Алан Маршал
Това е тревата (13)

V

Щом разбраха, че не съм от техния свят и няма опасност да ги конкурирам, наемателите започнаха да споделят с мен грижите си. Разкриването на малки лични слабости пред човек с очевидно големи недостатъци, едва ли щеше да ги дискредитира.

— Излиза ми ечемик. Мислиш ли, че ако разтрия окото със златна халка, ще спре да расте? Искам да се махне до събота, защото отивам на гости у приятели — каза ми мистър Гъливър.

— В Австралия не ценят талантите. Понякога ми се ще да се откажа от следването и да потърся по-лесна професия. Трябваше да стана фризьорка — каза ми Мъми Фултън.

— Когато те ангажират да пееш на някакво семейно празненство, би трябвало да те представят на гостите и да се отнасят с теб като такъв. Това е редно и аз ще го изисквам! — каза Стюарт Молисън.

Те бяха любезни и внимателни хора, винаги се грижеха да има за мен стол, отдръпваха се, за да улеснят движението ми във всекидневната. Бързаха да ми подават различни неща, за да ми спестят ставане или ходене — чаша вода или книга…

Считаха, че патериците са нещо „ужасно“ и се стараеха да ме успокояват. Искаха „нещо да се направи“ и ми предлагаха адреси на масажисти, които — човек никога не знае — можели да ми помогнат. Мистър Бурмайстер си спомни, че като млад разтегнал мускул и някакъв масажист го излекувал срещу незначителен хонорар, ако се има предвид всичко преживяно.

— Трябва да те улесняваме — настояваха те и всички се съгласиха, че само човек, който е ходил с патерици, би могъл да си представи колко трудно е наистина. Никой от тях не беше ходил с патерици, но всеки познаваше хора, които бяха, и тези хора определено твърдели, че е много изморително за сърцето.

А имаше и стълби, качване на трамваи, опасност от подхлъзване по мокрия паваж — толкова много неща.

И, разбира се, хората… Те бяха тъй невнимателни. Мистър Гъливър лично беше виждал млади здрави мъже да не отстъпват място в трамвай, а Мъми пък беше свидетелка как слепи мъже молели помощ, за да прекосят улицата „и никой не се спря“.

Разбира се, най-лошото, което можеше да сполети човек, бе загубата на зрението. Мистър Гъливър обаче беше на друго мнение: според него глухотата е по-голямо нещастие. Да не можеш да чуваш музика — ужасно е само да си го помислиш!

В крайна сметка, според мисис Бърдуърт, аз трябваше да съм благодарен — „ти имаш толкова щастлив характер, че човек не би допуснал, че си сакат“ — заяви тя.

Всички се съгласиха — точно така мислели и те.

— Когато седиш на маса, приказваш и се смееш, никой не може да разбере — така стояха нещата за Мъми.

Стюарт Молисън приключи разискването с комплимент:

— Е, Алън, ние те обичаме и ти винаги можеш да разчиташ на нашето съчувствие.

Декларацията беше приета с одобрение, което наложи да изкажа смирено благодарността си към всички.

Чувството, което моите съквартиранти считаха за искрено състрадание, беше просто сантиментално съжаление, което помагаше на тях самите пред чуждото страдание. То унищожаваше това, което се предполагаше, че ще укрепи — волята на засегнатия, защото отслабваше желанието за борба, погубваше амбицията, рушеше надеждите.

Гледката на моя недъг ги нараняваше, предизвикваше у тях примитивен страх, който ги караше да подозират разруха в собствените си тела. За да се освободят от този страх, те гласно изразяваха съчувствие.

Съжаляваха от позицията на силния. Приказките им, че ме разбират, и проявените грижи увеличаваха уважението им към самите тях, макар да вярваха, че тези чувства бликат от добрите им сърца и са плод на алтруизъм, а не на самозащита.

Съжалението им не ги подтикваше към действие, а към отстъпление: те бягаха от задълженията, които личното нещастие на отделния човек поставяше пред обществото, бягаха от постъпки, които биха смутили самодоволството им и биха ги накарали да разберат колко преходен е и техният живот.

