Алан Маршал
Това е тревата (3)

III

Отправих се към площадката пред входа на хотела, където дилижансът от Морела току-що бе пристигнал. Морела, градче на осем мили оттук, беше най-близката железопътна гара до Уолоби Крик и крайна спирка на дилижанса, който превозваше ежедневно пътници от спирката пред хотела до гарата. Вечер той връщаше пътниците, натоварени с покупките, които бяха направили в Мелбърн.

Дилижансът беше стар, скърцаше и стенеше при всяко движение и побираше осем пътника, двама от които сядаха на предната седалка до кочияша. Теглеха го два коня и те именно привлякоха моето внимание. Конете стояха запъхтени след тежкото теглене. Между Уолоби Крик и Морела се издигаха няколко стръмни височини и аз реших, че конете са твърде леки за такова пътуване. Приближих се към тях. Потяха се обилно. Капките пот се стичаха по хълбоците им и се събираха на черни струи по коремите. Земята под тях беше оросена от пот.

Единият кон се беше наранил и глезенът му кървеше, „Лошо е подкован — помислих. — Тукашният ковач не разбира от коне.“ Другият кон беше тесен в гърдите и с твърде дълги крака. Дишаше през разширените си ноздри с овесена надолу глава. И двата почиваха, отпуснали по един заден крак.

Жалко, че татко не беше с мен, за да обсъдим заедно състоянието на конете. И в ума си вече подреждах картината, която щях да му опиша. Помислих си „Трябва да си ходя в къщи колкото мога по-често“.

Кочияшът се сбогуваше с пътниците си, предимно фермерски жени, които се отправяха към домовете си. Изглежда всички го обичаха, защото му махаха усмихнати и викаха:

— Довиждане, Артър!

А той ги изпращаше с поглед, от който личеше, че се безпокои как ще занесат тежките си пакети.

Приличаше на камшик — дълъг, гъвкав и жилав. Косата му беше гъста и остра, веждите — гъсти, а походката му напомняше татковата — движеше се с лекота, изправен гръб и бързи стъпки. Кочияшът се обърна и ме погледна. Не заговори, въпреки че се поколеба за миг, преди да се покачи на капрата. Наблюдавах как вкара дилижанса в двора на хотела, как разпрегна конете, отведе ги в конюшнята, а после влезе в хотела.

Коридорът се оказа задръстен: четирима души, двама мъже и две момичета, стояха пред тясната маса, опряна о стената близо до вратата на салона. Мъжете се разписваха в една книга, поставена върху масата. Трябваше да изчакам. Собственицата на хотела, Фло Бронсън, която още не бях виждал, задаваше на мъжете въпросите, които поставяше на всички свои посетители, пристигащи след шест часа^[1].

— Пътували ли сте повече от двадесет мили от мястото на последното си преспиваше?

— Да — отвърна мъжът, който в момента се разписваше. — Изминах, но не бих могъл да кажа, че съм спал много добре. Ето, Джордж… — той се обърна към приятеля си, — слагай си името върху тази линия с точките и да влизаме да пийнем нещо. И вие се подпишете — каза той на момичетата.

Момичетата се гледаха и си разменяха безсмислени фрази, за да прикрият смущението си. Те взеха писалките и написаха имената си в книгата.

Популярността на хотела се дължеше на факта, че той се намираше на двадесет и осем мили от Мелбърн и напитки се сервираха на всеки отседнал тук посетител от града, който срещу подпис потвърдеше, че е добросъвестен пътник и е изминал повече от двадесет мили от мястото на последната си нощувка.

Четиримата посетители влязоха в салона и аз останах с Фло Бронсън. Беше пълна жена и се заливаше от смях, дори когато разискваше сериозни въпроси. След като я опознах, разбрах, че смехът й няма нищо общо с радостта и веселието. Някога тя била много богата, притежавала хотел в Бендиго, имала вложен капитал в състезателен кон и обикаляла с кола всички прочути конни състезания.

