Алан Маршал
Това е тревата (2)

II

Получих писмо от секретаря на окръжния съвет на Донвейл — отговор на молбата за работа, която бях изпратил.

Канцеларията на окръга се намираше в Уолоби Крик, пръснато селище на двадесет и осем мили от Мелбърн. Административният център на селището се състоеше от смесен магазин, ковачница, хотел и канцеларията. Сградите се бяха скупчили на върха на един от многобройните хълмове, които образуваха предпланините на Дивайдинг Рейндж, която отстоеше на няколко мили по-на север.

Селището беше заобиколено с отвоюваните от гората пасбища на фермите, изложени на слънце. Отвъд тях се издигаше девствен лес, истински страж на планината, бариера, изградена от дружбата на евкалипта и червения чимшир, очакваща настъплението на брадвата.

Канцеларията на окръга търсеше младши счетоводител със заплата двадесет и пет шилинга седмично.

Този път, помислих аз, всичко е в моя полза: няма къщи, където да се настани човек на пансион, а и с предлаганото възнаграждение трудно можеше да се живее. Едва ли ще има много кандидати.

„Бихте ли дошли в канцеларията за разговор?“ — пишеше секретарят в писмото си.

Нашият дом беше на осем мили от канцеларията, от другата страна на хълмовете. Татко ме заведе с бричката. Тръскахме се по прашните неравни пътища и разговаряхме за работата. Бях уверен, че ще ме назначат. Татко не беше тъй сигурен.

— Внимавай как ще се държиш пред него — съветваше ме той. — По начина, по който човек се държи, когато кандидатствува, се познава колко време е бил без работа. Този, който току-що е останал без работа, държи главата си високо. Той е самоуверен. Конят още не го е ритнал. Безработният от месеци предварително се е предал. Той влиза като сритано овчарско кученце. Не се дръж тъй! Ти не си по-лош от него. Влез с усмивка. Ако разбере, че си без работа от дълго време, ще си помисли просто, че не те бива. Впрочем как се казва той?

Извадих писмото на секретаря от джоба си и го разтворих.

— Мистър Р. Дж. Кроутър — разчетох аз подписа.

— По дяволите! — възкликна татко и се омърлуши.

Мистър А. Дж. Кроутър беше пълен, силен мъж със заоблени рамене и издаден напред врат, който прикрепяше главата му на известно разстояние пред тялото. Той беше единственият щатен служител в канцеларията — тухлено здание с две стаи, — и ми се стори, че мрази работата си, отегчава се от нея и иска да напусне. Говореше сърдито, но разбрах, че грубостта му беше породена от недоволство и не бе насочена към мен.

— Можете да заемете длъжността, ако желаете! — отряза той. — Не е перспективна. Временна е. Изостанахме с данъчните известия и имаме нужда от помощ.

Очите му не шареха по мен изпитателно. Беше погълнат от собствените си проблеми и аз просто прекъсвах мислите му.

— Можете да започнете утре сутринта — каза той и заби поглед в масата, като че ли се замисли какви последици би имало това бързо решение върху него самия.

После мистър Кроутър вдигна глава и за първи път ме изгледа изпитателно. В очите му проблесна интерес и той запита:

— Къде ще се настаните? Наблизо ли живеете?

— Ще проверя дали могат да ме приемат на пансион в хотела — отвърнах. — Домът ни е твърде далеч, за да пътувам всеки ден.

Мъжът поклати глава и сви устни.

— Не е много хубаво място.

Помислих, че има пред вид храната.

— Не държа много на яденето. — Уверих го аз.

— Сигурно не! — беше се усмихнал. — Мисля, че сте прав. Все пак може би е заето. Не зная.

— Сега ще ида да проверя.

Хотелът беше до канцеларията.

— Добре. Уведомете ме, преди да си тръгнете — тонът му сега стана друг. — Баща ви е вън, нали?

— Да.

— Нека той се оправи с хотела. Мисля, че е по-добре вие да го чакате отвън.

Когато татко влезе, в бара имаше трима души. Той им викна нещо. Наблюдавах го през отворената врата, седнал в бричката с поводите на коня в ръка.

След малко татко заговори на някаква жена, която бършеше чаши зад тезгяха на бара. Тя го изслуша, после погледна към мен, кимна с глава в знак на потвърждение и взе да разправя нещо на дълго и широко. Сигурно това беше поредната история за нейна позната, чийто син бил сакат и как тази жена „опитала всичко“ и как започнала да го храни с мая или нещо друго и то „направило чудеса“.

Или може би познатата й разтривала сина си със сух пешкир, който предварително се кисне в саламура, за да се втвърди и това „направило чудеса“. Или може би синът се лекувал с морски бани и след шест месеца проходил. Татко беше чувал много такива истории.

