Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- This is the Grass, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлана Стефанова, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Алън Маршъл. Мога да прескачам локви
Австралийска. Първо издание
Библиотека „Когато бях малък“
Дадена за печат: май 1981 г.
Подписана за печат: август 1981 г.
Излязла от печат: септември 1981 г.
Формат: 32/84х108
Печатни коли: 25,50
Редактор: Лилия Рачева
Коректор: Иванка Кирова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Роза Халчева, 1981 г.
Държавно издателство „Отечество“
Полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София
История
- —Добавяне
V
Въпреки всичко, което ми разказа Артър първата вечер и през следващите седмици, в моето съзнание лошата репутация на хотела не се затвърди като факт. Не се съмнявах в картината, която той ми нарисува, но не можех да се държа и да мисля според чужда преценка.
Знаех, че съвсем вярно ми е описал редовните посетители на хотела, и все пак ги наблюдавах с недоумение, сякаш нищо не знаех за тях. Реагирах и приемах хората според представите от моето детство.
Така веднъж, когато хранех патиците в двора на хотела, едно момиче излезе през задната врата и се спря да ме наблюдава. Преди час я бях видял — пристигна с кола в компанията на пълен, елегантен мъж, около петдесетгодишен. Мъжът ангажира стая за една нощ, а после седна да пие. Забелязах, че не се стараеше да забавлява момичето. Приемаше присъствието й като нещо, което се разбира от само себе си.
Сега я разгледах отблизо. Изглеждаше около деветнадесетгодишна, но може да имаше и повече. Беше руса, с късо подстригана коса, облечена в семпла рокля от син лен. Тъмносиньо герданче обрамчваше стройната й шия. Ъглите на устните й бяха извити нагоре и затова дори когато беше сериозна, имаше вид, че се усмихва. Това бяха млади, свежи устни, от които човек очаква щастлив смях.
— Здрасти — каза тя весело.
— Здрасти — отвърнах аз.
Момичето почака да кажа нещо, но тъй като аз мълчах, запита:
— Ти ли се грижиш за патиците?
— Не — казах, изненадан от думите й. — Храня патиците вместо Шеп — слугата. Обичам да ги храня.
— А с какво ги храниш? — тя се приближи и надникна в кофата, която държах.
— Бъркам трици и вода. Освен това дробя и баят хляб.
— Хвърли им да видя как ядат.
Метнах няколко шепи от сместа сред патиците. Те се нахвърлиха върху храната, като се блъскаха, кълвяха се една друга и оглушително крякаха. Патиците загребваха триците и хляба с човките си и го поглъщаха с енергично тръскане на глава. Тези, които бяха изтласкани настрани, се суетяха около групичките и пак се втурваха в нова атака.
— Изглеждат много гладни — каза момичето. — Често ли ги храниш?
— Два пъти на ден. Винаги ядат така.
Вниманието й се прехвърли върху мен.
— В хотела ли работиш?
— Не. Чиновник съм в канцеларията на окръга.
— Харесва ли ти?
— Не.
— Защо?
— Ами… — бях затруднен как да й обясня. — Човек трябва да стои между четири стени — добавих неубедително.
— Не обичаш това, така ли?
— Не — казах.
Имаше нещо в гласа й и то я различаваше от другите жени, които ме бяха заговаряли в хотела. Въпросите й не целяха да преодолеят отбрана, а да отворят прозорец, през който слънцето да влезе.
Изведнъж изпитах желание да я предпазя от общуване с тукашните хора. Изплаших се, че поради своята невинност може да попадне под влияние на среда, в каквато положително за първи път се намираше.
— Мисля, че не трябва да оставате тук тази нощ — казах, подтикнат от чувство, което сам не разбирах. — Жените тук не са като вас. Те са лоши. Искам да кажа… не всички са лоши. Лошо е това, което ги е сполетяло. Ако останете и с вас ще се случи. Не мога да ви кажа какво се върши тук, но ще е ужасно сама да го разберете. Кажете, че искате да си вървите в къщи.
Момичето ме слушаше първо с изненада, после с нежно внимание, но между изненадата и вниманието по лицето й като сянка премина израз на молба и подтиснато страдание.
Когато свърших, тя сведе поглед надолу, после вдигна глава, улови ръката ми и здраво я стисна.
— Ти си добро момче — каза тя искрено. — Благодаря ти. Но знаеш ли, аз и друг път съм идвала тук.
Момичето се обърна и си отиде. Аз стоях загледан някъде отвъд пасбището. Не виждах нищо, само стисках юмруци, а лицето ми пламтеше от унижение.
Тази вечер не отидох в салона — пих чай в кухнята и си легнах.
Освен че не приемах хората такива, каквито ми ги описваше Артър, но и не можех да разбирам двусмислените разговори на мъже и жени, обхванати от похотливи желания. Така например Роуз Бъкмън непрекъснато ме озадачаваше:
— Мъжът трябва да има силни мишци, като негър — ми каза тя веднъж, като ме гледаше с премрежени очи.
Аз имах своя представа за силния мъж: размахал брадва, той поваляше дървета, а слънцето заливаше със светлина мощния му гръб. Започнах да й разправям за Блек Енди, легендарен герой от татковите разкази. Той живеел в Уилкания и сечел дърва за корабите, които плували нагоре по течението на реката. Татко казваше, че ръцете му били като евкалиптови фиданки.
Роуз не прояви никакъв интерес към моята история.
— Разправяй тия работи на Тайни — прекъсна ме тя.
