Алан Маршал
Това е тревата (10)

II

Получих отговор на една от моите молби за работа. Писмото беше от галантерийния магазин „Смог и Бърнс“ на Флиндърс Лейн. Мястото беше за младши счетоводител, който трябваше да се справя самостоятелно с цялата работа. В обявлението се казваше, че търсят студент по счетоводство, преминал междинните изпити.

Според татко обявлението говореше за недобросъвестни хора, които предпочитат младеж, защото ще плащат по-малко, а изискват работа на опитен служител. Наскоро татко беше купил една каруца с яйове. Продадоха му я за нова, но се оказа, че само боята, която умело прикриваше замазаните с маджун пукнатини, е нова. Каруцата беше стара и износена и маджунът се изрони парче по парче още през първите дни. Това, от което най-много се възмущаваше татко, беше, че накрая продавачът му подал ръка — „върха на вероломството“. Сега татко считаше всички градски търговци за мошеници. Той неколкократно ме предупреди да не се доверявам на фирма, която иска младшият счетоводител да върши цялата работа.

Прие ме жена на около петдесет години — мисис Розалинд Смолпек, собственицата на „Смог и Бърнс“. По-късно щях да науча, че първо е била готвачка на мистър Бърнс, богат вдовец, после негова любовница. Когато починал, той й завещал магазина — източника на неговото богатство.

Носът на мисис Смолпек приличаше на клюн на ястреб, а и очите й гледаха безмилостно като на граблива птица. Лицето й имаше грапава, тъмна кожа. Напрегнати бръчки се срещаха в ъглите на устата й и я събираха в стисната неподвижна линия.

Въпреки неженствения си вид тя бе покрита с бижута. По ръцете й блестяха няколко пръстена и обявяваха на света нейния успех в търговията. Носеше четири гривни, златни обици, около стегнатата й шия висяха нанизи от кехлибар. Всичко, по нея дразнеше с безвкусието си и кресливо говореше за извървения път от кухненската мивка до кабинета на собственицата.

Изненадата й от появата ми на патерици бързо даде място на пресметлив израз, който се задържа на лицето й, докато очевидно обмисляше каква полза би могла да извлече от моя недъг. Никак не очаквах толкова обещаващо начало.

„Като че възнамерява да ме вземе“ помислих изненадан и се запитах защо. Не беше човек, който би се задоволил с каква да е работа, а по-скоро от тия, които изискват пълноценна служба, и то служителят да тича при всяко позвъняване, а не да седи тихо на стола. Мисис Смолпек не си губеше времето за извъртания, както биха направили повечето мъже. Тя бързо взе решение.

— Вие имате недъг — каза тя и добави след като добре ме огледа. — И то, лош. Колко сте годишен?

— Двайсет.

— Няма да намерите работа в това състояние и на тази възраст, но мене ми е жал за вас. Пък и аз няма да намеря толкова добър служител като този, който напуска. Щом сте дошли, ще ви назнача. Само не очаквайте да ви плащам заплата на нормален, здрав човек, защото аз правя жертва за сметка на работата. Пълноценен младеж на вашата възраст по таблицата трябва да получава три лири седмично. Ще ви плащам една лира и половина.

Поколебах се и загледах в пода.

— Решавайте — каза кратко тя и извърна глава.

— Добре — отговорих. — Но бихте ли се съгласили да получавам една година тази заплата и ако работя добре, после да ми плащате това, което ми се полага. Тогава ще бъда на двадесет и една.

— Да, разбира се. Ако ми работите добре една година за лира и половина и реша да ви задържа, положително след това ще ви плащам пълна заплата. Да, разбира се. Докажете, че заслужавате, и аз няма да съм неблагодарна.

След като сделката с работния кон беше сключена, мисис Смолпек промени тона. Юздата беше яка, животното съгласно да тегли.

— Може ли да започнете от утре? — запита тя с усмивка.

— Да.

— Точно в девет — предупреди ме мисис Смолпек. — Половин час обедна почивка и напускате в пет.

Мисис Смолпек се изправи. Беше висока, с едър кокал и самоуверена като водач на впряг.

