябва да помня, че той е преживял допълнително следващите 3,3077 минути“, тогава можехте да погледнете през прозореца, да го видите невредим и нямаше да се втурнете в кабинета, както направихте.

Тя смукна дълбоко от цигарата, озадачена и обидена.

— Твърдите, че представлявам опасност за мъжа си.

— Вие го казахте.

— Господи, как мразя мъжете! — възкликна Джанет. — Вие сте толкова отвратително логичен, отвратително самодоволен!

Той допи уискито, остави чашата на масичката до нея, така че се наведе към Джанет.

— Сега сте разтревожена — рече той.

— Разбира се, че съм разтревожена! Какво си мислите? — тя се пребори с желанието си да заплаче или да го зашлеви. Обърна се към майката на Джек, която я хвана внимателно за ръка.

— Защо не тръгнеш веднага при децата и да останеш с тях няколко дни, мила? Върни се, когато пожелаеш. Джек ще се оправи, а аз ще се погрижа за него… доколкото се нуждае от грижи.

Тя огледа стаята.

— Ще замина. Веднага ще си приготвя нещата. Ще ми се зарадват. — Когато мина покрай Стакпол на излизане, подхвърли горчиво: — Поне те няма да се безпокоят за местното време на Сириус!

— Може и да се безпокоят — отвърна Стакпол невъзмутимо от средата на стаята. — Някой ден ще се наложи.

Всички събития, всички деца, всички годишни времена…