Това време за нея все още беше действителност, въпреки че от него й бе останал само смехът. Предназначен да създава впечатление на веселост и жизненост в дните на нейната младост, когато мъжете били лесна плячка, днес, в средната й възраст, смехът я придружаваше като навик. Очаровал някога мъжете, сега той ги оставяше напълно равнодушни, и крещящите пръстени по ръцете, младежките дрехи, изрусената коса, които заявяваха отказа й да признае своя упадък, не можеха да помогнат.

Фло Бронсън играеше комар и много пиеше. Когато се напиваше, под усмивките й започваше да прозира озлобление. То се надигаше бавно заедно с поетия алкохол, зачервяваше лицето й, после се появяваше в очите й, те започваха да гледат подозрително всеки събеседник и да виждат несъществуващи оскърбления и насмешки зад всяка дума. А усетеше ли, че напипва острието на удара, който търсеше, меките линии на смеха по лицето й мигновено замръзваха в твърда горчивина.

Дори сега, посрещнат с усмивки, аз долових горчивината, притаена в топлите кафяви очи.

— Е — каза тя, — харесва ли ти новата работа? Но какво говоря! Та ти не си започнал още, нали?

Стояхме пред отворената врата на салона под погледите на посетителите. Мъж и жена седяха на една маса, близо до вратата. Мъжът беше пиян — весело пиян.

— Ей ти! — повика ме той. — Ела да пийнем. Харесваш ми… Хайде… Пийни една, пък по дяволите всичко. Доведи го, стопанке.

Фло Бронсън се наведе и бързо ми прошепна:

— Винаги приемай! Поръчвай си уиски. Аз ще ти нося безалкохолно питие, а ти веднага го изпивай. Така ще си помагаш за наема.

Тя се изправи и смехът отново закънтя в гърлото й.

— Ето ти го, Алек! — тя постави ръка на рамото ми и ме бутна в стаята.

— Браво, момко! — каза мъжът. — Това е истината… Сядай и се весели. Къде е столът? Ето. Я го махни този. Сядай. Какво ще пиеш? Защо ходиш на тези пръчки? Ето. Подай ми ги. Сложи ги под проклетата маса. Така е добре. Хей, стопанке, напълни тези чаши. Хайде, Руби, изпразни чашата. Какво ти става? Изостана с две.

Жената от другата страна на масата вдигна почти пълната чаша до устата си и изля бирата в гърлото си, без да преглътне. Беше много слаба, но изглежда по-рано е била пълна, защото кожата й беше увиснала и набръчкана. Умореното й лице приличаше на маска. Главата й клюмаше и тя леко се олюляваше на стола. Видя ми се болна.

Много внимателно жената върна празната чаша на масата и я плъзна по мократа повърхност към мъжа. След това загледа втренчено някакво петно на масата, като че ли търсеше опора в него.

— За тебе уиски ли, Алън? — попита мисис Бронсън прибирайки празните чаши.

— Да — отговорих аз.

— Това е питие! — извика мъжът и ме потупа по рамото. — Това е живота, момче! Веднъж се живее, да знаеш. Забавлявай се, докато можеш, така казвам аз. Как ти е името?

— Алън.

— Браво, Алън! Харесваш ми.

Аз обаче се разтревожих. Спомних си думите на татко, че човек трябва да приема почерпка, само ако може и той да поръча.

— Не искам да приема пиене от вас, защото не мога да отвърна — казах аз на мъжа.

— По дяволите, какво значение има това! — извика той и отхвърли възраженията ми с презрителен жест на ръката. — Искам да те черпя едно пиене, и нищо повече! — мъжът се наведе към мен и запита с глас, който предразполагаше към откровеност. — Не ти вървят добре работите, а? Не се безпокой, момко! Не се безпокой! Имам пари и за горене. Тази събота в Муни Вали заложих двайсет срещу един за Сънрест. Погледни! — той измъкна от джоба си пачка с банкноти и ги хвърли на масата. — Ето ти!

Жената загледа банкнотите с невиждащи очи и изхълца.