— Това е всичко! — тя говореше рязко и отсичаше думите като команда.

Повдигнах се, станах и послушно тръгнах към вратата — вече теглех товара.

Преди да взема влака за Уорпун, купих вестник и прочетох обявите за стаи под наем. Избрах един адрес близо до центъра — в източната част на Мелбърн. Предлагаха стая със закуска и вечеря. Отидох с трамвая право там. Пълна жена ме посрещна с майчинска усмивка и ми показа малка отделена стая в задния двор. Тъй като щях да си ходя в къщи всяка неделя, тя намали наема на седемнайсет шилинга и шест пенса седмично, но без пране. Приех и обещах да се настаня на другата вечер след работа.

Татко не се зарадва много на новата ми служба, но на следната сутрин ме закара до гарата убеден, че мисис Смолпек ще започне да ми плаща пълна заплата преди годината да изтече.

— Никоя жена не може да е чак толкова лоша.

Магазинът не беше голям. Заемаше част от сградата, известна като „Госпел хауз“, в долните етажи на която се продаваха религиозни брошури и библии. Стоката, с която „Смог и Бърнс“ търгуваше, не изискваше голяма площ и фирмата заемаше само един етаж, четвъртия, който беше последен. По стените на главното помещение имаше полици с картонени кутии, пълни с токи, мъниста, мрежички за коса — от коприна и памук, ролки за коса, гребени, четки — стотици дреболии за украса или за разкрасяване на жените.

В средата на помещението, върху безразборно разхвърляни маси, се разгръщаха панделки и дантели, бродирани покривчици и пердета, ленени покривки и парчета плат с изображения на испански танцьорки с китари, окичени с развети панделки, или ловци, които надуваха рогове, и коне, прескачащи препятствия.

Самотни жени и момичета за женене по цели дни щяха да стоят приведени над тези модели. Работливите им пръсти щяха да ги превърнат в избродирани картини, които после те прибираха, за да ги показват на гостенките си при следобедния чай.

Купувачите обикаляха масите, придружени от мис Брайс, ако купуваха материали за бродиране, или от мисис Фрейзър, ако желаеха мъниста или бижутерия, или от мистър Робинс, ако им трябваше нещо, поставено на по-високите полици.

Мистър Осбърт Слейд, директорът на магазина, посрещаше всяка клиентка, ръкуваше се и казваше:

— О, колко мило! Как сте? Отдавна не сте идвали. Мислехме, че сте ни изоставили! — а после я предаваше на един от тримата.

Мистър Слейд беше нисък и закръглен, имаше белезникави мустаци с изгризани краища и носеше очила. Изглежда те му служеха добре само ако си наведеше главата малко назад, защото неизменно заставаше така, когато гледаше някого. Имаше навик в присъствие на клиенти да потрива ръце като израз на удоволствие, но когато останеше сам и никой не го наблюдаваше, той ставаше неуверен, озърташе се и не знаеше какво да прави. Скоро мистър Слейд започна да ми се доверява, макар и много предпазливо. Понякога дори се възмущаваше и критикуваше мисис Смолпек, но в следващата минута вече съжаляваше. Разкаянието го правеше раздразнителен и той започваше да крачи бързо напред-назад из стаята, за да се отърси от спомена за непредпазливостта си.

Мисис Смолпек рядко идваше в магазина. Беше погълната от благотворителна работа в обществото на високопоставените дами, за които някога беше готвила на приемите на покойния си работодател.

— Но за това колкото по-малко се говори, толкова по-добре — предупреди ме мистър Слейд, преди да започне неспокойната си разходка из магазина.

Името на мисис Смолпек често се появяваше по ежедневниците в хрониката на светския живот: „Мисис Смолпек, известна със своята отзивчивост, както обикновено, присъствуваше“.

— Предпочита да пилее време, но не пари — изръмжа мистър Слейд и побърза да изчезне с пламнало лице.

Но веднъж ми каза нещо и след това не побягна:

— Много прави за болниците и за инвалидите. Тя ще разбере отлично вашите затруднения.

