Алан Маршал
Това е тревата (20)

VI

През следващите седмици често мислех за разговора с Артър. Не бях убеден, че трябва да последвам съвета му. Бях започнал да се примирявам с живота, който водех, избягвах конфликтите и промените.

Уединен и незабелязван от хората, аз си спестявах техните враждебни чувства и обиди, спестявах си всичко, което би могло да ме нарани. Нима не е по-добре да приема нещата такива, каквито са, разсъждавах аз.

И именно тогава преживях нещо, което остави в мен толкова дълбока следа, че впоследствие промени живота ми. Моите неуверени, неясни стремежи към цел в живота изкристализираха в убеждение и пред мен се откри път, който разумът ми казваше, че трябва да следвам.

Отвреме навреме посещавах една антикварна книжарница на Фицрой. Купувах оттам евтини книги или просто четях. Вече печелех достатъчно, за да си купувам по една книга седмично, но винаги се затруднявах кое от произведенията на толкова много велики писатели да избера.

Голямо удоволствие изпитвах да заставам пред витрината и да гледам редици, редици стари книги, прашни и разпокъсани, които носеха познати имена и събуждаха видения за светове, където ми предстоеше да вляза.

Собственик на магазина беше стар човек с очила, на вид прашен и раздърпан, също като кориците на захвърлена книга, която никой не искаше да купи. Преди да ми подаде книгите, той обърсваше праха им с ръкава на сакото си, а после се връщаше при масичката си в ъгъла и се навеждаше над последните закупени книги, прелистваше страниците и четеше, докато аз правех своя избор.

— Знаех, че има син, който му помага в магазина, но не бях го виждал. Срещнах го няколко седмици след завръщането на Артър.

Влязох в магазина весел, щастлив при мисълта, че след миг ще притежавам книгата на Конрад „Негъра от Нарцис“, която старецът ми беше запазил.

Млад човек с патерици стоеше зад отрупаната с книги маса. Имаше бледи, изпити страни и тънки, горчиво стиснати устни. Всяка кост на безкръвните ръце върху патериците личеше.

Гърдите му бяха хлътнали, нозете — вероятно съвсем безжизнени, защото той се облягаше с цялата си тежест на патериците, от което раменете му щръкваха високо.

Очите ни се срещнаха. Не помръдвахме, просто се гледахме и стояхме така, както ми се стори, много дълго. Неговият поглед изразяваше пълно разбиране и увереност, че ние двамата изпитваме еднаква мъка, имаме едни и същи пороци, преживяваме същите поражения. Беше поглед, който ни свързваше в някакви общи тъмни цели и желания. Очите му напомняха на два черни отвора на изстинала пещ. Поражение, поражение, поражение…

Той побутна към мен някаква книга за секс и после проговори. Устните му се разкривиха в бледа усмивка, която признаваше, че му е известно това утешение:

— Такова нещо ти трябва, нали?

Непознато чувство на безкрайно изумление пропълзя в мен. Сякаш ме предупредиха, че ще умра. Гледах книгата на масата, но не я виждах: виждах очите му. Обърнах се и излязох от магазина, без да му отговоря.

Върнах се в пансиона и влязох в стаята си. Седнах пред огледалото и загледах лицето си. То ми отвърна с поглед, в който нямаше враждебност, но нямаше и опит за утеха — поглед спокоен, търпеливо чакащ присъдата.

Разгледах лицето си безпощадно. Търсех в чертите и израза сходство с лицето на мъжа от книжарницата. Въобразявах си, че вече различавам горчивите бръчки, издълбани от примирението. А очите — нима те бяха измамно прикритие, зад което лежеше усломена, стенеща душа?

При тази мисъл образът в огледалото се промени: стисна челюсти и очите загледаха безстрашно. Това бяха очите на баща ми и аз се успокоих.

Извърнах се, седнах на леглото и подпрял глава върху ръцете си, се замислих за бъдещето.

Какво всъщност исках от живота? Исках да бъда обичан, да бъда човек сред хората, да крача редом с тях и да се чувствувам равен, да преживявам това, което те преживяват, да живея като тях, да обичам като тях, да работя като тях. Исках да ме приемат като нормален човек, с всички права на нормалния човек, а не като инвалид, комуто налагат ограничения поради физическа непълноценност.

