Алан Маршал
Това е тревата (9)

I

Нашият дом в Уорпун беше построен на хълм. Представляваше малка, обшита с дъски къща, с фронтон и веранда около трите страни. Зад къщата, сред еквалиптови дървета, се намираше стопанският двор, а отвъд него триакровото пасбище се спускаше към малък язовир в дъното на дерето. По това пасбище сивият кон скубеше от рядката трева или заставаше с наострени уши и вперил очи към къщата, очакваше подрънкваното на газената тенекия, която татко всяка вечер пълнеше със зоб и сваляше до хранилката му.

Овощна градина ограждаше част от къщата. От предната веранда — през овощните дървета, отвъд прашния път стотина ярда по-долу се виждаха квадратните очертания на пасбищата. В долината сред тях, като гнездо, се гушеше една ферма. Отвъд долината се простираха гористи хълмове, през които течеше Уорпун Крик. Рекичката заобикаляше височините и тъмната ивица на акациите отбелязваше пътя й.

На север се издигаше планината Дивайдинг Рейндж тъмносиня в мрачни дни, но бледа и недостижима като планински дух, когато въздухът затрептеше от лятната жега.

Щях да прекарам почти година в тази обстановка, докато си намеря работа. Сега бях по-голям и съгласно таблицата за заплатите трябваше да ми се плаща по-висока надница. Това всъщност стана допълнително затруднение. Та кой работодател би дал работа на мен, когато току-що завършилите момчета предлагаха по-евтина работна ръка.

Сутрин пишех писма в отговор на обявленията във вестника. Следобед се разхождах покрай рекичката. Изпитвах чувство на свобода и възторг, което неуспехът в търсенето на работа не можеше да помрачи.

Новото ми съприкосновение с този чист свят се превърна почти в отъждествяване с дърво, птица и слънце. Щастието ми от това, което отново откривах, беше понякога тъй голямо, че ми идваше да викам, да махам с ръце или да лежа по очи върху земята и да слушам онази музика, която е достъпна само за запленените от магията на природата.

Едрозърнестият кварцов пясък, окапалите евкалиптови листа, сухите клони, та дори дървесната кора говореха толкова много. Земята под дърветата беше написана поема, а гората — вдъхновение.

Сянка и слънце, протегнати клони на дървета, шепот на трева, форми, цветове и аромати — нужно е пълно задълбочаване, за да достигнеш до същността на красотата им. Чувствувах, че съм бил цяла вечност в затвор и най-сетне съм освободен. Същевременно обаче разкриването на красотата, с която общувах и която се криеше във всичко, що виждах, предизвикваше и горчивина, защото съзнавах, че не мога да я предам на хората така, че тя да остане сред тях завинаги. Това непостижимо желание пораждаше мъка, сълзи и униние.

След като не успявах с перото, опитах с думи.

Понякога, развълнуван от рядка орхидея или от полета на птица, правех опити да поведа възрастни хора по пътищата на фантазията, за да търсим истината отвъд това, което очите виждат. Такова пътешествие изисква емоционален отклик, свойствен на децата, но много рядък у възрастните и затова те приемаха моите духовни пориви като признак на незрялост.

Въоръжени с книги и факти и със своята вяра в общопризнати авторитети, възрастните не бяха способни да участвуват в чудеса. Предпочитаха ролята на любезни и критични наблюдатели. Толкова отдалечени бяха техните собствени преживявания през детските години, че от ярката им светлина бяха останали само звездите на спомена. А същите преживявания в зряла възраст не пораждат светлина. Може би защото и най-голямото вълшебство се превръща в нещо обикновено, когато се повтаря, или пък идва време в живота, когато очите и ушите на повечето от нас престават да долавят това, което на младини е било прекрасно и вълнуващо, и служат за съживяване на спомени, които проблясват за миг като светлина от кибритена клечка и бързо угасват. Винаги е било така и така ще бъде. Но тогава не го разбирах, а само знаех, че всеки миг съдържа нещо ново, нещо непреживяно досега, очарование, което само този момент може да даде, и исках да го запазя и споделя. Отначало се опитвах да разкажа за изживяното в такива мигове на възрастните около мен. За мое разочарование техният интерес се насочваше не към причината за моето въодушевление, а към самия мен. Вероятно им се виждах наивен. Възрастните обикновено обичат да правят впечатление на наивните и на децата и не пропускат да изтъкнат своя богат житейски опит. Те винаги всичко знаят. Толкова рядко можеш да чуеш от тях, че нещо не знаят. И само много умните биха казали на младия: „Разкрий ми твойта истина, защото моите очи вече не ги бива“.