Ниска преграда отделяше канцеларията от магазина. Моето бюро беше скрито зад нея, но аз седях на висока табуретка и над преградата виждах как мис Брайс и мисис Фрейзър обслужваха клиентките.

Мис Брайс беше отскоро на работа в „Смог и Бърнс“. Тя беше вероятно малко над петдесетте, имаше сива пухкава коса, мила усмивка и дребна спретната фигура, облечена в черно. С клиентките се държеше почтително, но сдържано, защото знаеше какво се изисква от една продавачка. Обаче ако някой се обърнеше към нея с любезна дума, веднага откликваше сърдечно. Нейното достойнство беше продукт на „Робъртсън и Мофат“ — мелбърнски магазин само за избрани богати клиенти, който наскоро беше погълнат от „Майер Емпориум“, най-големият магазин в Мелбърн.

„Майер“ бързо ликвидира недостъпните отдели на „Робъртсън и Мофат“, като ги отвори за мелбърнските ловци на стоки с намаление. В деня на разпродажбата тълпата нахлула в сградата като глутница вълци, според думите на мис Брайс, която по онова време била продавачка там.

Мис Брайс просто се разтреперваше при спомена за недостойното държание на купувачите, „невъзможно у хора от добро потекло“, и наричаше ловците на стоки с намаление „паплач“. Елегантните дами, които тя обслужвала в „Робъртсън и Мофат“, били винаги от добро потекло, поне така твърдеше тя.

Когато я помолих да ми обясни какво има предвид с това определение, тя отговори:

— Това е нещо, което не се обяснява, мистър Маршъл. То просто съществува.

Тя винаги ме наричаше „Мистър Маршъл“. За първи път някой се обръщаше към мен така и аз хем се смущавах, хем изпитвах удоволствие от факта, че за мис Брайс това е съвсем естествено — значи счита, че не съм различен от всички други мъже, които познава. Приех го като първа стъпка в приобщаването ми към средата на нормалните мъже и обикнах мис Брайс.

Понякога двамата приказвахме над преградата. Мис Брайс обикновено говореше за светските дами, голяма част от които познаваше от службата си в „Робъртсън и Мофат“. Тя пазеше репутацията им и почти винаги ги хвалеше. Ако си позволеше забележка по адрес на дадена дама, бях уверен, че причината е лична обида.

— Много е рязка към хора с по-ниско обществено положение — оплака се веднъж тя от някаква клиентка. — Просто невъзможна за обслужване.

Мис Брайс болезнено съзнаваше своето по-ниско обществено положение. То обаче се дължеше на бедност, а не на произход.

— Баща ми беше полковник от британската армия, а майка ми произхожда от богато шотландско семейство — разправи ми тя. — Постигна ни беда. Баща ми не беше практичен и винаги несполучливо влагаше парите си. Приятелите, на които помагаше, когато бяхме състоятелни, го изоставиха, когато той имаше нужда от тях. Това е животът, разбира се. Парите са единственият приятел — ако човек погледне така. Разбираш го, когато остарееш, въпреки че аз лично имам и сега много добри приятели.

Тя живееше под наем в една стая в Саут Яра — „само хора от висшето общество живеят в Саут Яра“ — и оттам организираше гостуването при приятелите си с педантичността на полковник, който провежда периодични инспекции.

— Всеки четвъртък пия чай с мистър и мисис Стафорд. Събота следобед посещавам мисис Лорънс и гледам децата, ако тя излезе. Всеки втори понеделник играя бридж у Конуейови. Моят живот действително е запълнен.

Мисис Фрейзър, другата продавачка, не беше от добро потекло, според нормите на мис Брайс. Тя беше слаба, с приведени рамене, двадесет и шест годишна. Непрекъснато се свиваше, притискаше ръце към мършавите си гърди и се оплакваше от студ.

Усмихваше се предпазливо и усмивката й бързо изчезваше от страх, че е приета недружелюбно. От две години беше омъжена за крояч в обувна фабрика. Живееха под наем в една стая в Карлтън и пестяха за вноска за собствен дом.

— Искаме малко жилище с баня.

