Алан Маршал
Това е тревата (6)

VI

Местните хора — секачи, работници от фермите и дъскорезниците, посещаваха всяка вечер бара, за да пият по чаша. Те презираха посетителите от града, които идваха да гуляят с момичета. Презираха ги и същевременно им завиждаха за парите и жените. Наблюдаваха как мъжете в ярки костюми се напиват до състояние на безпомощност, с надежда, че когато кавалерите няма да могат да разговарят с момичетата, те ще се съгласят да се забавляват с тях. Но когато им се представяше такава възможност, секачите и работниците се сбъркваха и смущаваха.

— От нищо не се плаша така, както от хубави момичета — изповяда ми се веднъж един момък, след несполучлив опит да влезе в разговор. — Глупаво е да им казваш, че ги обичаш, а какво друго по дяволите да им говориш?

Тези мъже никога не четяха книги. Разговорите им се въртяха около работата — добра ли е или лоша, как вървят надниците, как да лекуват внезапна болест, за да не ги откъсне от работа. С други думи, около непрекъснатата битка, която водеха за прехраната на жените и децата си. Трябваше да разрешат проблема за съществуването си, преди да стигнат до книгите.

Имаше един възрастен човек, който страдаше от задух.

— Смешна работа — казваше той, — дърва сека, без да се уморявам, но една дупка за кол не ме бива да изкопая. Не мога!

Ратай, който получаваше в една ферма по лира на седмица, ми се оплакваше, че сега работел при по-лоши условия, отколкото предишната година:

— Всяка събота ми разрешаваха да се къпя. Нито веднъж не пропуснах и стопанинът нищо не ми казваше. Винаги се хранех с него и жена му и спях в къщата.

Чудех се защо не напускат работата, от която се оплакваха, защо не разговарят със собствениците, които така безсрамно ги експлоатираха, и не им кажат какво мислят за тях. Един работник от дъскорезницата с изпито лице ми даде отговора:

— Да, страхливец съм. И ще бъда страхливец, докато храня семейство. Щом децата ми си стъпят на краката, ще мога с всеки да се разправям. От никой няма да се страхувам. Ти си щастлив: нямаш задължения.

Дълго търсих човек, с когото да разговарям за книги. Най-сетне ми посочиха един ловец, който всяка събота идваше в хотела.

— Непрекъснато разправя какво чете — увери ме Тайни. — Хвани го.

Ловецът се наричаше Том. Щом му споменах за четене, той се усмихна блажено:

— Не мога да живея, без да чета — каза той. Така беше и с баща ми, така е било и с неговия баща, според татко. Чета само истински неща. Не признавам лъжи. На мене ми дай истина.

Когато ми описваше Том, Тайни каза, че лицето му е набръчкано като стар пудинг. Според мен то приличаше повече на орех, защото беше стегнато и кафяво, а малките му черни очички бяха като две топчета. Говореше с охота, нещо типично за хора, които живеят усамотено.

Том дъвчеше тютюн и при честите си посещения до тоалетната имаше навик да оставя сдъвканото върху кола на вратата. Плюеше с ъгъла на устата си и можеше с един изстрел да убие муха върху тезгяха, ако пожелаеше, само че „не им е приятно да го правиш в кръчма“.

Неговата любов към истината ме заинтересува и го попитах какво чете.

— Списание „Истински детективски истории“ — отговори той самодоволно. — Редовно го получавам.

Почувствувах се измамен.

— Що за списание е това? — запитах.

