Ромуалд Ленех
Колко щастливо пробуждане!

Поех си още веднъж дъх с цялата мощ на вледенения си гръден кош и ми се зави свят от гледката, която съзрях. Само чужди лица на фона на разноцветни плочки, изпълващи пространство, подобно на огромен аквариум, в който се движат сънени хора. Една от фигурите, на която падащата вълна от къдрици стигаше чак до бедрата, облечена в бяла къса поличка, със суровия израз на съсредоточено мъжко лице се доближи до леглото ми и съобщи с баритона си:

— Вече сте отхибернизиран.

Машинално пипнах носа си, който беше студен като ледена шушулка.

— Мисля, че не съвсем — опонирах с щастлив трепет в гласа.

Човекът с поличката стисна здраво рамото ми и ме натисна на леглото.

— Давам ви лекарската честна дума на XXI век, че е така — отвърна той. — Последните следи от замразяването на организма ще заличи чашката коняк. О! — И наля в устата ми питие, след което спонтанно възкликнах:

— Колко щастливо пробуждане!

Лекарят леко се усмихна.

— Какво всъщност ще правим с вас?

— Ще уведомите жена ми и децата, ще се върна вкъщи и ще започна новия живот на дехибернизиран човек — потрих още леко заскрежените си ръце. — Долче вита!

— Помислете си — ми обърна внимание лекарят. — Сега сме 2046 година. Пожелали сте да ви хибернизират точно преди седемдесет години и нито вие, нито жена ви сте били съвсем млади…

— Разбирам — забелязах огледалото. — Вечна й памет! Бедната сигурно си е отишла. Да, разбира се. А докато беше жива, толкова добре ме разбираше!

— Нали знаете, всичко има своите граници. Разбирането също. В замразителя, където се пазеше вашето тяло, беше поставено незапечатано писмо, в което жена ви е дала свобода, деликатно казано, на своето лично мнение относно обстоятелствата на вашата хибернизация. Вероятно, за да не участвате в грижите, сте наредили да ви замразят точно преди генералния ремонт на жилището ви, точно преди да се пренесете. Освен това е трябвало да ви изберат за шеф на някакъв градски комитет и за касиер на Дружеството на Приятелите на Директорите. Вашето замразяване е било възприето от всички като бягство и дезертиране от живота. Жена ви е сложила в плика и изрезка от вестника с обществената критика на тази тема.

— Нека почива в мир бъбривата и педантична бабичка заедно с пресата от стари времена — прекъснах го раздразнен. — В такъв случай, докторе, моля да изпратите веднага за моите деца.

— Ще имаме определени трудности — замисли се лекарят, — тъй като дъщеря ви преди четиридесет години е заминала с научен екип на Северния полюс да изследва ледниците, вероятно под влияние на любовта на баща си към студа, а двамата ви синове, като ергени, живеят в двореца на спокойната старост. Сега са много по-стари от вас, чиито клетки са се запазили добре в процеса на стареенето на организма. Поради напредналата им склероза ще ви бъде трудно да се разберете с тях.

— И така, браво, вечна младост! — се оживих аз при споменаването за моята възраст. Можеше да съм най-много на четиридесет и пет години, ако предзамразената ми памет не ме лъже. Доколкото си спомням, когато решавах да ме замразят, възлагах големи надежди на развитието в живота на чувствата и в пълната, неуморна мъжка агресивност след пробуждането ми. Обещавах си да използвам света, както никога преди.

От радост не можех да овладея реакциите си и огласих цялата болнична зала с куплет от някаква песен, която в младостта ми пееше певец с оптимистичен глас:

— Хилядите момичета от моите сънища!

Няколко дългокоси особи с бели полички, явно заинтригувани от моя милост, се приближиха до леглото ми. Забелязах, че изпод поличките се показват космати, мускулести прасци, които не позволяваха на човек да се усъмни, че принадлежат на мъжкия пол.