Животът на мисис Фрейзър беше помрачен от свекърва й. Тя презираше снаха си и оплакваше загубата на сина, върху когото беше изградила всичките си амбиции. Ако нейните мечти се бяха осъществили, сега тя щеше да живее в комфорт, заобиколена от внимание и освободена от грижи. И колко малко се искаше от сина й, за да получи тя всичко това; безпрекословно послушание, вечно ергенство и пълна саможертва.

Всяка събота вечер мисис Фрейзър придружаваше съпруга си до дома на майка му. Там по време на вечерята тя седяла безмълвна, уплашена да не каже нещо, което би предизвикало неодобрителния поглед на свекървата.

Обратно, свекървата седяла на масата оживена и весела, разговаряла нежно със сина си, като подбирала теми, близки само на тях двамата — последни новини за момичета, които, някога ухажвали сина, и спомени за интересни случки преди брака. Разговаряли като любещи майка и син, които изживяват отново щастливите дни на някогашния съвместен живот.

Те приказвали, а мисис Фрейзър, навела глава над чинията си, страдала. Но най-много се ужасявала тя от момента, когато трябвало да помогне на свекърва си в измиването на съдовете. В кухнята, където синът не чувал, гласът на свекървата ставал съвсем друг — тих, но саркастичен или наситен с подтискана злоба:

— Какво става с теб напоследък? Много си се състарила. Том изглежда същинско момче до теб. Трябва да се поразхубавиш, ако искаш да го задържиш.

Или атака от друга страна:

— Надявам се, че няма да се превърнеш в пречка за сина ми. Той винаги блестеше със своите способности и щеше да направи голяма кариера, ако не се беше оженил.

Мисис Фрейзър ми разправяше всичко това в магазина — аз наведен на преградата, а тя от другата страна, вдигнала очи към мен.

— Хич нямаше да се тревожа, ако бях сигурна, че Том разбира и ми съчувствува. Но той мисли, че майка му е прекрасна. Казва, че никога не говорела лошо за мен. Просто не ми вярва, като му казвам. Смята, че не я разбирам, че влагам грешен смисъл в думите й. Не мога нищо да споделя с него. Ядосва се.

С интерес следях живота на мис Брайс и мисис Фрейзър. Всяка седмица те прибавяха нови глави към повестите си. Взимах присърце проблемите им. Затрудненията им станаха и мои и аз забравях собствените си грижи. Размишлявах върху коварството на свекървата, ядосвах се, че мисис Лорънс излиза всяка събота и оставя децата на мис Брайс.

В понеделник нетърпеливо чаках информация.

— Как мина почивният ден? — питах всяка от тях, щом се удадеше възможност за няколко минутен разговор.

Може да се каже, че живеех техния живот: разсъждавах като тях и търсех решение, съобразно техния начин на мислене. Намирах, че има нещо общо между техния живот и моя, и този на Гунър и Шеп. Само че ударите на съдбата при тях не бяха така съкрушителни.

Измислях различни спасителни теории, с които исках да реша задачата как да бъдат освободени от своите беди Шеп и мисис Фрейзър, и Гунър, и мис Брайс. Оплетох се в търсенето и изписах бележниците си с доводи, които въпреки че разобличаваха и изискваха, се носеха някъде из облаците и не обясняваха кого обвиняват и какво искат.

През обедната почивка ставах да се раздвижа и да подишам въздух. Изяждах набързо сандвичите си и излизах на улицата. Заставах на ъгъла на Суонстън Стрит и Флиндърс Лейн, опрял гръб о стената на сградата. Оттук наблюдавах минувачите. И макар никой да не ми обръщаше внимание — с изключение на някой безделник, който за малко се спираше край стената до мен, — аз се чувствувах един от тях.

Да си част от живота на града — не като просяк, който моли милостиня из тъмните улички, а като човек, който внася своя принос в неговия пулс и сила — какво възторжено чувство било това! Сега аз крачех напред, здраво притиснат от тълпата. Всички вървяхме с вдигнати чела към целта, към която човека по природа се стреми — към по-добър живот.

