Алан Маршал
Това е тревата (4)

IV

Когато станах на следната сутрин, момичетата си бяха отишли. Изненадах се. Бях излязъл от стаята си, подготвен да се защищавам срещу обвинения за съучастие. Щях да отричам, че съм я целувал. Тя ме беше целунала.

Изведнъж цялата подготовка се оказа ненужна, олекна ми, но се почувствувах уморен. Убеден в своята слабохарактерност, влязох в кухнята с лошо настроение.

Гунър Харис и един друг човек седяха на масата и закусваха. Роуз Бъкмън готвеше.

— Как се чувствува окръжният секретар тази сутрин? — тя се усмихна, като ме зърна.

— Добре — казах.

Поздравих Гунър и казах „здрасти“ на другия човек. Беше малък, розов и отпуснат мъж с раболепно, угодническо държание. Бузите му висяха от двете страни на лицето и тежестта им надипляше мускулите под брадичката и на гушата му. Долните му клепачи също бяха увиснали и имаха розови ръбове като очи на шпаньол^[1]. Говореше тихо с мазен глас.

— Добро утро, сър — каза той.

Гунър го наричаше Шеп. По-късно разбрах, че е прислужникът в двора, момчето за всичко в хана.

Но главното му занятие беше да примамва жертви за мисис Бронсън. Ако някой колар или дървар на път за града се отбиеше в хотела да пийне една чашка, мисис Бронсън издебваше момента преди човекът да си е допил чашата, изтичваше в кухнята и даваше на Шеп монета от два шилинга. Той я слагаше в джоба си и затупуркваше по коридора към бара, където препречваше пътя на жертвата.

— Пий една с мен, преди да си вървиш — казваше той тържествено, поставил меката си ръка върху рамото на човека. Обикновено не му отказваха, но това означаваше и другият да каже по едно. После следваше по едно за сметка на заведението — от мисис Бронсън.

Междувременно двамата насърчаваха човека да им разправя подробности за своята работа. Задаваха въпроси, ласкаеха го със своя интерес и внимание. Обикновено той оставаше, докато парите му свършат, после със залитане се добираше до кабриолета или каруцата си, отказал се вече от пътуването до Мелбърн.

— Тук ли ще закусваш или в трапезарията? — ме запита Роуз.

— Тук — отвърнах.

Тя постави чиния с бекон и яйца на масата и аз седнах.

— Къде е Артър? — запитах Тунър.

— Отдавна замина — каза той. — Дилижансът тръгва в седем. Беше пиян снощи — добави той. — Винаги можеш да познаеш, когато се е отпуснал предишната вечер, защото на сутринта пее и свири. Сега няма да посегне към чашата поне шест месеца.

— Можеш да прецениш колко струва един мъж по това какво пее — забеляза Роуз, загледана замислено в една пържола.

— Ти ми разправяше за онзи приятел — обърна се Шеп към Гунър. Бях прекъснал разговора им и Шеп беше нетърпелив да чуе по-нататък историята.

— Та, успях да го накарам да дойде с мен в къщи — продължи Гунър прекъснатия разказ. Казах му, че ще отворим една бутилка. Той дойде и аз му изцедих портфейла. Нямам съвест, тъй че не се тревожа. Птиците ядат и са свободни. Не работят нищо, нали? Защо тогава ние трябва да работим? Ето как стана: трябваха ми мангизи, и то спешно. С жената се скарахме лошо в четвъртък и по всичко изглеждаше, че ще ме напусне окончателно. Поисках му един десетак, а той взе да се дърпа и не разбираше от дума. Тогава се опита да излезе. Аз се вкопчих здраво в него и работата приключи с петнайсет.

Очевидно историята се хареса на Шеп, защото той беше от хората, които мечтаят да печелят пари, без да работят. Мамеше клиентите на хотела при връщането на рестото; подмазваше се на букмекерите^[2], за да изкара някой бакшиш, измъкваше се от бърлогата си в обора, за да пренесе багаж или да впрегне кон, предлагаше и вървеше всякакви долни услуги за няколко монети, които му подхвърляха и които носеше в джоба си и броеше крадешком в потайни ъгълчета.