Съквартирантите ми не съзнаваха, че и на тях нещо им пречи да живеят нормално — това нещо, което ги правеше неспокойни, сърдити, което ги караше да гълтат аспирин и често да посещават лекарски кабинети. Напрегнатите бръчки по лицата им, безсънието, от което понякога се оплакваха, неспокойното ходене из стаите през пролетните нощи, неочакваните изблици на раздразнение — всичко това говореше за техните трудности, както патериците за моите.

Всички имахме затруднения. Моето затруднение беше в мислите на хората, които срещах, в тяхното отношение към мен, не в патериците ми.

След тази вечер, в която всички обединиха усилия да ме направят щастлив, аз рядко се спирах в пансиона след вечеря. Обикалях улиците, за да избягна любезността на моите съквартиранти, тяхното внимание, което независимо от благородната му цел, щеше да ме погуби.

Беше лято и след вечеря, докато слънцето още грееше, аз прекосявах парка Фицрой на път за центъра. Скворци се вдигаха от моравите и крилете им, осветени от залеза, изглеждаха прозрачни. Дрипави мъже с ръце в джобовете и наведени глави вървяха сред цветята. Жени с начервени бузи спираха разходката си и ги оглеждаха замислено. Едно самотно бездомно куче седеше на пътеката и ближеше старите си рани. Момче и момиче се прегръщаха на тревата.

Шумът на града ме настигаше под брястовете. Вървях бавно, щастлив че скоро щях да се влея в този шум, който за мен символизираше пълнокръвния живот. Дори горещият северен вятър, който се промъкваше между сградите на Бурк Стрит, а после се втурваше назад, за да ме приветствува с вихрушка прах, ми беше приятен. Той гонеше непотребни хартии, те шумоляха по паважа и се бореха коя първа да се подслони край телефонната кабина. Някои подскачаха като балерини, облягаха се за миг на патериците ми и се втурваха нататък.

В някои нощи дъждът се изливаше на сребърни струи под светлините на уличните лампи и блясъкът му се отразяваше върху тротоарите. Водосточните тръби бърбореха и през крехките бариери на дъжда хората си проправяха път към театрите.

Имаше спокойни нощи, когато гласовете се чуваха ясно, а смехът звънтеше дружелюбно.

Градът ме възбуждаше със светлините и суетнята си. Обикалях по една улица, после по друга, спирах в тъмните алеи, където пулсираше обещание за нещо неизбежно, чаках откровението, наблюдавах, слушах. От кофите за смет с разпилян около тях боклук се измъкваха плъхове и изчезваха с подскоци и извити гърбове. Котки грациозно си проправяха път по тротоарите.

Наблюдавах, всяка сянка, всеки лъч светлина. Никое движение или звук не ми избягваха. Чувствувах се пред прага на големи открития, които не ми се удаваше да направя, но знаех, че те са там и чакат творческо проникновение.

Разхождах се по Литл Лонсдейл Стрит. Проститутки стояха пред отворените врати и силуетите им се очертаваха от светлините на бедняшките стаи зад тях. На тротоара отсреща спираха мъже, нерешителни, колебливи. Преди да вземат решение, някои обикаляха покрай вратите и безмилостно преценяваха. Момичетата тихичко канеха минаващите покрай тях мъже.

Улицата беше тъмна бездна. Светлина се прокрадваше само от приличните на дупки отвори, където мъжете влизаха със своите грижи. Те напускаха тъмнината колебливо, прекрачваха осветените отвори с приведени рамене, сякаш очакваха светлината да ги удари. Когато излизаха, грижите им бяха по-големи, а проблемите само по-дълбоко зареяни.

Най-често ходех на Бурк Стрит. Тук се стичаха жадните за удоволствие и аз наблюдавах хора, захвърлили грижи и задължения, които очакваха забавление, среща с любим или вярваха, че това е само началото и животът винаги ще бъде весел.

Сияещи момичета, хванали под ръка горди млади мъже, влизаха в киносалоните, където Лилиън Гиш или сестрите Талмейдж им показваха на екрана някакъв несъществуващ свят, в който с ужасени очи и притиснали ръце към гърдите си, отхвърляха негодниците, които искаха да ги измамят.

Мелбърн беше завладян от филмовата треска. Бурк Стрит беше улицата на кината. Портиери, облечени в униформи със златни ширити, крачеха напред-назад пред входовете на залите и с викове канеха посетители. Те хвалеха достойнствата на прожектирания филм с епитети от рода на „изумително“ или „колосално“, сучеха мустаци и не пропускаха да намигнат на минаващите момичета.