Бяхме сами в кухнята. Тя готвеше за вечеря, а аз седях на масата и чаках Артър.
Роуз беше неспокойна и раздразнителна, защото окръжният инспектор по надзора над кучетата и добитъка, Роналд Хол, който живя цяла седмица в хотела, си беше заминал. Той беше едър, отпуснат мъж, на вид безобиден и приятен, но изпадаше в ярост, когато засегнеха служебния му авторитет.
— Може да съм невежа и негодник — ми беше казал той, — но моето решение трябва да се зачита. Искам, когато добитъкът на някой фермер се заблуди, той да идва при мен и да ме пита. Не да ходи при общинските съветници. Аз знам закона по този въпрос, а не те. Значи хората трябва да правят каквото аз им казвам, без повече приказки.
Роналд Хол имаше червено лице и писклив глас. Разправяха, че затварял в общинския обор, под претекст за навлизане в чуждо пасбище, добитъка на фермери, които мразел.
— Аз сам ще затворя неговите крави — горещеше се веднъж някакъв фермер пред приятеля си по повод тази слава на Хол.
— Преди това той ще затвори твоите — предупреди го приятелят.
— Ами! Моите са винаги на пасбището ми.
— Рече ли, ще ги затвори, та ако ще и в спалнята ти да са.
Хол правеше своите обиколки, яхнал кафяв кон и когато инспектираше областта, отсядаше в хотела. Всяка вечер към пет часа той се връщаше. Ако закъснееше, Роуз излизаше пред хотела и нетърпеливо гледаше към пътя. Веднъж Седрик Трууей я наблюдаваше през вратата на бара.
— Отиде само до Тумайл, би трябвало вече да си дойде — изтананика той, когато тя бавно се прибираше по коридора.
— Върви по дяволите! — озъби му се Роуз.
Щом се прибереше в хотела. Хол разседлаваше коня си, минаваше край кухнята и като подаваше глава през вратата, прошепваше:
— Уговорено за после?
Роуз се приближаваше до него и казваше:
— Да, в осем.
После оглеждаше коридора и го сръгваше в ребрата.
— И гледай да не се напиеш.
След вечеря двамата изчезваха.
Тази вечер обаче Хол го нямаше.
— Обичаш ли да се разхождаш? — попита ме тя по едно време.
— Не много — отговорих. — Обичам да ходя, но ако е по-равно и открито.
— Колко можеш да ходиш?
— Веднъж изминах четири мили, но душата ми излезе.
— Аз се разхождам всяка вечер — осведоми ме тя. — Много ми е приятно.
Изненадах се. Не можех да си представя, че Роуз обича да се разхожда. Каква погрешна представа съм имал за нея! А тя е таяла в душата си любов към природата, която не съм и подозирал.
— Хубаво е човек да се разхожда вечер — въодушевено заявих аз, — особено в лунни нощи като тази.
Помислих си, че бих могъл да видя опосум или други животни, представих си колко приятно би ми било да стоя безмълвен под дърветата и да слушам…
— Аз не ходя далеч — само до ковачницата — побърза да ме увери Роуз.
Ковачницата се намираше в подножието на хълма. Беше разнебитена постройка с широко зейнала врата и покрит с отпадъци под. По стените висяха подкови, окачени на пирони. Огнище и огромно кожено духало стояха до наковалнята. Железни клещи и тежки чукове бяха пръснати по пода или подпрени на бъчвата с вода, в която ковачът пъхаше нажежената подкова. В единия край бяха струпани чували със сено за храна на конете, които нощуваха в ковачницата. Нощем ковачницата беше пуста и ми се стори странно някой да я посещава.
— Защо ходиш там? — изненадано запитах Роуз.
— Много е спокойно — отвърна тя с нежен убедителен глас.
Чух стъпките на Артър в коридора.
— Ще сляза там в осем тази вечер — бързо каза тя. — Трябва да дойдеш.
— Откажи се от това слизане до долу — казах аз.
Влязох с Артър в нашата стая. Той винаги ми разказваше интересни случки за неговите пътници. Седнах на леглото си и го наблюдавах как брои дневната печалба. Бяха сребърни монети и той ги събираше в една метална касичка, която криеше под дрехите си в скрина. Отвреме навреме изсипваше парите върху леглото и ги броеше. Щом се съберяха десет лири, внасяше ги в банката.
— Тази Роуз Бъкмън е странна жена — казах аз.
— Защо? — попита той зает с някакви сметки.
— Обичала да се разхожда нощем. Не би допуснал, нали?
— Не! Артър вдигна глава, явно заинтересован. — Какво ти каза тя?
— О, каза ми само, че всяка нощ слизала до ковачницата. Струва ми се, че би желала да я придружа. Едно разнообразие за нея.
— И какво точно ти каза? Направо ли ти каза да отидеш?
— Не, само ме запита дали обичам да се разхождам.
— А ти какво отговори?
— Казах й, че не обичам.
— Правилно. Дръж на това.
Артър изглеждаше доволен от мен.
Тази вечер, след като се нахранихме, Артър стана от масата преди мен и влезе в кухнята. Сигурен бях, че е отишъл да смъмри Роуз Бъкмън, задето ме бе поканила на разходка. Смутих се много, защото неговата постъпка ме поставяше в положение на дете. Роуз Бъкмън се беше издигала в очите ми и не желаех Артър да я засяга за тази добра страна на характера й.
Следната сутрин на закуска тя ме поздрави сърдито: — Когато, аз ти кажа нещо, дръж си устата затворена.