И всичко пропиваше. Поглъщаше бирата с трескава бързина и обърсваше уста с ръка. Предстоеше ми да закусвам с него десетки пъти. Той беше книга, която щях да чета на части. Знаех, че в последната глава героят й щеше да претърпи пълно поражение и да свърши в канавката.

Шеп слушаше разказа на Гунър с прикован в една точка поглед. Вероятно виждаше във въображението си как самият той взима с насилие пари от тези, които го унижаваха. Шеп бягаше от физически разпри, но обичаше да слуша разкази за насилия, описания на удари, които са разкървавили някого, или ритници, които са превили на две дръзки мъже, за гневно раздаване на правосъдие. Той носеше в сърцето си тези сцени, за да уталожва личната си ненавист и гняв. В неговия въображаем свят никой не го презираше, а който го обидеше, плащаше за това скъпо.

Една нощ го заварих проснат върху сламата в обора. Той повръщаше и хлипаше: „Боже, помогни ми!“ Поседях малко до него, но го оставих, когато видях, че се поуспокои.

След закуска отидох в канцеларията, за да започна първата си работа. Мистър Р. Дж. Кроутър ме посрещна с едно разсеяно „Добро утро“. Пишеше писмо на маса, тъй затрупана от хартии, мастилници; кутийки за карфици, кафяви пликове и счетоводни книги, че се беше принудил да постави листа върху някакви печатни бланки.

— Почакайте малко — каза той.

Когато свърши писмото, той го подпечата и запита:

— Как прекарахте в оная кръчма снощи?

— Много добре — отговорих, но после добавих: — Прав бяхте, не е много хубаво място.

— Знаех, че скоро ще го разберете — изръмжа той. — Стойте настрана, това е важното. Елате сега да ви покажа какво ще вършите.

Той ме поведе към другата стая и докато вървеше пред мен, запита:

— Запознахте ли се с Роуз Бъкмън?

— Да.

— Какво ви е мнението?

— Ами… — започнах аз, — не зная… Не ми харесва много.

— Стойте настрана от нея! — каза той любезно, после взе от масата голяма книга с кожена подвързия. — Ето, това е данъчната книга. От нея се правят извлеченията върху тези бланки. А това е касовата книга, в която се нанасят получените чекове. Оттук после ще се впишат в данъчната книга.

Той ми обясни някои подробности и си отиде.

Работата се оказа лесна, но преди работният ден да свърши, аз копнеех да изляза на слънце. Работата в канцеларията, мислех, откъсва човек от света. Заобиколен от четири стени, аз нямах връзка със земята. Днес птиците са пели, растения са расли, а аз нищо не бях видял. Един ден от живота ми беше безвъзвратно прахосан.

Замислих се за дните на ограничение, които ме очакваха, и с ужас разбрах, че сезоните ще продължават да променят лицето на небето и земята, а аз няма да присъствувам. В края на всяка седмица аз щях да виждам резултата от седмичната магия, но не и процеса.

Прозорците на канцеларията бяха защитени от железни решетки и аз се чувствувах като в затвор. Винаги съм имал странното усещане, че получавам сила от земята, от природата. Изворът на творческото вдъхновение, до който копнеех да проникна, беше извън сградите. Той се криеше в дърветата, в слънцето и леса. В моята представа той беше свързан с красота, с музика, със смях на деца, които играят по тревата в лятна вечер.

Но след случилото се с мен през последните два дни започнах да мисля, че писателят не може да твори, без да познава хората. Налагаше се да опозная хората така, както познавах дърветата и птиците.

По-късно този следобед аз бутнах бланките настрана и нахвърлих върху късчета хартия описания на хората, които срещнах в хотела. Но в тях нямаше живот и аз скъсах написаното.

След работа седнах на оградата до канцеларията. Наблюдавах как светлината на залеза променя планинските върхове и извишилите се стволове на еквалиптите и усещах как в душата ми прелива поезия. Овцете на пасбището под мен ясно се открояваха под лъчите на залязващото слънце. Въздухът беше напоен с мирис на сено, който идваше от купите на хълма. Във фермата, на миля от мен, залая куче. Представих се, че съм птица, размахах криле и се понесох над жълтите пасбища и дървета. Кръжах и се премятах във въздуха, а той жужеше около мен, тихо като пчела.