— Какво става тук? — преминах от внезапната еуфория към раздразнение, както се случва често с отслабените от болест оздравяващи. — Мъже с полички? Може би това е маскарад в моя чест? — изсъсках аз.

Един от младите лекари провери пулса ми, дрънчейки с гривните по ръцете си.

— Спокойно, спокойно, хибернате. Вие сте в болнична стая. Тук тишината е задължителна.

Главният с очилата, с когото първоначално си побъбрих, с топла извиняваща се усмивка се включи в разговора.

— И дума не може да става за маскаради и шеги, скъпи пациенте. Седемдесет години изолация са ви отчуждили от здравословните промени в света. Имате оправдание за своята неосведоменост и наивност. Трябва обаче да знаете, че още нашите бащи са се отказали от проклетите панталони, които толкова топлеха и притесняваха мъжкото тяло през приятните майски зими и прохладните октомврийски години. Шортите, които по ваше време са се носели от най-смелите, не са гарантирали това прекрасно подвяване и тази безгранична хигиена на тялото, която най-после ни донесоха поличките — лекарят приглади кокетно къдравата си фризура. — Освен това — отпусна смирено глава — бяхме леко принудени към такава метаморфоза от жените, които протестираха остро, включително с демонстрации, срещу използването на част от техния гардероб от нас. Ставаше дума, естествено, за панталоните… Съотношението на половете и насоките на техните инициативи са се променили диаметрално от вашето време насам. Уверявам ви, че на нас, мъжете, ни е съвсем добре при определената ни подчиненост на жените, която ни характеризира сега…

От доста време жестикулирах, искайки да прекъсна потока от думи на моя лекар учител. Всъщност малко ме интересуваше самочувствието на мъжкото поколение, което не беше израсло редом с мен и за което не се чувствах отговорен. В този момент ми мина през ума отново желанието, което беше залегнало в мен още край люлката на замразяването и се прояви преди миг в спонтанната песен от младостта ми.

— Всички тези промени са много любопитни — прекъснах го нетърпеливо, — но мен ме интересува какво ново със „секси епохата“, която така чудесно се развиваше по време на моето замразяване. Вероятно е стигнала до небивал разцвет. Господа — изправих се аз на болничното си легло, — сигурно е настъпила пълна свобода в партньорството на двата пола, неограничена лекота, ликвидиране на фалшивия свян, все още отделящ в моята младост желанието от изпълнението. Господа! — продължавах аз. — Проспах седемдесет години и съм здрав като риба. Господа, едва сега ще бъда стопроцентов мъж. Сънят е здраве! Сънят укрепва мъжката бодрост. Аз не можах да се развия по мое време.

Абсолютно овчият израз по лицата на заобиколилите ме мъже охлади ентусиазма ми.

— Може би грешите — каза единият от господата с поличките. — Никога не съм се сблъсквал с подобно нещо. Забавно. Дума, която звучи като някакво си „лекси“. Може би става дума за „лекс“, за закон?

— Секси — изкрещях раздразнен. — Не ме правете на идиот.

— Наистина никога нищо подобно… — замънка един от колегите на говорещия. — Честна дума. Може би някой, който е изучавал история на медицината или древните обичаи…

За щастие се появи доста стар лекар.

— Да, да, чувал съм — побърза той да поясни. — По-точно чел съм за това. — „Секси епохата“, както казвате, стигна своя зенит в моето ранно детство, и, както често става с модата, направи салтомортале в обратна посока. Изживя се. Някакъв водолаз или космонавт, прекарвайки целия си живот в херметично запечатан комбинезон, станал законодател на модата, издигнал лозунга: „Всички в комбинезони!“ И той бил възприет. Естествено, от жените. Сам разбирате, че да се прави любов с комбинезон е неизпълнимо. Разбира се, модата на комбинезона отдавна е отминала, но навикът е останал.