Детето е човек с отворени очи, е казал един мъдрец. И именно в децата аз срещнах разбирането, от което се нуждаеше моята фантазия и което оформи в мен решение да мисля самостоятелно, да правя собствени преценки и да описвам преживяванията си.

Във фермата под нашия дом имаше пет деца. Едното от тях, Лейла, петгодишно момиченце, от известно време живееше у нас. Имаше руса косица, сплетена в две тънки плитчици, и живи сини очи, които те гледаха с нетърпеливо очакване за нещо радостно. Лейла тичаше боса по тревата — нямаше чорапи и обувки — и това и доставяше истинска радост.

Когато учуден я запитах, как тръните и камъните не нараняват крачетата й, тя побърза да ми покаже своята издръжливост и ме заведе до едно каменливо и гъсто обрасло с тръни място в пасбището и затича там, като се смееше щастливо и очакваше моето възхищение.

— Сега ще мога да тичам като дявол — каза тя, когато мама й купи обувки.

Излишни бяха старанията на Лейла да ми направи впечатление: аз веднага я обикнах и й се възхищавах, преди тя да реши да ми покаже своето умение да тича, да се катери по дърветата, да гони кокошките и да събира яйцата им или да пее „Спаси маминия портрет от разпродажбата“.

Всяка сутрин мама сваляше превръзките от бяла марля, които обвиваха малкото телце на Лейла, и откриваше влажните рани, причинени от пламъците по врата, ръката, рамото и част от гърдите.

Бащата на Лейла, Джим Джаксън, се грижеше за фермата, чийто собственик живееше в града. Той ставаше сутрин в пет часа и аз го чувах да подвиква на кучето, докато вкарваше кравите в двора за доене. Зимните утрини бяха тъмни и студени и жена му разпалваше печката, за да има чаша топъл чай, когато се върне от пасбището. После двамата слизаха в двора и доеха кравите под светлината на ветроупорния фенер, окачен на мертека на навеса, който се полюшваше под пристъпите на вятъра.

Мисис Джаксън беше болнава, слаба жена с големи тъмни очи, които гледаха света тъжно и замислено. Не ходеше на гости, не излизаше извън къщи и двора и приемаше безропотно тежкия си живот, изпълнен само с труд и лишения.

Дрехите на петте й деца — четири момичета и едно момче — бяха толкова износени, че всяка нощ тя ги кърпеше и поправяше под газената лампа, окачена с две тънки вериги за кухненския таван.

Най-голямото момиче, Сали, беше дванадесетгодишна, и докато сутрин майката и бащата дояха кравите в двора, тя ставаше, запалваше свещта в спалнята, където спяха децата, събуждаше ги, а после отиваше в кухнята, за да приготви закуската им.

Често малките не можеха да си намерят дрехите, или премръзналите крачета ги боляха, или пък се караха кой трябва да стане пръв и тогава се налагаше тя да тича от кухнята и да ги усмирява.

Една сутрин Лейла, преди да се облече, започнала да скача върху пружината и съборила запалената свещ, поставена на сандъка до леглото й. Свещта паднала върху бархетната нощничка и я подпалила. Детето с писъци се спуснало в кухнята. Сали изсипала една кофа вода върху нея и я взела на ръце, за да я успокои. После я поставила на пода и изтичала на двора да каже на родителите си. След няколко минути Джим Джаксън вече чукал на нашата врата, за да търси мама — всички се обръщаха към нея в беда.

Когато седмица по-късно се върнах от Уолоби Крик, мама се грижеше за детето. Лейла се съвземаше бързо и твърдо понасяше болките. За това кратко време тя така беше свикнала с новата обстановка, че се чувствуваше член на семейството. Дори пое функциите на мой водач:

— Тези книги са твои и не ми е разрешено да ги пипам.

— А искаш ли да ги пипаш?

— Не, обичам да пипам само бебета.

Тя идваше с мен на разходка, подскачаше подире ми и завистливо наблюдаваше моите движения.

— Щастлив си, че ходиш с патерици, Алън, нали?

Спомних си за презрителното отношение на Гунър към моя недъг и се запитах дали това малко момиче не прозря истината. Някои коне се нуждаят от строг мундщук, за да се обучат правилно. Без тази строга дисциплина те не биха били полезни за човека.

Често посещавахме дома на Лейла. Ако беше събота и нямаше училище, сестрите й тичаха да ни посрещнат и отдалече й съобщаваха новините. Те искаха да покажат на Лейла колко по-интересни неща се случваха при тях, а тя приемаше новините сдържано и бързаше да им каже своите.