— Най-хубавото на света — авторитетно заяви Том. — Пишат само истина, не като вестниците. Да вземем например последния брой, който четох… Имаше разказ за едно момиче, в Америка беше, някакъв мръсник я извел на разходка с кола и я изнасилил. Всичко това е описано. Когато я върнал в града, тя отишла право при детективите. След няколко дена те уловили един мъж, тя го погледнала и казала „Той е!“ Но каквото и да правили в полицията с него, този приятел, все едно повтарял: „Не съм аз, та не съм аз!“ Приложили разпит с насилие, той продължавал да отрича. Трябва сам да прочетеш какво казал съдията за него — нарекъл го как ли не и го осъдил на десет години. Но някои от детективите се усъмнили, дали той е виновният, разбираш ли? Те продължили да търсят и след една година арестували друг мъж — същинско копие на онзи в затвора. Приличали си като близнаци. И така, положили много усилия, докато намерят момичето, но най-сетне успели и й показали новия човек. Щом го видяла, тя казала: „Нима те освободиха от затвора?“ „Това е друг човек“ — казал й истинският детектив и тя се вцепенила от изненада. Както и да е, напъхали този приятел в затвора и извадили оттам другия. Има снимка как момичето се ръкува с този, дето е излязъл. Тя му казва — под снимката пише — „Аз ви обвиних публично, че сте ме изнасилили. Сега публично сте оправдан“. По лицето й текат сълзи, пише, но на снимката не личи. Ченгетата също казали, че много съжаляват, загдето го пъхнали в затвора. Ръкували се с него. Има снимки. Момичето се държало прекрасно. Казала, че сега, след като го познава, можела да се закълне, че той никога не би я изнасилил. Ръкуват се. Всичко е снимано.

Разговорите ми с местните хора ми разкриваха живот, деформиран от лишения. Те бяха лишени от всичко: сигурност в утрешния ден, култура, цел в живота. Не знаех изход от това положение. И аз бях като тях. С течение на времето все повече търсех компанията им, защото нашите общи проблеми ни свързваха. Срещите с тях станаха потребност за мен, въпреки че след разговорите се чувствувах незадоволен и неспокоен. Харесваха ми тези хора, често им се възхищавах, но те не знаеха как бих могъл да избягам от моя затвор, нито те от техния.

А аз се нуждаех от разговор, от просветление, което по някакъв начин да ми посочи изход от всичко това. Вътре в мен бяха затворени, подтиснати и оковани копнежи и надежди, поезия и разкази. Още неоформени, те чакаха да бъдат споделени с разбиращ слушател, преди да изкристализират в думи. Исках да напусна тази среда напълно подготвен за писател, въоръжен от моя опит, а не смазан от него.

Някои мои преживявания обаче ме изхвърляха още по-далеч от мечтаното освобождение.

Случваше се почти на сила да ме вкарват в бара мъже, които под влияние на алкохола бяха загубили обичайната си сдържаност и сега настоятелно показваха прекрасното другарство, на което бяха способни. Под влияние на алкохола тези хора изпитваха желание да прегърнат целия свят. Те настояваха да пия с тях. Обикновено заставаха пред тезгяха, прегърнали ме през рамо и обясняваха на барманката, която буташе две пълни чаши към нас, какъв прекрасен младеж съм аз.

— За този момък винаги имам време. Той ще се издигне. Ще видите.

Един такъв добряк, запил се в ден на заплата, за да избяга от безрадостното ежедневие, ме задържа притиснат до тезгяха, докато не ми разказа, всичко за коня, който го чакаше вързан пред хотела.

— По-рано винаги му давах и по една хубава глътка уиски. Не защото имаше нужда, не, но е толкова добър кон. Услаждаше му се. Облизваше бутилката.

Същата вечер барът и салонът бяха претъпкани. През деня в Мелбърн имаше надбягвания и пристигнаха много коли с мъже и жени, решили да се забавляват тази нощ. Сред тях имаше трима, типични мошеници, които стояха заедно и не правеха опит да прикриват презрението си към останалите посетители.

В бара влезе стар златотърсач и тежките му подковани ботуши изтрополиха шумно. Той мина покрай тримата, но те не се помръднаха да му сторят път.

— Защо не си оставяш коня вън? — подметна злъчно през рамо единият.

Старият човек го погледна, малко озадачен от това, но не разбра обидата и продължи спокойно да си проправя път към тезгяха.

Останалите двама се разсмяха високо от духовитостта на приятеля си. Те го похвалиха за находчивостта и острия ум. Как можал така бързо да измисли подигравката! Припомниха си други случаи, когато той беше проявявал изкуство в язвителни отговори, и през цялото време кимаха одобрително и го гледаха с нескрито възхищение. Изглежда и двамата се радваха, че им се удаде възможност да ласкаят човека, пред когото очевидно раболепствуваха и от когото се бояха.