Чух, че дилижансът пристига и отидох в двора на хотела. Наблюдавах как Артър разпрегна конете и ги нахрани. Заедно влязохме в хотела и той премести нещата ми в неговата стая.

— Няма защо да оставаш в онази стая — каза той. — През седмицата може нищо да не се случи, но в почивните дни някое момиче пак ще се намъкне. Попаднал си в непознато пасбище, различно от това, в което си раснал. В моята стая ще си на сигурно място.

Стаята му беше голяма, в двата ъгъла имаше по едно легло, а също скрин с огледало на поставка, гардероб и мивка. Старо моряшко сандъче, пълно с неговите съкровища, стоеше в едно кюше.

До неговото легло имаше бамбукова масичка с три шарени крака, които до половината от височината бяха съединени и след това се разделяха като триножник. Кутия с тютюн, пакет цигарени книжки, капак, пълен с угарки, емайлиран свещник с наполовина изгоряла свещ с тънък, клюмнал черен фитил претрупваха масичката, застлана с мръсна бяла покривка. Дантеленият бордюр на покривката висеше разръфан над пода. Две умрели буболечки лежаха на гръб в свещника сред хаос от изгорени кибритени клечки.

Прозорецът гледаше към гориста долинка, а в стаята се влизаше направо от кухнята.

Вечеряхме заедно, после се върнахме в стаята и разговаряхме. Той ми разправи случки от своя живот, случки, които дълги години щяха да се отразяват върху моето отношение към действителността. Вечери наред го слушах. Понякога Артър проявяваше почти детско простодушие и това му пречеше да стига до зрели изводи. В много от преживелиците му се криеха поуки, но той невинаги разбираше стойността и значението им. Едва след като ги разкажеше и видеше как ги възприема слушателят, разкриваше смисъла и за себе си.

В живота си беше срещал и низост, и благородство, а нерядко злото му се бе представяло като добродетел. Честите сблъсквания с низостта обикновено оставят следи върху характера, но Артър се беше измъкнал незасегнат. Беше запазил способността да се учудва и желанието да знае. Той изслуша моята история с пълно внимание, без да сваля очи от лицето ми. Бавно схващаше и често ме караше да повтарям („Я пак го кажи!“). Но веднъж разбрал най-важното, най-значителното в моята изповед, той никога не го забрави.

Ако имах затруднение, Артър го приемаше като свое. За него и най-малкият мой проблем не беше маловажен. Обратно, обмисляше го и дълго го разискваше. Чувствувах се поласкан, че взима толкова сериозно всяка моя дума. Когато му споменах за желанието си да стана писател, той го прие като факт и от този ден насетне за него аз бях писател.

Със задълбочаването на нашата дружба Артър стана много чувствителен към всяка забележка по мой адрес и не търпеше да ме съжаляват. В такива случаи веднага избухваше и се хвърляше в моя защита. Дочуеше ли думата „патерици“ или „сакат“ от устата на човек, с когото случайно приказвам в салона, той зарязваше всичко и идваше при нас. Стоеше, наблюдаваше човека и внимаваше как се развива разговорът. Ако събеседникът ми се държеше любезно и приятелски, Артър си отиваше.

Понякога пияни жени ме заприказваха. Тогава Артър не се намесваше, но заставаше наблизо и чакаше. Започнеха ли да се натрапват с думи или жестове, той ме повикваше да си вървим. За мен Артър стана върховен авторитет и спасителна скала в това непознато море.

Всяка неделя татко идваше да ме отведе в къщи. Тогава Артър надълго разговаряше с него и му докладваше моите преживелици през седмицата. Татко се възхищаваше от Артър и му повери грижата за мен.

Скоро научих, че в разговорите с татко, както и с други хора, Артър ме наричаше „младият“ Алън. Но в мое присъствие никога не употреби тази дума.

