Алан Маршал
Това е тревата (8)

VIII

През студените нощи се събирахме на приказки в кухнята. Там беше уютно за разлика от трапезарията, където дори огромната камина с буен огън не създаваше атмосфера. В нея много хора се подслоняваха, но не оставяха нищо от себе си.

Изтърканият линолеум, тъпкан от толкова крака, не беше купуван от домакиня, която би наблюдавала с разтревожени очи как той се износва. Не беше придобит с дългогодишен труд, не беше свързан със спомени за съпруг или деца. Просто съществуваше като неприятна подова настилка.

Камината се украсяваше от претенциозна ваза с релефни изображения на цветя и позлатени дръжки. Сухите евкалиптови листа в нея не бяха сменяни повече от година. Мухоловката, спусната от тавана, беше покрита с мухи, умрели през миналия сезон.

Тази стая не познаваше детски смях. Смехът, който отекваше между мрачните стени, не свързваше хората. Той беше просто израз на поети задължения.

Затова пък кухнята можеше да бъде кухня на всеки фермерски дом. Роуз Бъкмън лъскаше печката, а Гунър я поддържаше през студените нощи. Масата беше чиста. На стената висеше стар календар, имаше бюфет, пълен с чинии и украсен с канчета, окачени на медни куки.

Може би защото тук, в тази стая бях слушал повече от историите на Артър, аз я свързвах с неговата личност.

Жените, които посещаваха хотела, никога не влизаха тук. Една кухня вероятно би им напомнила за дома, който бяха пренебрегнали. Те се чувствуваха по-удобно в трапезарията, където нямаше какво да им напомня за дом. Там имаше обещание за безгрижен живот, невъздържаност и физически изстъпления.

Понякога Артър, Гунър и аз играехме покер в кухнята. Научи ме Гунър. Той често се хвалеше какви големи суми е губил или печелил в игралните домове, които навремето посещавал в града.

— Не се тревожи! Имало е дни, когато петдесет лири за мене бяха трици.

Подобно на Шеп и аз започнах да смятам, че човек може лесно да забогатее. Никога не съм ценял парите заради самите тях, но повлиян от разказите на Гунър за големи печалби, започнах да мечтая за спасение от чиновническия живот чрез комар. Щях да се сдобия с достатъчно пари и да се посветя на писане.

Виждах се как седнал на маса, отрупана с банкноти, раздавам карти за покер с непроницаемо сурово лице. Партньорите ми, богати мъже, играят на стотици, хиляди… Призори те напускат задимената стая загубили всичко, а аз излизам самоуверено и махам с ръка на едно такси. Джобовете ми са така претъпкани с банкноти, че едва вървя. Виждах се как подавам на шофьора един десетак с думите „няма нужда от ресто“ и колко благодарен е той. На това място се изкушавах да отклоня мечтите си до дома на шофьора, където ще мога да раздавам пари за образованието на децата му, за операцията на жена му, която страда от тежко заболяване и само един световноизвестен хирург може да я спаси… Но винаги оставях и достатъчно за себе си, за да мога да се отдам на писане.

Получавах двадесет и пет шилинга на седмица и плащах двадесет и два шилинга и шест пенса за хотел и храна. Оставаха ми седмично по два шилинга и шест пенса за харчене. Тези пари представляваха моята независимост. Купувах си списание „Бюлетин“ и четях разказите в него. Останалите два шилинга носех в джоба си на дребни монети и често ги броях. Бяха мои. Бях ги спечелил.

Започнахме да играем покер на пенита и аз се очудвах на късмета на Гунър. Артър играеше разсеяно. Не го интересуваше дали губи, или печели. Няколкото пенита, които разигравахме, не значеха нищо за него и той се смееше, когато губеше.

За мен обаче те бяха важни, защото представляваха всичко, което имах, целия ми капитал. Знаех, че би трябвало да ги спестявам, защото скоро щях да съм без работа. Мистър Р. Дж. Кроутър отдавна ме беше посъветвал да напусна и да си потърся по-перспективна работа, но аз стоях, защото се страхувах от борбата, която неизбежно трябваше отново да поведа за нова служба. Татко също смяташе, че трябва да „зарежа“ и да се опитам да намеря нещо по-добро.

И тъй, аз подадох оставка. Оставаха още три дни и татко щеше да дойде и да ме отведе с кабриолета за последен път.

Седях на кухненската маса и играех покер с Гунър и Артър. В джоба си имах два шилинга, но се успокоявах, че при всяко положение като напусна работа ще имам два шилинга, защото щях да получа седмичната си заплата в деня, в който заминавах. Знаех, че ще загубя на карти. Винаги губех. Всяка седмица купувах списание „Бюлетин“ и останалите отиваха в Гунър, който смекчаваше загубата с хвалби за моето умение в играта.

— Ти имаш данни за добър играч. Не се безпокой.

Играехме вече час. Оставаха ми още три пенса. На Артър му се спеше и непрекъснато се прозяваше. Беше загубил девет пенса.

Наблюдавах Гунър, който раздаваше картите. Чувствувах се подтиснат при мисълта, че скоро ще съм без работа. Надявах се, че той ще вземе и тази ръка и ще ме освободи от напрежението — по-добре да нямам нищо, отколкото тия три пенса.

Както раздаваше картите, с бързо движение Гунър измъкна една карта изпод масата и я даде на себе си.