Сега бях член на малцинство, както евреите, негрите или аборигените. За хората от малцинствените групи съществуваха неписани закони, които не се отнасяха за мнозинството. Поведението на един член от малцинството се считаше като типично за цялата група. Всеки член носеше репутацията на братята си. Човек, ограбен от евреин, казваше, че всички евреи са крадци. Ако го обереше австралиец, той проклинаше само крадеца. Пияният абориген служеше за доказателство, че на аборигените изобщо трябва да се забрани да пият. Пияният бял човек отговаряше сам за своето напиване. Сакатият, залюбил някое момиче, даваше повод за твърдението, че сакатите са похотливи. На здравия младеж просто му завиждаха за успеха.

Разбирах, че с момичетата не трябваше да се държа така, както се отнася с тях физически здравият мъж. Такъв младеж ухажва, съпроводен от толерантните усмивки на обществото. Сакатият младеж в такива случаи среща враждебни и недоверчиви погледи и се затваря в себе си. Уединението спасява от сплетни, въпреки че наранява душата.

За да запазя правото си да се считам нормален, трябваше непрекъснато да съм нащрек. Ако бях тъжен например, хората приемаха израза на лицето ми като отражение на моето физическо състояние и ме съжаляваха. Върху лицето на здрав човек този израз би останал незабелязан й никога не би предизвикал състрадание. Обаче аз трябваше да се показвам весел, за да не се отнасят с мен като с многострадална жертва.

Спазвах правилата, но се възмущавах от тях. Възмущавах се, защото разбирах, че всички хора си имат проблеми, въпреки че обществото признаваше само тези, които спъват неговите егоистични цели.

Например моите съквартиранти: мисис Бърдсуърт беше жертва на нещастен брак; Мъми Фултън страдаше, защото момчетата я избягваха поради пълнотата й; мистър Гъливър се чувствуваше щастлив само ако е център на внимание.

В „Смог и Бърнс“ мисис Смолпек беше жертва на алчност и амбиция; мис Брайс нямаше цел в живота; мисис Фрейзър страдаше от отмъстителна свекърва.

Бремето на всички тези хора не превиваше главите им, защото обществото уважаваше и съчувствуваше на страданията им. Те не го засягаха.

Десетки хора, които опознах по улиците, бяха обременени. Някои с умствени недостатъци, други с лоши характери. Имаше жертви на разбити семейства, на необразованост, на глупави родители, на алчност и похот, на обществото, което позволяваше да съществуват условията, чийто резултат бяха те. Недъзи и недъзи — обществото приемаше едни, други умишлено пренебрегваше, някои будеха съжаление, други — отвращение.

Хората с явни недостатъци се намираха в неизгодно положение в сравнение с тези, чиито недъзи бяха скрити. Има осакатени души, както има осакатени тела, но едното се прикрива, а другото личи. Човек, отдаден само на печалба, по-трудно би намерил истинско щастие от мен, но кой би повярвал това?

Понякога си мислех, че ако подобно на сакатите и хората с душевни недъзи се движат с патерици, по улиците на Мелбърн ще се чува оглушително топуркане.

Мислех и за любезните и безкористни хора, които познавах. Те се срещаха по-често сред бедните, отколкото сред богатите и аз се убедих, че те по-лесно ме приемаха като равен. Моят недостатък не смущаваше тези, които имаха толкова свои страдания.

Като се размислих за тези хора, започнах да разбирам, че неправилно обвинявам другите в нежелание да ме приемат за равноправен. Моя беше грешката, че ме отхвърляха.

Естествено е при първата среща с физически недостатък у другите човек да се отдръпва. Не правех ли и аз така, когато виждах други сакати хора? За да помогнеш на другите да преодолеят това чувство, първо, трябва да го премахнеш в себе си. Бележката на Артър за обесеното куче беше правилна.

Познавах много инвалиди, разговаряли бяхме по общите ни проблеми, но никой не се оплакваше непосредствено от недъга си. Оплакваха се винаги от отношението на хората, което им пречеше да получат работа и чрез нея независимост. Те бяха убедени, че дори когато се държаха приятелски с тях, здравите хора не ги считаха за част от своя свят.

