Алан Маршал
Това е тревата (7)

VII

Седях на оградата край канцеларията. Всяка вечер след работа сядах тук, мечтаех и жадно поглъщах околния свят. Оттук наблюдавах как тънките стъбълца на тревата пожълтяват и увяхват под слънцето, виждах как откъм хълмовете се задават облаците, вдъхвах аромата на сухата земя, освободена от дъжда, който разпукваше семената и пращаше мъничките островърхи листенца да търсят светлина нагоре. Виждах напълването, неудържимия скок към осъществяване, узряването на семената, смъртта и възраждането.

Аз наблюдавах и не участвувах. Не бях нито слънце, нито дъжд, нито земята-хранилница. Семената в мене спяха. Красотата на живота, намерила израз в това, което наблюдавах от моята ограда, не ме окуражаваше — опечеляваше ме, защото подчертаваше грозотата и безплодието на живота, който водех.

Необходимостта да работя като чиновник в такава среда ме изпълваше с гневно недоволство. С часове се въртях неспокойно, за да отхвърля неприятните мисли. Непрекъснато се дразнех и трябваше с усилие да се овладявам, за да не избухна, когато Артър или Тайни се държаха покровителствено. Принуден бях да приемам закрилата им, но помощ от тях не приемах.

Не си спомням някога татко да ми е подавал ръка за помощ в трудни положения, освен когато това абсолютно се е налагало. Неговата доброта и разбиране виждаха далеч отвъд непосредствената нужда. Той винаги беше готов да ме закриля, но не и да върши нещо вместо мен. Още преди да се разболея, той имаше разбирането, че детето трябва да се научи да побеждава в света, сред който един ден ще се намери без закрилата на родителите си. Какво бих правил аз, когато него няма да го има, ако той сега ме предпазва от общуване с хората, за да ми спести несправедливото и жестоко отношение на някои.

Когато още можех да тичам като другите момчета, аз често падах и си ожулвах коленете. Независимо че плачех, татко никога не се спускаше да ме вдига.

— Ставай! — казваше ми той мило. — Какво е една рана на коляното — нищо! Когато бях малко момче, коленете ми бяха вечно ожулени.

И почваше да ми говори за други неща, докато аз куцуках край него.

Помня, че много му харесваше едно малко червенокосо момченце, с което често играех. Баща му беше починал. Майка му, кротка женица, понякога излизаше до вратата на фермерската къща, в която работеше като домакиня, и ни наблюдаваше с нежна усмивка. „Прилича на баща си“ — казваше тя.

Когато паднеше и си наранеше коленете, това момченце никога не плачеше.

— Момчетата не плачат — повтаряше то предизвикателно с треперещи устни. Така беше казала майка му.

Аз също се възхищавах от момченцето и свикнах да повтарям неговите думи, когато падах. Татко беше доволен.

Татко вярваше, въпреки че никога не го изразяваше с думи, че децата, за които се полагат много грижи, се разглезват. Дете, възпитано в самостоятелност, става мъж, на когото по слабите могат да се облегнат при нужда. Такава сила за татко беше добродетел.

„Както превиеш фиданката, така ще израсте дървото“ — тази поговорка чух от него веднъж.

Бях малък, когато нашият свещеник помоли татко да ми разреши да отивам у тях и да играя с неговите деца един път седмично. По някакви необясними причини той смяташе, че ще бъда подходящ другар на неговите добре облечени, възпитани и кротки деца. Татко подозираше, че ме съжалява заради патериците, но отговори, че е съгласен и добави нещо, което сякаш в момента му хрумна:

— Може пък да им помогне.

Забележката му предизвика огорчение и изненада, но според заветите на библията добрият човек преглътна възмущението си.

Преди да тръгна за моето първо и единствено посещение в дома на свещеника, татко ми каза следното:

— Те сами ще трябва да се научат да се изплъзват от букаите, които им е поставил. Ти просто им покажи колко е весело да се тича на воля.

Тогава не разбрах думите му. Сега седнал на залез слънце върху оградата, разбирах мисълта му. Но сега аз бях в букаи, аз бях вързан в едно безплодно пасбище с ремъци, които не можех да скъсам.

Днешният ден започна зле и засили неодобрението, което изпитвах към хората около мен.

