Алан Маршал
Това е тревата (11)

III

Всяка събота следобед вземах влака за Уорпун. Татко ме посрещаше на гарата с двуколката и аз прекарвах вечерта у дома. В тези съботни вечери отдъхвах и се зареждах отново с решителност, целенасоченост и самоувереност.

Понякога в къщи заварвах и четирите си сестри. В такива вечери ние седяхме до късно, разисквахме разгорещено и се стремяхме с общи усилия да стигнем до истината. Случваше се по някой въпрос да сме на едно мнение, като всеки по собствен път беше дошъл до същото заключение. Това единомислие подсказваше, че и извън пределите на нашия дом съществуват хора, които мислят като нас и съзнанието за неразривната връзка между хората ни окриляше.

— Моите деца ги сърби под самара — забеляза една нощ татко, след като се наслуша на нашето негодувание срещу егоизма и алчността на хора, които се интересуват само от материалното си благополучие.

Веднъж го чух да казва, че откак сме поели юздите, се чувствувал като браничарски кон, вързан зад каруцата. Но виждах, че нашите възгледи го радваха. Един ден, в съгласие с мое изказване, рече:

— Да, прав си, всички се сепваме при изплющяването на камшика.

Татко правилно бе схванал, че се бунтуваме, без да сме наясно срещу какво. Предполагам, че по онова време главно ни е тежала липсата на възможност да се изявим по някакъв начин като личности. Една цел би придала смисъл на живота ни. Например, чувствувахме, че не сме в състояние да разбираме напълно великите произведения на музиката, живописта и литературата. Елементарното ни училищно образование не ни беше дало необходимата основа. През детските години вместо да ни подготвят, нас ни учеха да молим бог да ни помага в трудни моменти и да пеем под палката на екзалтирания учител:

Работете, момчета, работете и бъдете доволни,

щом имате с какво да си купите храна.

Защото човек, бъдете уверени,

забогатява постепенно,

ако се труди непрестанно.

Затова сега се чувствувахме недорасли пред света на прекрасното и се стремяхме да се изравним с образованите хора, които с благоговение и разбиране заставаха пред великите произведения на изкуството.

Голямо влияние върху мен оказваше Мери. Сега тя беше омъжена и живееше в едно мелбърнско предградие. В младостта си Мери се увличаше от неща, които тогава не разбирах напълно. Беше чувствително момиче, обичаше музика и поезия, а имаше период, когато се запали от идеята за спасение на туземното население от робство и страдание и се отдаде на борба за техния по-щастлив живот.

По онова време имахме един близък, болен от артрит в най-тежка форма. Движеше се с инвалидна количка. Посещаваше ни често — или татко го довеждаше, или срещу шест пенса някой ученик му избутваше количката до дома. Беше естествоизпитател и се наричаше Франк Радклиф. Водеше рубриката „Бележки за природата“ във вестник „Остралейзиън“, която подписваше с инициали „Ф. Р.“

Страданието не го беше озлобило, нито хорската враждебност беше успяла да сломи духа му, който незасегнат, се таеше в спокойния му, разбиращ и леко присмехулен поглед. Франк Радклиф познаваше човешката омраза повече от всеки друг, защото беше атеист в едно общество, където самата дума предизвикваше у хората страх и те се отдръпваха с отвращение като пред змия. Той обаче не изпитваше ненавист към хулителите си, защото знаеше, че те се нуждаят от съчувствие и помощ, а не той.

Деформираните му ръце обикновено стояха свити и неподвижни върху коленете му, но щом засвиреше цигулка или пиано, започваха да се движат в такт, а очите му заблестяваха развълнувано, когато някой запееше якобинска балада.

Чуеше ли, че хорът на малката презвитерианска църква ще изпълнява откъси от „Меса“, или че органистът ще свири литургия, той уреждаше да го заведат в църквата. Избутваха стола му на свободното място под амвона и оттук той слушаше хора и органа. Затворил очи и леко повдигнал глава, спокойно, вглъбено той възприемаше красотата на музиката под мрачните погледи на богомолците.

Радклиф публикуваше и разкази в сиднейското списание „Бюлетин“ и английските „Филд“ и „Кънтри лайф“. Татковите истории му доставяха материал и в описанията си той се превръщаше в браничар, контрабандист, пътуващ търговец — според случката, която татко му беше разправял.

Не помня друг човек в моето детство, който да говореше за живопис, литература и музика с такова уважение и разбиране. Често сядах в краката му, стисках края на завивката от кенгурова кожа, която покриваше немощните му крака, а той ми разправяше най-различни приказки.

В краката на Франк Радклиф аз за първи път изпитах порив да пиша. Той долови влечението на Мери към литературата и за Коледа и рождения й ден й подаряваше книги. Скоро тя събра малка библиотека от сбирки на големите английски поети, романи от Джордж Елиът, Гогол и Дикенс.