Убеден ли бях и аз в това? Сакатият от книжарницата го вярваше, беше се примирил. Не, за мен това не бе вярно. Ако човек не може да си създаде приятели, грешката е в него.

Когато преди малко седнах на леглото и се замислих за бъдещето си, аз го виждах безлично и самотно. Но сега изведнъж прозрях, че то зависи само от мен и ще бъде такова, каквото аз искам. Най-лесно беше да оправдавам собствената си неспособност с независими от мен обстоятелства. Това утешаваше, спасяваше гордостта ми, даваше ми повод да се откажа от борбата и да прекарам живота си под бледата светлина на зимното слънце.

За да живеят достойно, хората трябва да побеждават своите слабости. Решението да изпиташ всички радости в живота е свързано с разбирането, че хубавото преживяване е възможно само когато е споделено с другите. В търсенето на щастието човек се обогатява, защото то развива у него характер, чиято постоянна черта е радостта от живота.

Тялото ми беше недъгаво; аз не трябваше да позволя душата ми да стане отново негово отражение. Ако можех да издигна духа си до такава висота, че изкривеното тяло да не му влияе и да не оставя следа върху неговото развитие, тогава хората щяха да ме приемат като равен. Те щяха да признаят моята победа, щяха да ме приемат без снизхождение и с уважение. Каквото дам на живота, това ще получа от него.

Струваше ми се обаче, че със своя характер вече трудно щях да придобия необходимата самоувереност, която би ми помогнала да заема незабелязано мястото си сред хората.

Спомних си как една вечер стоях пред осветения вход на едно кафене на Фицрой и се колебаех дали да вляза. Светлината предлагаше убежище от самотата на мрака, който ме заобикаляше, от тъмнината, която закриваше тесните входове и неизмазаните къщи с веранди към улицата, чиито перила бяха излъсквани с години от ръцете на много жени. Стоях там и вдишвах миризмата на бифтек и лук и препечени филийки е масло.

Исках да вляза, но се плашех от очите на хората около масите. Беше от тези кафенета, в които всички клиенти се познават и човек можеше да седи с часове и да наблюдава кой влиза и кой излиза. Моето влизане щеше да привлече всички погледи.

Поех дъх и влязох. Покрай стените имаше малки сепарета. Всяка маса опираше до плота, който служеше за облегалка на предната седалка. Плотовете бяха ниски и хората от сепаретата можеха спокойно да разговарят помежду си или да си подадат захарницата.

Седнах в едно свободно сепаре. Това пред масата ми също не беше заето.

Собственицата на кафенето беше полякиня с широки бедра, и къса пола, която й придаваше вид на камбана. Тя не се обръщаше към клиентите като към отделни лица, а им говореше в множествено число:

— Всички ли сте обслужени? Някои да искат още препечени филийки?

Тя постави ръце на моята маса и ми се усмихна.

— Нещо за ядене? Препечени филийки, бифтек с яйца?

— Препечени филийки — казах аз и после попитах: — Правите ли силен чай?

Тя вдигна ръка, сякаш полагаше клетва.

— О, да! Силен! Дадено…

Докато жената изпълняваше моята поръчка в кухнята, едно семейство аборигени влезе в кафенето. Бащата, красив мъж с рошава вълниста черна коса, носеше върху рамото си бебето. Ръкавите на бялата му риза бяха навити над лактите и разкриваха ръцете му с цвят на кафе. Той се усмихваше.

Майката беше слаба, плаха жена и се стараеше да остане незабелязана. Държеше главата си сведена надолу, раменете — сгушени и дори малко се прегърбваше, само и само да не прави впечатление. Тя влезе така, както бях влязъл аз.

Две дечица, момче и момиче, се държаха за полите на майката. Момченцето беше толкова срамежливо, че влезе заднешком, заровило лице в полите на майка си, която нежно го побутваше да върви.

Момиченцето пристъпваше несигурно с пръст в устата и когато силната светлина на кафенето го обля, то се притисна по-близо до майка си.

Седнаха в сепарето пред мен. Бащата беше с гръб към мен и над преградата се виждаха главата и плещите му. Той подкрепяше с една ръка бебето, а то ме гледаше положило глава върху рамото му.