Рано тази сутрин една каруца, натоварена с дърва, слезе от гората на път за дървения склад в града. Теглеха я чифт товарни коне, впрегнати в тандем. Редом с конете крачеше брадат мъж. Представих си как е повалял сухите великани, как ги е сякъл и цепил, за да ги приготви за продан, после ги е натоварил на каруцата си и е поел дългия път към купувача. На ритлата на каруцата висеше брадва в кожен калъф. Само човек, който трепери над брадвата си, пази така старателно острието й.

Мъжът нямаше риза — носеше износената жилетка направо върху сива долна фланела, а коленете на дочените му панталони бяха покрити с големи кръпки от нов плат. „Здравата е поработила търпеливата му съпруга“ — помислих си аз. Той спря пред хотела, запъна колелата и тръгна към бара да пийне нещо.

Щом чу неговото „Тпруу, стой!“ Фло Бронсън, още по розов пенюар, изтича да отвори вратата на бара. Тя го посрещна с усмивка и весело заприказва за времето.

Току-що Артър бе потеглил с дилижанса, а аз се връщах към кухнята за закуска и се питах как ли щеше Фло Бронсън да задържи дърваря, докато дойдат другите пиячи и го залисат с приказки.

В кухнята Шеп вече чакаше сигнала и крачеше неспокойно. Бледите му устни бяха сухи и той ги облизваше с език. Сегиз-тогиз отваряше вратата, поглеждаше към бара и кършеше ръце от нетърпение.

— Сух съм като треска — каза той на Гунър.

— Хм, сърди се на снощното пиене! — отвърна Гунър, чиито очи бяха кървясали от недоспиване. — И аз тази сутрин не мога да си събера слюнката.

Точно свърших закуската си и ставах да вървя на работа, ето че Фло Бронсън се втурна в кухнята и пъхна няколко монети в ръката на Шеп.

— Веднага! — заповяда тя рязко, обърна се и забърза към бара. Шеп се потътри след нея.

Дърварят вече слизаше от верандата, но Шеп го настигна. Аз влязох в канцеларията и ги оставих да разговарят. Шеп никога не прибързваше: по-трудно се отказва предложение за по чашка след приятелски разговор. Освен това нужно е и малко време, за да ти размине чувството, че си пил достатъчно.

Когато се върнах за обед, дърварят стоеше с група мъже сред бара и говореше на висок глас. Отвреме навреме млъкваше и кимаше доволно с глава в знак, че е съгласен с мнението на другарите си, които съчувствуваха на неговите болки и често го прекъсваха, за да му потвърдят, че е прав. Шеп беше изиграл своята вероломна роля и сега чистеше обора с вид на несправедливо окован във вериги човек. Непрестанно поглеждаше към бара с надежда, че някой ще се сети да го повика.

Обезпокоих се за конете на дърваря. Цяла сутрин те стояха под знойното слънце и водачът изглеждаше неспокоен. Отидох да ги погледна отблизо. На теглича беше впрегната силна клайдейлска кобила с широка задница, която обезпечаваше стабилността на задния ремък. Каруцата нямаше спирачки и сигурно трудно се удържаше по надолнище.

Товарът беше тежък и през цялата сутрин кобилата бе поемала част от теглото върху гърба си. Реших да спусна подпорите. Те се намираха в долния край на тегличите и се прикрепяха от железни халки, в които бяха напъхани краищата им. Лесно ги пуснах на земята, но нямах достатъчно сила да повдигна тегличите, за да могат подпорите да се изправят и поемат част от тежестта, която падаше върху кобилата.

Извиках един човек от верандата. Той подложи рамо под единия теглич, повдигна го, двете подпори се изправиха и когато пусна теглича, те поеха тежестта. Кобилата промени положението си и се поотпусна.

Отидох да обядвам. Казах на Гунър за конете.

— Напой ги следобед — предложих му аз.

— Слушай — ядоса се той, — достатъчно грижи имам как себе си да напоя, за да се занимавам с коне.

Гунър помагаше на Роуз да подава храната на Вайълит. Тя пристигаше в кухнята с празна табла и оповестяваше поръчките с монотонния си глас:

— Два пъти ростбиф… Веднъж пай с ябълки и сметана…

Гунър нареждаше върху таблата поръчаните ястия. Аз седях на кухненската маса и се питах какво да обядвам. Винаги обядвах в кухнята, за да спестя на Вайълит труда да ми сервира в столовата. Пък и някак си се чувствувах част от персонала.