Спирах се да ги наблюдавам и слушам. Майсторски използуваха думите като примамка, за да привличат посетители в блестящо осветените салони, и дразнеха долните инстинкти на тълпата. Обикновено гръмогласно възхваляваха благоприличните, порядъчни отношения между половете и осъждаха — неубедително — отношенията, считани от обществото за порочни. Но очите и гласът им подсказваха, че именно порочните връзки са много по-вълнуващи и те доставят повече удоволствие, отколкото блюстителите на морала получават през целия си дисциплиниран живот. И при това са толкова леснодостъпни.

— В ръцете на принца тя намери любовта, която нейният съпруг й отказваше. Махай се, сине, не пречи на входа. Ще те ритна по задника, ако се мернеш още веднъж насам.

Имаше един портиер — него най-често слушах — с глас като орган. Но, странно, когато не канеше посетители, гласът му напълно се променяше и ми напомняше на провинциален сплетник.

— Влизайте, влизайте. Само две вечери ви остават, за да видите Норма Талмейдж в „Изпитание на любовта“. Прочутата Норма Талмейдж колосално пресъздава най-големия проблем в живота: дали да избере любовта, която ще я унищожи и ще разбие сърцето й в двореца на богатия разгулник, или любовта, която ще я хвърли в прегръдките на предания шофьор. Какво ще реши тя? Не пропускайте да видите конфликта на една честна жена, изкушена от съблазните на плътта. Предни места шест пенса, задни места един шилинг. А-а, как си? — завърши той, когато тържественият му марш го доведе до мен.

— Не мога да се оплача. Ти си в добра форма тази вечер.

— Ох, не знам! Четвъртък винаги е лошо. Дереш си гърлото напразно.

И той извърна глава към минувачите:

— Прочутата Норма Талмейдж… последни две вечери… — после пак към мен. — Говори се за стачка на полицията, казаха ми. Не се интересувам от полицаи, да знаеш, но за това съм с тях.

Бях чел във вестниците, че полицаите искали по-добри заплати, но си представях, че те ще ги получат лесно! Нямах опит и не знаех нищо за стачната борба, която се водеше около мен — във фабриките, по пристанищата, по всички работни места. Нито имах представа колко жестоко се потушава тази борба.

— Толкова ли е лошо? — попитах.

— Да — отвърна той, преди отново да извика: — Хайде, момичета! Вземете ръката на любимия в романтичния мрак! — Понякога той се изразяваше неясно.

Сред търсачите на удоволствие по улиците се забелязваха, макар по-рядко, една категория мъже и жени, които не се интересуваха от филми и танци. Сред тях имаше и младежи, но повечето бяха възрастни. Тези хора се движеха бавно, безцелно, понякога заставаха край входовете или претърсваха канавките за фасове, или зяпаха безразлично витрините.

Това бяха париите, алкохолиците, маниаците, изметът на обществото. Те ходеха по улиците, защото там имаше живот и от него попълваха изчерпаните си запаси. Освен това тук сред хората те се чувствуваха част от обществото — макар изхвърлени и зачеркнати от него.

Нямаха сили за протест или борба — бяха се примирили с мизерията. Единственото им удоволствие оставаше разговорът. Но какво можеха да говорят те с щастливците, които минаваха край тях? Каква би била общата тема? Кой от всички тези минувачи би ги изслушал с разбиране? Никой освен такива като тях. И те разговаряха помежду си и се познаваха добре.

Скоро започнаха да ме заговарят, когато подпирах гръб о някоя стена. Заставаха редом с мен и заедно наблюдавахме хората. Нямаше размяна на предварителни любезности, нито се търсеше повод за подхващане на разговора, не се разменяха обичайните забележки за времето. Моето самотно бдение беше достатъчно, за да ме приемат като свой.

Случваше се някой да ме запита за патериците:

— Какво ти е?

— Паралич.

— Проклето нещо, нали?

После го забравяше.

— Мислиш ли някога за самоубийство? — веднъж ме попита един скитник, но не защото се тревожеше, че при моето положение идеята не може да ми е чужда, а защото този въпрос вълнуваше него.