Беше хубаво къдрокосо момиченце с тъмни очи, извити мигли и кожа, недокосвана от грубата милувка на вятър или дъжд. Пълна ръчичка с дълбоки гънки на китката и лакътя се спускаше по бащиния гръб. Другата ръчичка беше в устата и то непрекъснато смучеше юмручето си.

Момиченцето беше толкова красиво, че изпитах копнеж да го прегърна. Пожелах да е мое.

Като ме забеляза, детето бавно извади юмруче от устата си и малко поуплашено затърси в очите ми успокоение. Усмихнах му се. То прие моя дар. Мокрото лъскаво юмруче остана вдигнато над бащиния гръб в несигурно очакване.

Мълчанието ми обаче не му предложи нищо интересно. С бързо решително движение юмручето се вдигна към отворената устица, но чувството за посока му изневери и то се озова върху бузката.

Малката завъртя глава, докато устата й намери стиснатата ръчичка и отново я засмука щастливо.

Изпитах разочарование. Наведох се през масата и казах тихо:

— Здравей!

Неочакваният поздрав я слиса. Тя бързо свали пестничето, погледна ме с широко отворени очи и с известна уплаха зачака да изясня своите намерения. Вдигнах ръка и размахах пръсти като летящи пеперуди. Това й направи впечатление. Тя бавно се усмихна, после стана сериозна, после пак се усмихна и накрая изпадна във възторг и се затръска върху рамото на баща си. Дори направи опит да улови пръста ми и да го налапа, но аз не й позволих. Момиченцето се дръпна и ме погледна въпросително. Приближих лице до нейното, вдигнах вежди и казах: „Уау — уау!“

Мократа ръчичка се протегна, сграбчи носа ми и здраво го стисна. Бащата се размърда и тя ме пусна. Той изви глава и ми се усмихна приветливо.

— Тя те обикна — каза той и отново се обърна.

Тръгнах си за в къщи опиянен от вълшебството на неговите думи. Седмици след това аз мислех за тях с чувството, че съм получил високо отличие. Тези думи ми вдъхнаха гордост, сила и самоувереност.

Те ми откриха пътя, който трябваше да следвам: да докажа на себе си, че мога да бъда обичан. Нямаше значение, че този път щеше да ме отведе и до пътеки, на които достопочтените се мръщят и които блюстителите на условностите заклеймяват. Моят проблем не можеше да бъде решен от никой друг освен от мен, защото никога досега той не е бил поставен точно по този начин, с точно този човек, точно при такива обстоятелства. Решението можеше да бъде неправилно за всички, но правилно за мен.

Артър веднъж каза:

— Нека всеки получи нещо добро от познанството с теб.

Това стана мое верую.

Исках да пиша книги, които имат смисъл. Не бих могъл да го направя, обременен от липса на увереност, от чувство за малоценност, от чувство, че съм различен от другите. Трябваше да се слея с тях.

И трябваше да обичам като тях. Уверен бях, че всеки успех на мъжа се дължи на жената. Преди да се утвърдя като писател, трябваше да се утвърдя като мъж. Едва когато ме обикнеше жена, щях да се освободя от веригите, които оковаваха недъгавия от книжарницата и сега се затягаха около мен.

От сега нататък нямаше да бъда наблюдател на живота. Щях да бъда участник. Щях да се хвърля в потока и да се боря с течението, както всички други хора.

След това решение се почувствувах щастлив, приповдигнат, вдъхновен. Станах от леглото, прекрачих прага и излязох да подишам в нощта.

Погледнах нагоре. Имаше пълнолуние. Около мен се издигаха огради, островърхи покриви на къщи, стърчаха комини. Но далеч над тях, там където лунната светлина сияеше недокосната, натам летеше моят дух. Като във вълшебна приказка аз се вдигнах нагоре, понесен на криле. Преметнах се и се гмурнах. Лунната светлина ме посрещна като гостоприемно море.

А до мен, с ръка в моята, пропито от същата красота, вдъхновено от същата любов, беше момичето, което още не бях срещнал и не познавах. Двамата заедно гледахме надолу към градовете и хората, и към гората, на която принадлежахме.

Колко светла беше нощта.