Ядосах се на Гунър, загдето отказа да напои конете, и се мъчех да се овладея. Станах и сам си сипах наденица и картофи от съдовете на печката. „Някой ден ще се хванем с Гунър за гушите“, помислих си аз и изтръпнах. Дали не бях страхливец?

Непонятни ми бяха неговите разбирания: „Никога не крада нещо, от което нямам нужда“ — казваше той и смяташе, че това обяснение напълно оправдава кражбите му. Веднъж се опитах да споря с него, той се вбеси и аз спрях, защото започна да ме ругае. Но още тогава реших, че един ден няма да спра. Седях на масата и ядях наденицата си. Вайълит бутна вратата и влезе с таблата.

— Пържола и яйца един прилича на ченге — изпя тя без никаква пауза.

Случваше се цивилни полицаи да се хранят тук. Обикновено когато търсеха нарушители или проверяваха какво правят мошениците, които държаха в ръцете си и които им сътрудничеха. Лесно се разпознаваха, а пък и те намираха начин да се разкрият пред Фло Бронсън, защото тя никога не взимаше пари от тях, — обратно, плащеше им, и то добре.

— Ченгетата не създават грижи, ако и ти се грижиш за тях — ми обясни тя веднъж, докато ми наливаше безалкохолното питие с цена на уиски за сметка на някакъв посетител от града, който ме беше включил в компанията, която черпеше. — Ако си честен с тях и им дадеш да разберат, че нямаш намерение да им се надуваш, ще се задоволят с няколко шилинга, когато загазиш.

Гунър мразеше полицията. Съобщението на Вайълит го стресна. Той отиде до хладилника и извади една пържола. Подържа я малко пред себе си, после с необикновена злоба се изплю върху нея и я хвърли в тигана.

— Това е за него! — каза свирепо той.

Погнусих се. Бутнах чинията си настрана и се загледах в масата. Чувствувах, че нещо тъмно, ужасно ме притиска и души. И все пак разбирах постъпката на Гунър и дълбоко в душата си му съчувствах. Точно това съчувствие ме тревожеше, защото показваше — според незрелите ми разсъждения — че аз започвах да виждам света като него.

Тръгнах за работа. Пътьом хвърлих поглед в дневния бар да видя какво става с дърваря. Фло Бронсън му беше донесла чиния с месо и зеленчуци и той ядеше на тезгяха. До чинията му стоеше чаша с бира.

В пет часа конете още бяха пред хотела. Бързо влязох в бара, решен да го накарам да ги напои. Дърварят седеше на пейката покрай стената с увиснала върху гърдите глава. Нещо си мърмореше и отвреме навреме политаше напред, почти падаше, но се сепваше, изопваше се и вдигаше решително глава, като че ли възразяваше на някого. След миг отново се смъкваше и натежалите клепачи се спускаха върху очите му.

— Момчето ми е умно, казвам ти — мърмореше той.

Фло Бронсън вече не се интересуваше от него: беше пропил всичките си пари. Потупах го по рамото.

— Конете ви трябва да се напоят — извиках му аз, защото мислех, че високият глас може би ще проникне до някакво трезво ъгълче в мозъка му.

Той се сепна и вдигна глава. В пустия му поглед се прокрадна проблясък на разбиране и той се опитваше да го съсредоточи върху мен.

— Какво? Искаш да пийнем? — викна той и политна напред в опит да се изправи на краката си.

— Конете ви — повторих аз.

— Конете!

Конете бяха част от живота му. С препъване той излезе от бара и тръгна към каруцата. Вървях след него. На половината път той забави ход, политна, направи няколко крачки встрани, после спря и се огледа.

— Ей там — поведох го аз.

Той тръгна отново и с едно малко отклонение от маршрута, който си беше начертал, завърши пътуването си отстрани на каруцата. Улови се за дървата, постоя малко, после бързо се покатери върху товара, грабна юздите, вързани за една от ритлите и извика:

— Дий, Пънч! Дий, Бети!

Успях да ритна подпорите и да ги напъхам в халките им, както и да махна дърветата, с които той беше запънал колелата, преди животните да се размърдат. Водачът пристъпи, каруцата се заклати, кобилата напрегна плещи и я задвижи.

Дирите, които каруцата беше оставила сутринта, още личаха. Конете поеха по тях, като при първите стъпки забиваха копита в земята. Отгоре, върху олюляващия се товар, дърварят се беше тръснал като купчина парцали.

Седнах на оградата и извадих тетрадката си.