Артър беше около тридесет и пет годишен, родом от Мелбърн. Дедите му били хугеноти, избягали от Франция в Англия. Скоро след женитбата си майка му и баща му се преселили в Австралия. Сега двамата бяха покойници.

Младостта му минала в мизерия („Помня времето, когато два шилинга, ми се струваха несметно богатство“). Бил буен и мечтаел да странствува. Повече от времето си прекарвал по кейовете и наблюдавал как разтоварват корабите. И когато веднъж „Арчибалд Ръсел“ хвърлил котва, Артър отишъл в агенцията и след разговор с капитана го записали като юнга.

След няколко седмици корабът отплувал и отнесъл Артър на борда си. Така започнали неговите пътешествия по морета и океани. Там той възмъжал, там се оформил неговият независим характер. Слънцето и морският вятър обрулили лицето му. Върху него оставяли следа и битките, които водел в защита на своите идеали. Артър плувал на много кораби. Станал бунтовник и социалист. Когато моряците предявявали искания за по-добри условия, винаги изпращали Артър да преговаря от името на екипажа.

— Без борба няма да получиш правата си! — казваше ми той.

Една зима преминали край нос Хорн. Въжетата били сковани в лед, а нощем моряците се люлеели по мачтите като махала в мрака.

— За миг си просто над морето и бялата пяна се мята под теб. Държиш се здраво, а ръцете ти са безчувствени от студа. В следващата минута политнеш над кораба и пак си над морето, само че от другата страна. И през цялото време ти е ясно, че ако се пуснеш, с теб е свършено. Една нощ видях как един моряк загина. Имаше буря. Той падна в мрака. Не го виждахме, само чувахме виковете му, докато летеше надолу към бездната.

Корабът прекарал доста време в Икике, Чили, от където товарели фосфатни торове. Веднъж студът ги сковал в Лабрадор и цяла зима екипажът денонощно трябвало да разбива леда, за да не ги смаже. Корабът пренасял надгробни плочи, от Опорто в Португалия, превозвал турски поклонници през Червено море…

— Измираха като мухи и трима от нас слизаха в трюма да измъкват труповете. Не ги даваха, пищяха и ги дърпаха. Никога няма да забравя вонята. Чудно ми е как някои изобщо оцеляха. Собствениците на кораба заслужаваха разстрел.

Когато в 1914 г. войната избухнала, Артър се върнал в Австралия и влязъл в армията. Бил обучен за снайперист.

— Защо се записах, да ме пита човек. Да се бия за онзи негодник — забравих му името, фабриканта на оръжие, който снабдяваше и двете страни. А те ни будалкаха, че се бием за свободата! Казвам ти, Алън, няма нищо по-лошо от войната. В мирно време за убийство ще те обесят, а по време на война за убийство ти дават медал. Пълна безсмислица.

Описваше ми преживяванията си като снайперист.

— Всяка нощ трябваше да се промъкваме до ничия земя и да залягаме в някакви развалини, или дърво, или дупка от снаряд, откъдето се виждаха немските окопи. Цял ден лежахме там и обстрелвахме немците, а на следващата нощ се връщахме. Който си вършеше работата както трябва, не оцеляваше за дълго. Ако повалиш неколцина, те разбират откъде се стреля, хвърлят всичко срещу тебе и ти ставаш на пух и прах. Аз повече лежах по гръб и си мислех. Е, разбира се, отвреме навреме давах по някой изстрел във въздуха.

Артър участвувал в нападението при Фромел под прикритието на преграден огън. Хвърлил две гранати в един бункер и след експлозията се промъкнал вътре. Умиращ немски войник се повдигнал на лакът и стрелял. Куршумът рикоширал в бетонните стени, облизал върха на черепа му и отнесъл част от костта.

— Дойдох в съзнание върху носилката в един преден превързочен пункт.

Артър бил пренесен в Англия. Там той не разрешил на лекарите да му поставят метална пластинка.

— Чувал бях, че всички момчета с пластинки в главата полудявали.