— Едно от кучетата повърна тази сутрин. Мама първа го видя — крещеше Сали от верандата, докато ние бяхме още на портата.

— Имам три пенса — изкрещя в отговор Лейла.

Подобна размяна на реплики ми беше позната.

— Слушай, времената са тежки — казваше един работник на своя приятел в бара на Уолоби Крик. — Имам работа само за една седмица още.

— Мене няма да ме изгонят — отвърна приятелят. — Ще си стоя там, докато искам.

Очарователно беше да проследяваш връзката между възрастния и детето, това преминаване на нишките от едната шарка в другата. Завършената фигура беше общо дело. Сега детските ръце работеха върху мен и аз бях щастлив от техния принос.

Сали беше най-голяма от петте деца. После идваше Сюзън — на десет години, Нел — на осем, Лейла — на пет и Джим, бебето, на три.

Джим не участвуваше в нашите експедиции. Той ни изпращаше, стиснал коловете на оградата, през които ни гледаше с насълзени очи. За да не плаче, винаги му носех бисквити.

Сали беше слабичко момиче с одухотворено лице и нежно сърце. Реагираше бурно на всичко, а разкази за жестоко отношение към животните я хвърляха в отчаяние. Възмущаваше се повече, отколкото сестрите й, радостта й беше по-бурна, а тъгата и страданието понасяше по-тежко. Дори времето й влияеше много силно — сивите дъждовни дни я подтискаха.

— Тъжно ми е — оплака ми се тя една мрачна сутрин. А щом слънцето се показа и птиците запяха, Сали започна да подскача и да танцува от радост.

Веднъж, когато времето беше прекрасно, а тревата яркозелена, тя ми довери:

— В такива дни като че ли имам трева в косата. Разбираш ли, като че се търкалям по пасбището на слънце.

Най-дребни неща влияеха на настроението й. Един път Сюзън ми разказваше нещо за нея и завърши така:

— Беше в добро настроение, защото този ден видяхме две сини мушитрънчета.

Сюзън беше практична личност и искаше да стане „търкачка на подове“, когато порасне. Тя миеше подовете с голямо старание, но с много прекъсване и почивки, защото често спираше да си мисли или помечтае, или присядаше върху петите си и гледаше усмихната резултата от работата си. Сюзън никога не забравяше да пусне писмо и купуваше от магазина точно каквото й заръчваха. Не обичаше да ходи на училище — там самодоволните деца я гледаха отвисоко, пък и ръцете й бездействуваха.

Нел и Лейла се считаха за певиците на семейството. Преди да запее, Нел дълго се подготвяше: прочистваше гърлото си, покашляше — „чакайте да си приготвя гласа“. Когато най-сетне запяваше, случваше се да забрави мелодията. Тогава спираше:

— Не. Почакайте малко. Ще започна отначало.

Лейла пееше като птица. Обикновено сама измисляше и думите, и мелодиите:

Аз съм птица, която лети.

Не отлитай, птицо.

Аз съм високо над дърветата.

Дърветата, дърветата.

Виждам татко, който води кравите.

Татко, татко, татко.

При нашите разходки обикновено минавахме през пасбището. Там Лейла тичаше напред и танцуваше, а кравите спираха да пасат и сепнати от размаханите й ръце, я гледаха.

— Алън, виж. Гледай. Аз съм малко птиче с кафяви криле. Виж, Алън. Гледай ме.

— Какво друго би искала да бъдеш? — попитах я аз този ден, защото изпитвах желание да споделя радостта й и търсех някакъв по-близък до мен образ от птиченцето с кафяви криле.

— Фея.

— Не можеш да бъдеш фея — каза Сюзън. — Избери нещо разумно.

— Тогава крава.

— Какво ли е да си крава? — Сали замислено загледа една крава, която току-що бяхме обезпокоили. — Предполагам, че са като хората и всяка си въобразява, че е по-добра от другите.

От разходките с децата на Джаксън аз учех много и бележките ми постепенно започнаха да се подобряват. Светът, който ми показа хотелът в Уолоби Крик, беше свят на бивши хора, на хора, които пиеха, докато светът около тях гореше.

Дългото общуване с такива хора можеше да разруши вярата ми, че човек е способен да се издигне духовно. Общуването с децата, в чийто свят благородството, радостта и щастието не само бяха възможни, но представляваха неделима част от живота, възстанови вярата ми в бъдещето, подкопана от неуспехите при търсенето на работа.