Той прие тяхното подлизуркване като изпъчи рамене и благоволи да се усмихне покровителствено. Предположих, че беше закупчик на крадени вещи и водеше тия двамата, както ловец тръгва на лов с кучетата си.

Артър казваше, че тия типове са страхливци:

— Всички са пъзльовци. Ежат се, ако имат някой зад гърба си или пистолет в джоба си, но сами ли са, скимтят като песове, щом им пуснеш малко кръв.

Двамата наричаха шефа си Карвър. Дрехите му бяха скъпи, но крещящи, просташки. Синият костюм на бели райета имаше подплънки, които подчертаваха ширината на раменете му. Сакото беше силно вталено, а после се разширяваше и се спускаше почти до коленете. Тъпоносите му ботуши бяха светложълти, а около врата си имаше синя копринена връзка с диамантена игла. Носеше светлосивата си филцова шапка килната назад. На пръстите му лъщяха два тежки сребърни пръстена със спираловидни орнаменти, които стърчаха доста над нивото на ставите.

Лицето му изразяваше непрекъснато раздразнение, което се превръщаше в подозрение, щом срещнеше погледа на някой от посетителите в бара. Беше около тридесетгодишен.

Единият от другарите му беше нисък, с лукав поглед, тънки стиснати устни и пожълтели от тютюн пръсти. Очите му постоянно шареха. Третият беше червенокос, с глуповато луничаво лице. Имаше воднистосини очи със зачервени клепачи без мигли, които придаваха на кожата му нездрав вид. Плещите му бяха широки, а ръцете — къси и силни. Обезобразеното му ухо говореше за жестоки схватки на ринга.

Карвър взе двете празни чаши на спътниците си и тръгна да ги напълни на бара. Постъпката беше необичайна за хора от неговия тип, защото обикновено те карат подчинените си да им прислужват. Тезгяхът беше обсаден от мъже. Карвър се огледа и избра да си пробие път от мястото, където се намирах аз.

Седях на високо столче с чаша безалкохолно питие пред мен. Винаги пиех в това положение, защото за човек с патерици е неудобно да стои прав и да държи чашата в ръка. Вярно е, че мъжете след като получеха пълните чаши, се отдръпваха, за да направят място на други клиенти, но всички ми влизаха в положението и не ме закачаха.

Карвър ме бутна грубо и почти ме събори от стола.

— Отмести се! — заповяда той с глас, от който се стъписах.

Извърнах се и го погледнах в лицето. Срещнах безмилостния му злобен поглед. Посегнах към патериците си, подпрени на бара, но почувствувах върху рамото си нечия голяма ръка. Тайни Бурк стоеше до мен и гледаше Карвър от височината на своя ръст.

— Този приятел не прави място никому — каза спокойно той.

Карвър трепна и за миг аз съзрях в очите му уплаха. Той се поколеба, погледна неуверено Тайни, после, се пресегна и постави двете чаши на тезгяха. Тайни остана до мен, докато ги напълниха и Карвър се върна при компанията си.

Не можех да стоя повече в бара. Фактът, че друг излезе в моя защита, ме унижи. Сам трябваше да се разправя с този човек, мислех си аз, независимо от последиците. Всеки път, когато някой се застъпеше за мен, аз всъщност правех крачка назад към пълната зависимост.

Кога ще мога сам да се справям? Кога? Кога?

По-късно същата вечер седях с Артър в салона и пиех своето безалкохолно питие. Черпеше един букмекер, който беше спечелил от състезанията. Всички се смееха, пееха, а едно момиче танцуваше между масите испански танц.

Карвър седеше със своята компания на една маса, пиеше и гледаше пренебрежително. Тримата се опитваха да заговарят минаващите край тях момичета и ги канеха на масата си. Неуспехът ги озлоби и започнаха да обиждат.

Карвър няколко пъти хвърли поглед към мен. Той предаваше резултата от наблюденията си на приятелите си и те също се обръщаха да ме поглеждат.

В един момент останах сам. Артър беше отишъл при компанията на Тайни Бурк, вероятно да им съобщи нещо важно, което изглежда имаше връзка с Карвър, тъй като докато Артър говореше, Тайни го наблюдаваше внимателно.