Мисис Бронсън се върна с поднос, на който имаше три чаши. Тя ми подаде чашата за уиски до половина пълна с кафеникава течност, и бутна бирата към моите компаньони.

Мъжът хвърли няколко монети на подноса.

— Няма нужда от ресто!

— Благодаря, Алек.

— За късмета! — каза мъжа и се чукна с мен.

— За късмета! — повторих аз.

Изпразних чашата си на един дъх и я върнах на масата.

— Дявол да го вземе! — извика възхитен мъжът, който само беше отпил от чашата си. — Добра глътка имаш.

Взех патериците си изпод масата и станах.

— Вижте какво, аз трябва да отивам на вечеря. Звънецът би преди половин час.

— Остави звънеца! — каза мъжът. Той махна с ръка в знак на протест и се помъчи да държи главата си изправена. — Нека си звъни проклетия до скъсване. Кой ти иска да яде! Аз не. А ти, Руби? Искаш ли да ядеш? — той се омърлуши. — Ъъ, не знам. Руби е пияна като пън, и аз съм… пиян… като… Руби — гласът му постепенно заглъхна.

— Аз си отивам — казах.

— Добре, приятелю! — главата му беше натежала много и не можеше да стои изправена. Лицето му се наклони напред към масата, като че ли тя излъчваше магическа сила, с която го притегляше надолу. — Пак ще се видим.

Устните на Руби започнаха да се разтягат в прощална усмивка, но разумът й бързо ги сграбчи и събра, защото всичко пред нея се люлееше, а отвътре нещо се надигаше. Тя затвори очи и аз си тръгнах.

Трапезарията гъмжеше от гласове. Жени се смееха, чаши с бира се вдигаха и сваляха, мъже обръщаха столове, за да разменят някоя и друга дума с познати от съседните маси… Повечето бяха хора, които залагаха на конни състезания. Разговорът им се свеждаше до състезателни коне и пари.

— Ще прежаля няколко фунта, ако разрешите моето момче да се качи на него.

— Той просто го води за носа.

— Заложи на тази кобила всичко освен себе си и двуколката…

Седнах на края на една маса, където имаше свободен стол. Тук покривката беше бяла и чиста, без петна от бира и остатъци от храна. След малко до стола ми застана едно момиче.

— Ростбиф, овнешко печено, агнешко печено, солен говежди бут, стек и пирог с бъбреци — изпя тя с поглед, отправен към някакъв мъж в другия крайна стаята.

Момичето беше по-слабо и по-младо копие на сестра си, мисис Бронсън. Казваше се Вайълит Аби и беше влюбена в един жокей. Никога не се смееше, дори не се усмихваше, само гледаше безизразно. Но сега още не знаех всичко това. Помислих, че е обикновена келнерка и се чудех защо не назначат някое приветливо момиче, което да приема поръчките с усмивка.

— Стек и пирог с бъбреци — казах аз.

На другия край на масата седяха двама мъже. Приличаха на местни работници, може би служители на съвета, които работеха по поддържането на пътя. Единият беше истински великан, над шест фута висок, с огромни ръце, които изцяло обгръщаха чашата с чай, около която бяха сключени. Седеше, подпрял лакти на масата. Напомняше скулптурна фигура, изсечена от дънер на червен евкалипт. Художникът не беше издялал подробности върху лицето — то беше грубо, обрулено от вятъра лице, като фигура на носа на прославен кораб. Приятелят му го наричаше Тайни^[2].

Преди да се нахраня, към тях се присъедини кочияшът. Той влезе с пъргавата стъпка на човек, занимаващ се с добитък, и седна до Тайни. Беше се изкъпал и преоблякъл, но носеше същите ботуши с ластични кончови и високи токове. Той ме поздрави и аз почувствувах прямата честност на поглед, който никога не се прикрива, зад преструвки. Държеше се като че ли ме познава добре, като че ли вече ме бе изучил внимателно и представата му за мен е толкова пълна, че не се нуждае от нищо повече.

Как ми се искаше да поостана с тези тримата й да послушам разговора им.