Най-сетне го върнали в Австралия като инвалид. Лекарите направили успешна операция с кост от собственото му ребро. Уволнили го от армията с инвалидна пенсия от десет шилинга седмично и редовна безплатна дажба от болкоуспокояващи хапчета, за да може да спи, когато болката стане много силна.

— Сега трябва да внимавам, когато се бия… Известно време прекарах в гората, но не е за мен. Една нощ лагерувах на открито. Събудих се и се хванах за една фиданка. Помислих, че пак съм по море. Стана ми криво, разбираш ли, чувствувах, че искам пак да съм сред хора, някакси близо до тях или нещо подобно. Човек си мисли, че може да живее сам, но не е така. Трябва да има някой, за когото да се тревожиш.

Артър сви една цигара и продължи:

— Тогава научих, че човекът, който кара дилижансът тук, иска да се махне. Дойдох и го купих от него. Работата вървеше добре преди, но сега автомобилите я погубват. Скоро ще се махна и ще отида някъде близо до морето.

Още при първия ни дълъг разговор побързах да науча нещо за живота в хотела. Не бях сигурен в собствената си преценка и исках да я проверя. Започнах да критикувам хората, които бях видял в салона, и споменах за грубия език на мъжете, но Артър ме прекъсна.

— Слушай, не бива да смяташ, че един човек е лош само защото псува.

— Зная — настоях аз, — но те псуват пред жените.

— Виж какво — каза Артър — жените, които идват тук, псуват пред мъжете. Мъжът не бива да псува пред жена, която не обича ругатни, но ако питаш мен, той може да псува колкото си иска пред жени, които сами псуват. Това не означава, че ти трябва да псуваш. Ти не! Ако човек почне да върви по стъпките на друг, той става като него. Ти си различен. Ако започнеш да ругаеш пред жените, бързо ще се провалиш. Ти трябва само да наблюдаваш.

— Разбирам — казах аз. После запитах. — Всички ли жени, които идват тук, са лоши?

— Някои са, други не.

— Аз мисля, че жени, които спят с мъже, за които не са женени, са лоши. Всички тези тук спят с чужди мъже, нали?

— Да, някои. Но има и такива, които спират за малко в бара, а после се прибират в къщи. Хората са различни, разбираш ли. Ти не трябва да спиш с никоя от тези тук. Това няма да е любов. Не казвам, че винаги трябва да има. Но при теб трябва. Обаче не осъждай другите. Първо трябва да знаеш всичко за тях. Трябва да знаеш какво им се е случило, та са станали такива. Ако се замислиш, ще видиш, че това място е по-скоро тъжно, отколкото порочно. Тук не идват порочни хора. Това са обикновено хора от големи кантори и работата, която вършат, ги води до това, което правят тук. Нещо такова е. Не мога да го обясня. Повечето от момичетата, които водят тук, са приятелки от събота до понеделник. Горкичките! Но не се опитвай да им проповядваш като пастор.

— По дяволите, не! Нямам намерение — извиках аз. — Питам само, защото ми е трудно да разбера как да се държа на такова място.

— Най-правилно е да стоиш настрана и да наблюдаваш.

— Не зная дали е така — казах почти на себе си. — Защо да не си казвам мнението?

— Слушай! — каза натъртено Артър. Той седеше на леглото и сега се наведе към мен. — След няколко години ще бъдещ готов и ще можеш да спориш колкото си искаш. Но не и сега. Тука идват груби хора. Могат да побеснеят и да размахат бутилки. Сега точно трябва да си траеш. Каква е ползата да си прав, ако не си жив.

— Така е — съгласих се аз.

Артър ми каза за хората, които живееха в хотела, и за редовните посетители — богати мъже, които периодично идвали, паркирали колите си в двора на хотела, затваряли се в стаята си и се напивали до забрава, която понякога траела с дни. Когато най-сетне се показвали на бял свят, очите им били изцъклени, дрехите мръсни, а самите те треперели като току-що одрано животно.

— Шеп е такъв — каза Артър, — но няма пари. Затова когато се напие до смърт, хвърлят го в дома на покойниците до обора. Той е нещастен, пропаднал тип. Не го закачай в такъв случай. Дръж се настрана, докато дойде на себе си.