— Впрочем на кого му се мисли за еротични дреболии — каза главният. — От детство главите ни са заети с техническата надпревара. Машините ни програмират според желанията на родителите, а кой би искал да намали житейските шансове на своите деца чрез програмиране на полови нужди, които са чиста загуба на време. Разбирате ме, нали — за това са лабораториите и подходящ комплект епруветки. Човекът от епруветка е прекрасно…

— Стига, стига! — хванах се за главата. — Халосвате ме и ме правите на глупак, защото знаете, че съм току-що събуден. Не ви вярвам. Та нали жените, дявол да го вземе, не са се изпарили като камфор?

Старият лекар посочи с ръка сцената, която от няколко минути се разиграваше в дясната част на залата. Преди това във вълнението си не бях й обърнал внимание. Някакви фигури с мощна, почти атлетична конструкция на тялото, с бръснати нула номер глави, грижливо поставяха в леглото някакъв човек, явно пациент. Облеклото на тези лица се отличаваше с абсолютна функционалност. Тялото беше плътно пристегнато от куртка с цвят каки, закопчана с ред метални копчета, с еполети и ревери. Коженият колан, обгръщащ корпуса, подчертаваше силуета. Набраните в долната част панталони, напъхани в тежки ютени обуща с връзки, представляваха задължителното допълнение.

Всичко това ме умили, защото паметта отпреди замразяването ми върна представата за нещо много познато:

— Сапьори, които разминират терена! — казах внимателно. — Помня ги от младостта си. Точно такива бяха.

— Откъде накъде! — извика лекарят. — Това са нашите жени, медицинските сестри. — Не забелязахте ли метнатите върху мундирите малки зелени престилчици? Естествено, облеклото за навън изглежда другояче. Жените, за да имат известна свобода на движенията по време на работа, свалят за удобство железните си нагръдници и наплечници, покрити с разноцветни десени. Но никоя кокетка не би си позволила да излезе на улицата без една или друга част от рицарско снаряжение. Просто войската в нашата епоха е запазена само като акцент на паметта, като спомен в женската мода.

Не бяхме успели да свършим разговора си, когато през отворената врата от коридора нахлу вълна от хора, идваща да посети болните. Мъжката група пърхаше с разноцветните си полички. Виждаха се и гримирани мъжки очи. Жените вървяха с твърда, решителна крачка с мундирите на различни исторически войски, като се започне с хусарите, кирасирите или бронираните конници, блестейки примамливо с голотата на черепите си.

Стиснах здраво очи, както правя винаги, когато трябва да взема важно решение.

— Хонорарът за повторната ми хибернизация е в банката — се обърнах аз към главния лекар. — Веднага ще подпиша чека. Моля или по-скоро настоявам за повторното ми замразяване.

— Не говорите сериозно — опита се да ме увещае лекарят. — Да се отхвърли лекомислено щастието да живееш в нашата приказна епоха на мъжките полички и компютрите е просто самоубийство!

— Ще намерите хиляди заместители на удоволствията на зрялата възраст — побърза със съвета си някой друг. — Ще започнете да ловите риба. Колко прекрасно изглежда изкуствената река, пусната зад града специално за въдичарите, пълна с изкуствени риби от поливинил. Наистина риболовните билети са изкупени за четири години напред, но имам вуйчо в управлението. Ще можете да ловите още от следващата година.

— Или ще изкарате курсовете за управляване на кола на въздушна възглавница. Сега само такива се движат. Смелост! — опитваха се да ме зарадват.

— Докторе — казах твърдо, — връчвам ви чек с молба да се изплати в касата. Умолявам да ме замразите за следващите седемдесет години.

Явно молбите ми им бяха омръзнали, защото на следващата сутрин система върху въздушна възглавница ме отнесе с удобното ми легло в залата за хибернизация, където с удоволствие се почувствах отново като на Северния полюс и където чудесният процес на замразяването започна с познатото ми вече вдървяване на пръстите и заледяване на носа.