Тайни им разправяше нещо. Чух го да казва:

— Бабата му се втурна и се разпищя: „Уби го! Уби го!“ Отвърнах й: „Нищо му няма, зная къде да го удрям!“

След малко излязох от трапезарията и отидох в салона. Прекосих залата и седнах в ъгъла срещу бара. През деня капаците към салона бяха спуснати, защото барът обслужваше външни посетители, но сега беше затворен откъм пътя, капаците бяха вдигнати и мисис Бронсън наливаше чаши с бира, уиски или джин на гостите от хотела. Мъжете отнасяха пълните чаши на масите, където ги чакаха жени.

Двойката, с която пих преди вечеря, не се виждаше. Двамата мъже, които се бяха подписали в книгата, бързо се напиваха. Момичетата с тях изглеждаха отегчени и непрекъснато пушеха. Цигареният дим лежеше като гъст облак във въздуха.

С напредването на нощта държанието на хората в стаята се променяше. Смехът на жените закънтя по-високо и невъздържано. Мъжете станаха мрачни, раздразнителни или пресилено весели. Някои започнаха да влизат в спор. Внезапно някакъв стол бе тласнат назад и един мъж се изправи рязко. Той се наведе през масата, приближи лице към мъжа срещу него и заговори разгорещено. Един от сътрапезниците сложи ръка на рамото му и спокойно го натисна назад в стола.

— Престани! — каза той.

В разговора си мъжете започнаха да пускат псувни. Те произнасяха попържните с особено натъртване и вдъхновението, което получаваха от тях, се увеличаваше от силата, с която ги изговаряха.

Надпреварваха се да си разправят неприлични вицове шепнешком. Разказваха ги и на жените на ухо, а те слушаха и кимаха с глави. Когато анекдотът свършваше, жените се дръпваха и се преструваха на възмутени, или се смееха с наведени глави. Някои правеха неубедителни опити да протестират, а една жена непрекъснато повтаряше:

— Престани с тези мръсотии. Дай да пием още по едно.

Един от местните хора, този който беше вечерял с Тайни, започна да свири на хармоника. Няколко двойки, плътно притиснати, затанцуваха между масите. Някакъв мъж се опитваше да целуне момичето, с което танцуваше, но то се смееше и се дърпаше. Тогава мъжът я дръпна грубо и я целуна по устата.

Изплаших се и се прибрах в стаята си. Запалих газената ламба и седнах на ръба на леглото. Бях смутен и чувствувах нужда да поприказвам с приятел. Исках да споделя преживяното с някого. Разбира се, не с татко. Той положително и не подозираше, че съществува такъв свят.

В моите представи целувката означаваше любов. Мъжът целува жената, когато я обича. А любовта е нежно чувство. Тя се закриля и пази. Човек благоговее пред любимото същество, мислех аз.

А колко груба беше целувката на този мъж. Това не можеше да бъде любов! Но тогава защо ще я целува, ако не я обича? Сигурно бяха сгодени. Прието ли е хората да показват любовта си, като се целуват публично? Нима досега бях живял в неведение и просто по някаква случайност бях срещал хора, които не се държаха по този начин?

Бях мечтал да обичам и да бъда обичан. Момичето, което бях създал във въображението си, за да сподели моя свят, идваше при мен с леки танцуващи стъпки и ме утешаваше в моята самота. Не се питах кои са родителите й, къде живее. Тя просто съществуваше като птица.

Легнах си с мисълта за моето момиче. До тази вечер тя беше реалност. Сега знаех, че е само мечта. Истинският живот не създава такива момичета. Истинският живот беше там вън, в салона.

Изпитах болка и тревога. Никога нямаше да напиша онези книги, пълни с музика, която само децата разбират. Всичко около мен се рушеше, само дърветата бяха прави и чисти.

Но и кучетата ме обичаха, те бяха добри, мъчех се да се успокоя аз. И конете…

Дълго лежах, загледан в тавана. Точно реших да духна ламбата и да заспя, когато вратата се отвори. Две момичета влязоха — онези, които наблюдавах да се разписват в книгата. Появата им беше толкова неочаквана, самата случка тъй невероятна, че аз ги гледах с изненада, която трябва да беше приела израз на уплаха върху лицето ми.