Гунър си прави шеги с него отвреме навреме. Една нощ пияният Шеп лежеше проснат на пода на обора и едва дишаше — просто се давеше. Гунър решил да му изкара акъла: взел три свещи, наредил ги около него, запалил ги и когато Шеп се събудил, помислил, че е мъртъв. И изтрезнял.

— Пази се от Гунър — добави той. — Той е истинска пиявица. Непрекъснато иска по два шилинга на заем и ако му дадеш, забравя да ги върне.

Запитах за Тайни и Артър се усмихна.

— Тайни Бурк е славно момче. По-добър човек от него мъчно ще намериш. Готов е всичко да направи за теб. Но си има и странности. Например счита, че войната е хубаво нещо. Награждаван е с орден, или нещо подобно, не зная точно, и вярва, че се е бил за своята родина. Тайни е от тия, които пак биха воювали, ако избухне нова война. В това отношение е истински глупак. И още нещо: има чудесна жена. Доведе я от Англия.

Не прави опити да се задяваш с Тайни. Години наред беше шампион на Австралия — тежка категория и удари ли някого, няма шега. Вярно е, че не търси бой, но и не бяга от него. Веднъж един го удари в бара. Не беше силен удар, просто едва го докосна. Тайни само го бутна настрани — би могъл да го убие, ако поиска, и му заговори като на дете:

„Знаеш ли, Франк — каза му той, — нямаш право да ме удряш, ама никакво право. Ако те бях нарекъл страхливец, какъвто си, тогава би имал право. Хайде, разкарай се.“

Такъв е той. И обича да се шегува — не изпуска случай, ако му падне. Руни, онзи американец от лека категория, който здравата напердаши Силва на стадиона, идваше редовно тук. В бара винаги взимаше думата и започваше да се фука. Например казваше: „Свалих Силва с нокдаун в Сидней, ще го сваля и в Мелбърн в събота“. Така приказваше. По-голям самохвалко от него не съм срещал.

Тайни започна да се дразни и ето какво измисли: улови една змия, само шест инча дълга, но много подвижна. Пусна я в джоба на Руни, без някой да види, изчака Руни да започне да се хвали, и когато той най-много се разгорещи, Тайни го потупа по рамото и каза: „Извинете ме, мистър Руни, в джоба си имате усойница“.

„Какво?“ — извика Руни и пъхна ръка да провери.

Това момче сигурно беше акробат. Подскочи нагоре като изхвърлен от трамплин и преди отново да стъпи на пода, беше успял да си свали палтото.

— Побесня ли? — запитах.

Артър замълча сякаш търсеше думи.

— Побеснял — повтори той. — Питаш дали е побеснял. Да, бих казал, че побесня.

— Чувствуам, че Тайни ще ми се хареса — казах.

— О, непременно ще ти хареса. Дори когато се напие, не е противен. Само марширува и реве с цяло гърло:

„Покатерих се на борда редом с Нелсън

и с кама в устата.

Само кръв, само кръв.

Ох, да не говорим за това“.

— Не може да понася Седрик Трууей, Тайни де — продължи Артър.

— А кой е той? — запитах.

— Вярно. Не си го виждал още. Всяка седмица отсяда тук за по три-четири дена. Букмекер и приятел на Фло Бронсън. Ходи и подслушва зад вратите, после отива и доносничи на Фло. Ако някой ден Тайни не го простре от бой, аз ще го направя. Трууей само с поглед те измерва, но сам в бой не влиза. Когато се ядоса, очите му стават като на пор.

Попитах го за Вайълет, момичето, което сервираше в столовата.

— Сестра е на Фло Бронсън. Не я познавам добре. Има вид на жена, която една дума не знае да каже. Гледа в устата онзи жокей, приятеля й. Той се казва Пинкс, Джими Пинкс. Жестоко животно — от тези, които обичат извиват ръцете на жените. Подлец. Само гледа кого да удари. Сбие ли се, пъха глава между краката на противника, и го мята зад гърба си. Разбира се, никога не изчаква другият да се изправи.

— Прилича ми на негодник — забелязах аз.

— Негодник е — каза Артър.