Изненадах се. До този момент не бях свързвал покера с мошеничеството му. Считах, че в играта не проявява престъпните си наклонности. Та нали играехме на приятелски начала! За мен това гарантираше пълната почтеност на трима ни.

— Ти мошеничествуваш! — извиках аз и почти не вярвах на очите си. — Ти не играеш честно!

След като видях как реагира на моето обвинение, изведнъж прозрях, че той ме е ограбвал от месеци. Гунър скочи на крака, постави ръце върху масата и наведе озлобеното си лице към мен.

— Лъжеш, кучи сине! — изсъска той през зъби. — Сега ще превия мръсната ти шия.

Яростта доказваше вината му. Протегнах ръце и го сграбчих за гушата. Моята ярост сега беше по-голяма от неговата. С цялата сила на мишците си, които патериците бяха развили с течение на годините, аз го изхвърлих настрани от масата, без да го изпускам и той ме повлече. Гунър падна на пода, а аз върху него.

Падането не отслаби стискането на ръцете ми, Гунър започна да ме удря силно с две ръце по главата, като при всеки удар се извиваше малко за по-голяма сила. Наведох глава и забих брада в рамото му.

Той се опита да ме ритне с коляно в слабините, но аз се отместих и коляното му попадна на бедрото ми. Почувствувах удари в ребрата и го притиснах по-здраво, защото потърси да ме улови за гърлото. След това направи отчаяно усилие и се изтърколи на една страна. Сега аз бях под него. Гунър се изправи, повдигна ме със себе си, после се хвърли надолу и блъсна главата ми в пода. Отново се изви, но този път избързах и отново бях върху него. Той риташе отчаяно, мяташе глава и я удряше в моята.

Внезапно съпротивата му отслабна. Почувствувах ръката на Артър върху рамото ми.

— Пусни, Алън!

Той стоеше над нас, като съдия на ринга.

Разтворих ръце и се изправих. Гунър лежеше на пода и дишаше тежко. Подпрях се на масата и наведох глава. След известно време Гунър стана от пода, седна на масата и се захлупи върху ръцете си. Гръдният му кош се повдигаше със затруднение. Закашля се. Артър му донесе чаша вода и той жадно я изпи.

Артър се обърна към мен.

— Добре ли си?

— Да.

Пуснах се от масата, обиколих стаята и после казах:

— Смятам да си лягам.

— Добре. Ще дойда след минутка.

Влязох в нашата стая и затворих вратата. Нямах сили да се движа и подпрях гръб на вратата. Стоях така в мрака със затворени очи. Единственият звук от кухнята беше тежкото дишане на Гунър.

След известно време той проговори:

— Ако не беше сакат, щях да го пребия, не се безпокой. Оставих се, защото се страхувах да не го нараня. Но ако още веднъж ме закачи, ще му видя сметката на този кучи син.

Отворих рязко вратата и се хвърлих в кухнята като бик на арена. Стреснат, Гунър скочи на крака. Прекосих стаята и тръшнах вратата към коридора — нямаше ключ да я заключа, — после се обърнах към него.

— Сакат съм, така ли? Сега ще ти покажа дали съм сакат или не.

Тръгнах към него. Чувствувах огромна сила и страшна увереност.

Гунър се уплаши.

— Спри го! — обърна се той бързо към Артър — Спри го!

— Търсеше си го — отвърна Артър спокойно. Той не се помръдна от стола си.

Гунър започна да се отдръпва. Аз тръгнах към него. Изведнъж той се шмугна край мен и се хвърли към вратата. Метнах едната патерица и успях да го ударя по рамото, преди да я отвори и да побегне по коридора.

Артър стана и ми донесе патерицата.

— Седни и се успокой.

Седнах мълчаливо.

— Как се чувствуваш? — тревожно запита Артър.

— Зле.

— Не изглеждаш добре. Ще ти налея чай.

Пихме чая, без да говорим. След малко спрях да треперя. Усмихнах му се и запитах:

— Е?

— Утре ще ти покажа как се извива рамо. Силен си в ръцете и ще можеш да го правиш. По-добре отколкото да стискаш за гушата, когато ти се наложи. Спира по същия начин. Не посягай към гърлото. Не си знаеш силата.

— Да, правилно — съгласих се аз.

— Но това само за краен случай. Боят не е твоя работа. Ти не трябва да се биеш с един човек, а с целия свят.

— Какво… Какво искаш да кажеш с това? Мислиш ли… слушай, аз не мразя Гунър.

— Това имам предвид.

— Ох, не зная! — почувствувах се много отчаян. — Този негодник ме обра, и все пак зная, че ако утре дойде, за да му услужа, дявол да го вземе, ще го направя. Слаб съм. Това ми е грешката. Проклет слабак. Мразя кавгите. Скандалите ме разтревожват. След разпра два дена съм извън строя.

— За малко не го уби, знаеш ли? — каза Артър в хода на някакви свои мисли.

— За бога! Това и през ум не ми е минало! — извиках аз.

— Няма значение дали ти е минало, или не. Той почти се беше задушил, когато ти казах да го пуснеш.

Изплаших се.

— Ще си легна.

— Да, добра идея. И аз смятам да го направя.

Докато се събличаше, Артър каза някак извинително:

— Не се намесих, защото помислих, че ти не би желал. Но бях до теб. Ти разбираш, нали?

— Да — казах. — Разбирам. Благодаря ти, че не се намеси, Артър.