Едно от момичетата се разсмя.

— Погледни само! — каза тя на другарката си, като имаше предвид изражението ми. — Ти го изплаши до смърт! — тя се улови за ръба на леглото, за да се закрепи. — Затвори вратата да не ни намерят.

Другото момиче затвори вратата и се приближи до леглото.

— Не съм те изплашила нали? — тя заговори с нацупени устни и глас на жена, която успокоява бебе. Той не се плаши, нали?

Тя се настани на края на леглото, като ме побутна да й направя място. Ръцете ми бяха под одеялото, защото се бях завил до рамената. Тя постави ръце върху възглавницата, от двете страни на главата ми, и се наведе над мен. Лицето й беше над моето. Усетих мириса на бира в дъха й, виждах размазаното червило по устата, гъстият слой пудра по бузите. Клепачите й бяха подути и закриваха до половина очите й. Изведнъж изразът на лицето й се промени. Бузите й пламнаха, устните й се разтвориха и тя каза през зъби:

— Искаш да спя с тебе, нали?

И зачака моя отговор, но аз не можех да проговоря.

Момичето бавно започна да се навежда към мен и ме гледаше в очите, докато това бе възможно. После бързо притисна устни към моите.

Опитах да се дръпна назад, като отчаяно притисках глава към възглавницата, но момичето не ме освобождаваше. Почувствувах, че се задушавам. Повръщаше ми се от топлия дъх на застояла бира, от хищната й уста, от това, което видях в очите й.

Тя вдигна глава и аз поех дъх.

— Някой идва! — извика другото момиче, застанало до долния край на леглото с поглед към вратата.

Момичето до мен се извърна и погледна през рамо. Вратата се отвори и влезе кочияшът. Той ме погледна и аз отново изпитах чувството, че знае всичко за мен. Беше поглед, който дава подкрепа.

— Какво правиш тук? — запита той момичето на леглото. Гласът му беше рязък и очите строги.

— Гледай си работата! — озъби му се тя.

— Марш оттук! — заповяда той и посочи вратата. — Махай се и го остави на мира!

— Какво… — започна тя.

— Махай се, казах! — той пристъпи към нея.

Момичето стана бързо.

— Само да ме пипнеш, ще ти дам да разбереш.

— Вън! — повтори той.

Той ги изпроводи до коридора, а после се върна.

— Сега можеш да спиш — каза той. — Няма да се върнат. Ще духна ламбата.

Той угаси светлината и заговори в мрака.

— Утре ще те преместя в моята стая.

После излезе и затвори вратата.

Чувствувах се като старец. Бремето на всичко, което сега знаех, ме беше състарило изведнъж и аз никога нямаше да мога да се върна към моите безгрижни дни. Мислех си, че вече познавам живота. Нищо повече не можех да науча за мъжете и жените. Знаех неща, които никога нямаше да мога да забравя. Трябваше да посветя остатъка от живота си да пиша книги, за да разкрия пороците, които видях, защото много хора не знаят, че те съществуват.

„Ще разоблича всяко копеле от тази кръчма“, мислех аз, без да усещам как грубият език на средата вече ми влияе.

Но в душата си бях отчаяно разтревожен. Целувката на момичето остави у мен убеждението, че съм обречен на нея. Тя ме беше дамгосала, както, татко поставяше клеймо на конете, и сега аз й принадлежах.

Убеден бях, че сутринта тя щеше да дойде при мен, за да говорим за нашите отношения и може би щеше да настоява да се оженим.

Мисълта за брак с нея ме ужаси. Виждах я как си седи и пие бира, а аз готвя и пера. Нямаше да мога да пиша.

Реших да се боря с всички сили срещу претенциите и за брак. Може би някакъв компромис би бил възможен. Но ако настоява, какво ще правя? Чувствувах се вече женен за нея.

Заспах, стиснал здраво завивките около себе си.