Той спря пред мен неочаквано, след като почти беше отминал. Имаше лице на алкохолик — отпуснато, изпито, с хлътнали бузи и бледи устни, нечисти в ъглите. Дрипавите му панталони едва се държаха на кръста от парче връв. Ризата му нямаше копчета. През една дупка на шапката му стърчеше кичур коса. От време на време мъжът потреперваше, въпреки че нощта беше топла. Миришеше на кофа за смет, забравена в някоя задънена уличка.

— Не — после добавих: — Е, понякога мисля, но не във връзка със себе си.

— А аз да — каза той. — И то често. Но се страхувам, че може да прибързам. По-добре да почакам… — И с друг тон: — Какво изобщо правим тук? Защо живеем? Четох някъде, че китайците не се страхуват от смъртта. Те работят робски, гладуват и спят, тъй че им е все едно дали ще живеят или ще умрат. Аз не съм по-добре. Но човек не трябва да мисли затова, иначе ще подлудее. Толкова е лесно да заспиш и да не се събудиш. — Мъжът протегна ръце и ги заоглежда, сякаш се питаше дали биха могли да му свършат тази работа. — Не зная. Може пък да е трудно. Как да кажеш, преди да си пробвал. Мисля по този въпрос във влака, в трамвая, навсякъде. Каква ще е ползата? Всички ще сме мъртви след петдесет години. Например ако тук на улицата стане нещо и стотина души загинат, вестниците ще гръмнат, но след сто години едва ли ще се помни, че е имало такъв страшен инцидент и ако се спомене нещо подобно, никой няма да се развълнува.

— Пиеш ли „мето“^[1]? — запитах го.

— О, да. Понякога. Малко… ако няма нищо друго за пиене.

— Трудно е да се откажеш от пиенето — забелязах аз.

— Не можеш. Там е работата. Просто не можеш. — Той се замисли, после добави: — Иска ми се да съм горе и да погледна оттам света. Слушай, сигурно на човек главата ще му се завие от това, което ще види.

Постепенно опознах всички. Имаше и много досадни. Тези, с които се бях сприятелил, ме предупреждаваха:

— С онзи не може да се приказва. Не млъква през цялото време. И твоите собствени работи иска да ти обясни. Само отвори уста и той вече знае всичко. Кажеш ли му „здрасти“ — свършено е, не можеш да се откачиш.

Срещаха се и такива, които се интересуваха от книги:

— Виждаш ли книгите в онази витрина? Цял живот не можеш ги прочете. Но знаеш какво пише поне в половината, нали? Погледни момичето и онзи, дето я прегръща на картината. Ето, това пишат. Кой би искал да чете за теб или за мен, когато има книги за нея? Виж онази книга „Малкият свещеник“ — продължи той. — Сега ще ти кажа нещо. Може да е от първото издание и тогава е много скъпа. Книгите са като марките. Колкото по-стари, толкова по-скъпи. Познавам един човек, който има цяла стая с книги. Показа ми ги. Нещо му работех — дърводелска услуга. „Има много ценни книги тук — ми рече той. Те са от първото издание“. Този човек просто чакаше, за да ги продаде, когато му дойде времето.

Записвах разговорите с тези хора в бележника си. Репликите ме очароваха. Винаги чаках с нетърпение цветущата фраза, с която щях да запомня събеседника. Понякога ме изненадваха с разсъждения, които излизаха извън рамките на моя и неговия малък свят и се отнасяха до всички хора.

Придружавах ги до местата, където те се забавляваха. Заедно ходехме на митинги на Армията на спасението, или слушахме какви ли не речи по ъглите на улиците. Чух изповеди на изстрадали алкохолици, които с разкаяние разказваха за падението си в миналото и как успели да се спасят. После ги виждах да залитат към кръчмата. „За три пенса около света“ — така наричаха те питието, което им донасяше спасителната забрава.

Смайваха ме невежеството и суеверието, с които се сблъсквах на всяка крачка. Наистина по улиците срещах утайката на обществото, но къде бяха интелигентните хора, тези които неизбежно знаеха истината и биха могли да разобличат и унищожат злото, ако пожелаят! Накъде вървяхме всички ние в нашето безумие?