Карвър се изправи и събра трите чаши от масата. Прекият път от масата му до бара не минаваше покрай моето място, но той сви и тръгна право към мен. Когато стигна масата, спря и ме изгледа. После грабна празната ми чаша, помириса я и я пъхна презрително под носа ми.

— Лимонадка, а? Това е номера ти, кучи сине! Разликата слагаш в джоба си. Заслужаваш някой да те цапардоса по муцуната.

И продължи към бара. Аз останах смаян, зашеметен. След миг значението на това, което се беше случило, се стовари върху мен като удар. Изпитах необуздан гняв и желание да настигна този човек и да го бия, докато се сгърчи на пода. После настъпи мъчителното осъзнаване за невъзможността ми да го сторя.

Вдигнах очи. Артър се беше навел над мен.

— Върви да си лягаш, Алън.

— Чу ли…

— Да. Чух. Върви да си лягаш.

— Но защо. Аз ще…

— Слушай! Аз искам да си легнеш. Този негодник ще те удари до края на вечерта. Моля те, легни си сега.

— Добре — казах примирено. — По всичко личи, че до края на нещастния си живот ще трябва само да си лягам.

Артър ме гледаше как си тръгвам, поставил стиснатите си юмруци върху масата и леко пребледнял.

Аз почетох малко, за да забравя случилото се, и после заспах.

* * *

Когато сутринта се събудих, Артър вече се беше облякъл. Погледнах го сънен и се зарадвах, че мога да си полежа още един час. Той стоеше пред скрина и разглеждаше лицето си в огледалото. Мръщеше се и натискаше с пръсти бузите си, пипаше се по врата. После отвори уста и раздвижи челюсти. Реших, че се кани да се бръсне. Но той погледна часовника и бързо влезе в кухнята. Чух го да разговаря с Гунър, докато закусваше.

Изведнъж в съзнанието ми нахлу снощният инцидент и аз се замятах неспокойно в леглото, за да се освободя от ужасния спомен. „По дяволите! По дяволите!“ повтарях аз, заровил лице във възглавницата, докато най-сетне почувствувах, че не мога повече да търпя, отметнах завивките и станах.

Гунър беше сам в кухнята. Той винаги ставаше рано, за да накладе печката и да разнесе чая по стаите на гостите. Беше весел. Аз си налях чай и седнах.

— Е, какво ще кажеш сега за Артър?

— Защо? Какво е направил?

— Не ти ли каза?

— Какво да ми каже?

— По дяволите! Значи не знаеш! — извика Гунър доволен, че на него се пада да ме осведоми. Виждах, че възнамерява да извлече максимално удоволствие от разказа си.

— Хайде, почвай — казах нетърпеливо.

— Знаеш, онзи снощният тип — Карвър, който те нарече кучи син. Той е дребен гангстер. Познавам го.

Гунър потри ръце от удоволствие.

— Добре дотук. Сега слушай. След като ти си отиде, Артър се приближи към него. Ето така… Гледай.

Гунър направи няколко крачки из кухнята и спря пред мен. Очите му се присвиха, гласът му стана студен и рязък.

— Ти току-що нарече моя приятел кучи син. Би ли казал и на мен същото?

Гунър се изправи усмихнат, доволен от ефекта на разказа си, а после продължи да разправя бързо:

— Карвър се обърна изненадан, скочи и взе да отстъпва, но после се поокуражи малко, защото видя, че и рижият негодник с него се изправи: „Точно смятах да го направя“ — каза той, а очите му шарят да разберат има ли още някой с Артър… — „Ти си кучи син“ — и застана, готов да посрещне удар, но Артър не е вчерашен. „Това ми е достатъчно“ — каза Артър. — „А сега излез вън на ливадата, за да разбера що за хрущял има тлъстият ти нос, преди да си го напъхал някъде другаде“. — Артър много го бива за тези неща. Изкарва ги из кожата им, преди да започнат да се бият — добави Гунър и се позамисли. Може би искаше да запомни тази тактика и да я използува в бъдеще. — И сега дойде ред на рижия. Това му е работата — бие се вместо Карвър. Той си закопча палтото и се обърна към Артър.