Франк Радклиф напусна нашия край. Години по-късно, изоставен и самотен, той решил да отиде в Мелбърн — на 130 мили разстояние! — и да потърси своите последни живи приятели. Някакъв човек, на когото платил за услугата, го напъхал в плоска ниска талижка, направена специално да побира стола му. Той поел юздите с ръце, които не можели да ги управляват, и тръгнал. Няколко дена по-късно го намерили по някакъв безлюден страничен път, където конят го отвел. Конят си пасял, а той, смъкнат в стола си, бавно умирал.

Настаниха го в една мелбърнска болница. Татко, известен за сполетялото го нещастие, остана с него до последния му миг. Преди да почине, Франк му се усмихнал с любов и благодарност. Той беше умен и добър човек.

След заминаването на Франк Радклиф от нашите места, Мери започна да споделя мечтите си с мен, въпреки че бях малък. Вечер стояхме заедно край портата и гледахме луната. Тя пораждаше у нас желание да декламираме стихове или да пеем тихо песнички, възпяващи красотата. Говорехме си за нашите планове. Тя знаеше, че един ден ще пиша книги, аз също вярвах.

Сега реших, че е дошло време да започна: вече имах работа — необходимото условие, за да мога да се занимавам с литература. Седмичната почивка прекарвах у дома в приятна обогатяваща атмосфера, защото моите сестри също работеха и споделяха своите преживявания с мен.

Джейн учеше за медицинска сестра и практикуваше в една болница в провинцията. Често работеше по петнадесет часа дневно. Първата година получаваше два шилинга и шест пенса седмично, през втората — пет шилинга, а сега, третата година, печелеше по седем шилинга и шест пенса. Тя обичаше работата си много, но разбираше, че не може да бъде така полезна на хората, както би искала. За нас обаче Джейн беше най-надеждната опора и ние вярвахме, че ако някой от семейството заболее, тя непременно ще го спаси.

Алис беше сгодена за собственик на кравеферма и вече с интерес се заглеждаше в кравите. Имаше добра работа в един магазин и единствена от нас се чувствуваше обезпечена и сигурна в утрешния ден. Всички я харесваха и често я канеха на гости.

Ана, най-малката от нас, непрекъснато сменяше работата си. Според нея липсата на добро образование бе причина за всичките беди на семейството ни. Четеше ненаситно и говореше много — като мен. На вид приличаше на татко — слаба, с голям нос.

Нашата енергична майка трябваше непрестанно да брани семейните светини от посегателствата ни. Тя гледаше с неодобрение как смъкваме от стените снимките на роднини и приятели, за да ги заменим с графики, и истински се разтревожи, когато решихме чичо Уил да бъде преселен в пералнята. Изобщо мама неохотно приемаше промените и то под натиска на цялото семейство, но протестите й се заглушаваха от силните гласове на децата, които някога търсеха закрилата й или тичаха разплакани при нея, за да ги утешава в прегръдките си.

Татко стоеше на задната веранда. От снимката, която пъхнахме в ръцете му, го гледаше неговият образ и свенливата му невеста. Задната веранда водеше към пералнята, но той влезе в тяхната спалня и окачи фотографията на стената до галопиращите коне, подплашени от светкавиците. Татко не роптаеше срещу промените, но те го натъжаваха.

Чувствувах, че живея пълнокръвно и вярвах, че записките, които бях събрал, не само отразяваха живота, но проникваха и в човешкия ум. Щом седнах да пиша обаче, почувствувах, че съм празен като балон. Оказа се, че нямам запаси, от които да черпя. Започнах да се питам дали изобщо съм способен на нещо повече от нахвърляните записки.

Нетърпелив и недоволен, разбрах, че ми липсваше не толкова жизнен опит — макар и той да беше ограничен — колкото способност да виждам връзката между моя опит и борбите на човечеството като цяло. Моите истории изглеждаха конкретни и ограничени, защото нямах зряло виждане, с помощта на което да свържа това, което преживявах, с това, което ставаше в целия свят. Такова виждане е резултат от голям опит. Човек трябва да е живял, за да може да пише.

Романите — разсъждавах аз — са опитът на писателя, представен като опит на измислени хора. Само въображението не би могло, да мотивира или направлява постъпките на героите. Нужен е дълбок житейски кладенец, от който въображението да черпи за своите нужди. Седнах да пиша първия си разказ, обременен от тези изводи, но и насърчен от факта, че случката, която описвах, беше истинска. Озаглавих разказа „Победа на снега“ и описах моменти от живота на Гунър Харис в Уолоби Крик.

Изпратих разказа на списание „Бюлетин“ и зачаках славата. Тя се появи след месец в рубриката „Отговори на кореспонденти“: „Описвате място, където богати мъже всеки път водят различни жени, но сте пропуснала най-важното — адреса на този рай“.