Лицата, които гледах от моя уличен ъгъл, отразяваха мислите на отделната личност, загрижена за своите непосредствени нужди, но потокът от хилядите, които имаха общи стремежи, вплиташе цел с цел, свързваше мечта с мечта и се получаваше една хармония, която се издигаше над сенките на града и стигаше чак до слънцето над сградите.

Аз вече работех и моето съществуване се оправдаваше от мъничкия дял, който вливах в общия стремеж. Сега имах право да развивам слабия си глас, докато един ден той щеше да прозвучи над тълпата. Дотогава обаче трябваше да се науча да вървя незабелязан сред нея, за да ме приеме.

Как красиво се движеха хората. Каква доброта се криеше зад усмивките и смеха им. Наблюдавах нетърпеливи момичета, уловили под ръка момчета. Лицата им изразяваха любов, предизвикателство, несигурност и съмнение.

Наблюдавах как мъжете скачаха от трамваите, които преминаваха с трясък по улицата: ръцете се протягаха към дръжката, улавяха я здраво, мускулите се изпъваха от напрежението. Скачаха в движение, като се накланяха назад и подтичваха малко подир отминаващия трамвай. Те съзнаваха своята физическа сила и се гордееха с нея.

Каруци, натоварени с пръст от изкопите на строителните площадки, се движеха бавно; конете несигурно стъпваха върху гладкия паваж и обуздаваха силата си от страх, че ще се подхлъзнат и паднат.

Коли модел Форд свиреха отривисто в очакване на сигнала на регулировчика. Щом той махнеше с ръка, всички се втурваха: колите потегляха, хората скачаха на платното, трамваите задрънчаваха, а шофьорите с напрегнати лица натискаха отчаяно спирачки и сменяха скорост. Шумовете се сливаха, в общ тътен, пронизан от виковете на вестникарчетата. Слушах омагьосан.

Обедната почивка свършваше, аз се връщах в канцеларията и сядах зад бюрото при счетоводния дневник, касовите книги и безбройните квитанции. С камшика на дисциплината мозъкът ми незабавно прогонваше впечатленията и мислите, които го изпълваха, и се проясняваше за една единствена истина:

1 дузина салфетки Х 6 пенса = 6 шилинга.

Аз пренасях информацията на съответното място и отново връщах мозъка си да пие от коритото с квитанции.

2 дузини пакети мъниста Х 1 шилинг пакетът = 1 лира, 4 шилинга 0 пенса.

Животът на чиновника — мислех аз — е тежко бреме и тези, които го водят, са лишени от гордост и достойнство, и от радостта на творчеството. Как би могъл един чиновник да не бъде сервилен?

Докато работех върху високата табуретка, много често мислех върху сервилността. Това чувство се промъкваше в мен и аз се страхувах от присъствието му, защото то можеше да ограби силата ми, да разруши идеалите ми и да ме хвърли в краката на хора с егоистични амбиции.

Питах се, защо се страхувам от мисис Смолпек. При редките си посещения в магазина, докато слушаше доклада на мистър Слейд, тя ме наблюдаваше, а аз се правех че работя усилено. Защо никога не спирах и не повдигах глава да я погледна, както би било естествено?

Защото бъдещето ми зависеше от тази работа. Нямаше вечно да бъда чиновник, но сега това беше решаващата стъпка напред. Да, за мен това беше крачка към спасение от бездействието, което бях преживял, но което все още ме дебнеше и като звяр можеше отново да скочи върху мен.

Загуба на работата би означавало отново пълна зависимост от татко, който без друго трудно се справяше. В този етап загубата щеше да е бедствие за мен, а колкото по-голяма е загубата, толкова по-голям е страхът.

Хиляди можеха да вършат моята работа. Тя не изискваше много знания, а още по-малко инициатива.

Важността на една работа се определя не от това как я оценява работодателят, а каква нужда има от нея работникът. Тъй че моята работа беше важна за мен и аз я пазех с лицемерно престараване, когато мисис Смолпек ме гледаше, и с мъчително смирение, когато тя ме заговаряше.

В нейни ръце беше съдбата на книгите, които носех в ума си, затова се примирявах с унизителното положение и търпеливо го понасях.