„Ако искаш бой, още сега ще го получиш.“

Сега пък Тайни се включи:

„Не от теб“ — каза Тайни и побутна рижия в гърдите с мечешката си лапа. „Стой си настрана, ако искаш да ти е мирна главата.“

Рижият преглътна два пъти. Устата му беше пресъхнала от яд. Виждаше се. Но замълча. Не е от категорията на Тайни.

Тогава всички излязоха навън, цялата тайфа. Аз също, не се безпокой. Аз дебнех малкия келеш. Само да си беше отворил устата, щях да му дам да се разбере. Слязохме при обора и аз донесох ветроупорния фенер. По-хубаво беше вътре, отколкото навън, Артър искаше да влезем. Изгоних старата крава и се напъхахме.

Тайни наблюдаваше рижия, а аз стоях зад келеша. Карвър получаваше последни указания от рижия. Този го учеше да се приближи до Артър и с глава да го удари под брадата. Разбрах от движенията на главата му, докато обясняваше.

— Накараха ли Карвър да си свали пръстените? — запитах аз.

— Дявол да го вземе, да! Забравих. Тайни го накара. Каза му: „Тук без металически боксове.“ Карвър искаше да спори. Но аз бях там, не се безпокой. Приближихме се с Тайни и Карвър ги свали. Подаде ги на келеша. Келешът ги прибра в задния си джоб и аз три пъти се опитвах да ги измъкна. Застанах зад него и веднъж, когато Артър изпрати Карвър сред нас, пъхнах ръка в джоба му, но не успях да ги дигна.

— Разправяй за боя — нетърпеливо настоях аз, раздразнен от отклонението.

— Е добре. Тайни пое ръководството. „Никакво ритане, Карвър — предупреди го той. — Посегнеш ли, ще се разправяш с мен“. Виждал си как се бие Артър — с дръпната назад глава, изправен, разчита на бързина. Има силен удар и замахва с две ръце, като пътник на горната палуба на кораб, хванал морска болест. Карвър пък се свива, та брадата му опира в гърдите и налита направо. Лесно се задъхва. Никога не е работил, кучият му син. Рижият сигурно му беше казал да хвърли всичко в началото, докато има въздух. И той нападна Артър. Когато му влезе, Артър го гости с познатите един, два, три, но не можа да се освободи от него. Вкопчиха се и започнала да се въртят. Артър получи няколко в ребрата. После се пуснаха и Артър вече не му позволяваше да се приближи. Започна да го налага с двете ръце и да го напада. Карвър не улучваше и с най-добрите си удари, но изведнъж го намери с десен и Артър падна. По дяволите, какво ти падане! Той скочи на крака, преди да докосне земята. След четвърт час Карвър започна да пухти. От носа му течеше кръв, но и устата на Артър беше разбита. Карвър се опитваше да се вкопчи и да легне на Артър с цялата си тежест и тогава да нанесе удар. Но Тайни непрекъснато крещеше: „Не го допускай, Артър. Не го допускай!“ и Артър не позволяваше на Карвър да се приближи. И правилно, по-лекият не трябва да допуска противника до себе си.

Кръвта от носа на Карвър шуртеше по брадата му, беше опръскала и ризата на Артър. Проклетият стар глупак О’Грейди от Уорпун Норт се разпищя: „За бога, Тайни, спри ги! За бога, спри ги!“ Какво му стана на стария негодник! Но можеш ли да спреш Артър? За миг се приближиха и размениха удари, после Карвър отстъпи и видях в очите му страх. Приличаше на лисица в капан, когато ловецът се приближава към нея.

Тайни също го разбра и изкрещя „Показа си опашката, Артър. Изплашен е. Довърши го сега. Удряй!“ Всички крещяха, даже тези, дето си мислиш, че не са способни глас да повишат, и те се бутаха напред и викаха: „Бий го, Артър“.

Артър удари Карвър с десен, после се сниши, даде с левия право в диафрагмата и се понадигна за по-голяма сила. Просто го хвърли във въздуха. Карвър омекна, отпусна се и се свлече на сламата.

Тогава всички полудяха. Започнаха да си разменят удари. Половината бяха пияни и не знаеха кой кого удря. Тайни простря рижия, а аз изправих на глава келеша в някаква талига, но дявол да ме вземе, пак не успях да измъкна пръстените.

Да, славна нощ беше!