— Една вечер се спрях да послушам някаква жена, която проповядваше спасение чрез вяра. Жената беше стъпила върху един сандък в началото на Литъл Лонсдейл Стрит и гледаше проститутките, които стояха мълчаливо до вратите си. Около нея имаше малка групичка слушатели. Те я гледаха и светлината на уличната лампа озаряваше вдигнатите към нея лица. Нощта беше хладна и повечето от слушателите носеха протрити палта, но жената беше само с лека вълнена жилетка върху сива фланелена рокля.

Беше слаба жена и се усмихваше безрадостно. Но усмивката й не беше неприятна. Оставяше впечатление, че някога, вероятно много отдавна, нещо беше удивило силно жената и оттогава тя не можеше да дойде на себе си от учудване. Гледаше с широко отворени очи, малко налудничаво, в мрака зад хората, като че там виждаше нещо непонятно за другите.

Започнах да записвам някои думи в бележника си.

Един мъж до мен се заинтересува:

— Писател ли си? — запита ме той.

— Хм, да — отговорих.

— Тъй си помислих — каза той и се обърна към приятеля си: — Веднага ги познавам.

— Освен Павел, кои са другите всемогъщи — викаше жената от сандъка.

Тя зачака отговор. Дебел мъж, с подпухнали небръснати бузи, застанал на първия ред точно пред нея, се изплю презрително.

— О, я млъкни — каза той с гримаса на отвращение.

— Ти си пил много, братко — каза проповедницата.

Думите й неочаквано силно жегнаха мъжа. Той смъкна шапката от главата си и я тръшна предизвикателно на земята, при което залитна.

— Кой казва това? — извика той и се огледа дали някой ще приеме предизвикателството.

— Карай нататък, момиче — обади се една едра жена с тон, от който се разбираше, че ние, останалите присъствуващи, подканяме проповедницата да не обръща внимание на забележката. — Ти си голям оратор. Бог да те благослови.

Жената беше много висока и често се усмихваше съчувствено на стоящите зад нея. Държеше мощните си ръце скръстени пред гърдите си. От време на време кимаше с глава, с което изразяваше своето съгласие с думите на ораторката.

— Вие виждате, мили хора — продължаваше проповедницата, — че ако приемете словото божие, господ ще запише името ви в книгата на своите овци.

— По дяволите, ще му трябват много моливи — подхвърли пак пияният.

При тази дръзка забележка ноздрите на голямата жена се разшириха като на боен кон.

— Ще го ударя! Бог ми е свидетел, ще го направя — съобщи ни тя и после извика на мъжа: — Хей, ти! Виждаш, че съм голяма и силна. Ударя ли те, да му мислиш. Ще те съборя, синко. Млъквай!

Заканата моментално отрезви пияния.

— Добре де, дявол да ме вземе! — сепна се той и наведе глава, принуден да се съобрази с внезапно разкрилата му се сложност на женския характер. След малко обаче зарови из джобовете си, извади лула и я пъхна войнствено между зъбите си.

— Пушенето е проклятие, братя — развика се проповедницата и посочи с пръст мъжа. — Пушенето и пиенето. Ах, хора! — продължи тя и закърши ръце. — Вие повече обичате тютюна от своя бог.

— И Христос може би щеше да пуши — обади се пияният в желанието си да оправдае своя навик.

Проповедницата, оскърбена от светотатството, се изпъна с достойнство.

— Моят господ да пуши — никога! — изкрещя тя.

— Браво, момиче! — подкрепи я голямата жена.

— А не направи ли Христос да потече вино от скалата? Кажи де! — настояваше пияният.

— Моля, престанете! — замоли се проповедницата.

— Ей ти, млъквай! — изръмжа голямата жена, наведе се застрашително към мъжа, протегна ръка, сграбчи безформената му филцова шапка и я хвърли на земята — там където преди няколко минути тя беше лежала като символ на неговото предизвикателство.

Жената остана възхитена от собствената си постъпка — очевидно намираше, че прекрасно бе изразила своето чувство за справедливост. Тя ни изгледа и се разсмя съучастнически, с което показа, че ни приобщава към своя подвиг. В същото време обаче очите й стрелкаха предизвикателно и предупреждаваха, че не търпи неодобрение.

— Вие с цигарата! — извика проповедницата и посочи към мен. — Къде ще отидете след смъртта си?

Наведох глава под укора на толкова много очи.

— Ще спася душата ви! — обеща ми жената с цяло гърло.

Пияният, макар и трудно, повдигна единия си крак и показа скъсания си ботуш на жената.

— Не би могла да спасиш душата на този, нали? — извика той.

— Христос ще те дари с венеца на живота! — изпищя жената победоносно.

Еднорък човек разбута хората и излезе напред. По хлътналите му небръснати бузи имаше прахоляк и влакна, които подсказваха мястото на последната му нощувка.

— За бога, вземи ми живота, че да се свърши! Каква полза да живея! — извика той.

— Бог каза… — продължи проповедницата.

— Не е казал да не се пуши — прекъсна я пияният.

— … че богатите с тяхното сребро и злато ще изгорят — изпищя тя.

— Послушай ме… — започна едноръкият.

— Махай се оттам, чуваш ли! — Голямата жена изръмжа и тръгна към едноръкия. — Ти си луд.

Мъжът вдигна единствената си ръка за отбрана и отстъпи назад.

— Бог може да ви помогне, сър — извика подире му проповедницата.

— Смяташ ли? — подигравателно й отвърна той през рамо.

Дребна жена с остро лице ме бутна по ръката и тихо каза:

— Дай половин цигара.

Отворих пакета и й предложих. Тя издърпа една цигара и занарежда разгорещено:

— Желая ти щастие. Ще помоля добрия спасител да ти помага. Моя спасител… Желая ти щастие. Ще се моля за теб.

Тя вдигна очи към небето, но едноръкият, който си проправяше път край нея, неволно я бутна. Жената бързо се извърна.

— Дано добро да не видиш! Бог все да те наказва! — изсъска тя свирепо.

— Защо пък, само хиляда и деветстотин години Исус не е бил на земята — смееше се пияният в отговор на някакво изказване на проповедницата.

— А знаете ли защо не е тук? — запита го тя победоносно. — Чака последната тръба! — и започна да се люлее като в транс и да вика: — Освободете се от греховете си! Отречете се от тях! — После пое дъх и изкрещя колкото сила имаше: — Всички умираме. Всеки тук умира.

Това ужасяващо пророчество сепна пияния. Той погледна проповедницата с отворена уста, после се обърна към мен и промърмори уплашено:

— В това май има нещо…

— Елате при мен вие всички страдащи — викаше проповедницата.

— С мене става нещо, бога ми! Виждам светлината! — заяви пияният на заобикалящите го.

— Милостта божия…

Голямата жена се беше приближила до мен. Сега се наведе и ми прошепна на ухото:

— Ти си писател, нали?

— Малко нещо.

Жената ме погледна затворнически. В очите й проблясна нещо — сякаш отвори прозорец.

— Искаш ли да дойдеш с мен тази нощ? — прошепна тя.

— Не, благодаря — казах.

Изразът й веднага се промени — прозорецът се затвори и тя махна пренебрежително:

— Забрави го. Така значи, писател, а? — продължи тя със съвсем различен тон. — Аз също пиша. Чел ли си „Тес от страната на бурите“?

— Да.

— Аз го написах.

— Много хубаво.

Проповедницата беше приключила тирадата и беше слязла от сандъка. Изглеждаше напълно изтощена. Голямата жена постави една ръка върху смъкнатото рамо на проповедницата, а другата върху моето и каза:

— Това, което ние тримата трябва да направим, е да се помолим заедно — да се срещнем сами на някое място, без пияни…

Прекъсна я пияният, който я потупа по рамото и прошепна:

— Искаш ли да пийнеш? Имам бутилка.

— А пари? — запита тя през рамо, без да сваля ръце от нас.

— Няколко шилинга.

— Идвам след минута.

Тя отново се обърна към нас и продължи:

— Само ние тримата и ще хвалим бога.

— Спасявал ли ви е някой? — запита ме проповедницата.

— Хайде — настояваше пияният нетърпеливо.

— Мисля че да — отвърнах.

— Трябва да вървя — каза голямата жена. Тя потупа проповедницата по рамото. — Добра работа свърши, момиче, бог да те благослови.

И като улови властно пияния за ръката, с уверена крачка го поведе към сенките на Литъл Лонсдейл Стрит.