Когато излезе, той се качи в бричката, седна до мен и рече:

— Е, настанен си. Дава ти пансион за двадесет и два шилинга и шест пенса седмично. Искаше двадесет и петте, които ще получаваш, но се спазарих с нея. Мисля, че не е лоша. Както и да е, ще пробваме. А сега, да караме в къщи, да вземем нещата ти и да се върнем още следобед. Така утре ще започнеш работа спокойно.

Препуснахме към къщи. Покрай, пътя се издигаха дървета, ручеи течаха в каменисти корита, пееха птици. Нищо не бях забелязал на идване. Сега ликувах, чувствувах се сигурен, светът беше прекрасен. Какво от това, че работата бе временна, без бъдеще. Тя беше първото стъпало към моето писателско поприще.

Въпреки че учех счетоводство, аз съвсем не смятах да правя от него професия за цял живот. То щеше да бъде средството за съществуване, докато се науча да пиша. Листчетата из джобовете ми не съдържаха дефиниции за товарителница или полица. Те съдържаха описания на хора, откъси от диалози, идеи за разкази, които един ден щях да напиша.

Виждах се как седнал в просторната хотелска стая пиша, докато другите спят. Колко прекрасна беше тази картина!

Стаята, както после видях, приличаше на кутия. Когато следобеда се върнахме, татко внесе чантата, потупа ме по рамото и си отиде. Седнах на желязното легло с издънена пружина и износени завивки. Огледах се.

Единичното легло почти изпълваше стаята. Беше поставено до стената, под един мръсен прозорец. През прозореца се виждаше задната веранда с разхвърляни по нея старо походно легло, каси с празни бирени бутилки, бурета, някакъв ръждясал хладилен шкаф за месо и купчинки мръсна слама.

Изпоцапаният гардероб от борово дърво до леглото отчасти закриваше прозореца и запълваше мястото между горния край на леглото и стената срещу него. В долния край, между стената и леглото, беше напъхана мивката. До порцелановия леген, украсен с червени рози, стоеше газена лампа с опушено стъкло.

Някакъв парцалив остатък от килим лежеше върху покрития с линолеум под. Пред вратата линолеумът беше протрит в полукръг и се виждаха нерендосаните дъски на дюшемето — истинска опасност за боси крака. Стаята миришеше неприятно на влага и застоял въздух. Очевидно отдавна не беше обитавана.

Никога не бих могъл да пиша в такава стая. Стана ми тъжно и побързах да изляза. Коридорът започваше от моята стая и вървеше по цялото протежение на хотела с много врати от двете страни. Тези от ляво бяха на стаите, а десните — водеха към общите помещения. Първата вдясно беше на кухнята и през отворената врата се чуваха гласове. Мъж и жена разговаряха.

— Ако знаех това, нямаше да му позволя да ме докосне — казваше жената.

Когато минах, мъжът ме поздрави:

— Добър ден — извика той.

Спрях и влязох в стаята. Огромна печка, поставена в облицована с тухли ниша, бълваше горещина. Върху нея бяха наредени тенджери. Масата в средата на кухнята беше отрупана с кухненски прибори и зеленчуци и чакаше някой да се захване за работа. Мръсотия и прахоляк, споени от пушека и парата, покриваха тавана като тънък тъмен слой. Ако човек натиснеше с пръст, сигурно щеше да се образува бразда. Във въздуха се носеше мирисът на бульона, който димеше на печката. Високо горе на една от стените снимка на Карбин^[1] молеше пощада от неяснотата, в която я обвиваха напластяващите се върху нея мазни сажди.

— Как сте? — поздравих аз мъжа.

— Горе долу — ухили се той. — Не мога да се оплача.

Той стоеше до масата и белеше картофи. Нисък, мургав човек, с умни живи очи. Трябва да имаше двадесет и пет години. Черната му коса не беше вчесвана отдавна. Нямаше зъби и устните му бяха хлътнали в устата. Над нея висеше дълъг нос и с щръкналата напред брадичка приличаха на чифт беззъби челюсти.

Носеше памучна раирана риза, която беше разкопчана до кръста и разкриваше тъмните му космати гърди, покрити с едри капки пот. Не носеше долна фланелка. Хлабавият кожен колан едва крепеше панталоните на кръста му. Разръфаните маншети се бяха свлекли върху петите на обувките му, влачеха се по пода и той ги настъпваше с токовете си при всяка крачка.

През следващите месеци го опознах добре. Наричаше се Гунър Харис. Беше дребен крадец от Мелбърн, джебчия, който в интервалите, когато не се намираше в ръцете на полицията, продаваше пирожки с една количка на ъгъла на улиците Елизабет и Флиндърс.

— Ченгетата ме гепиха и ми дадоха срок двадесет и четири часа да изчезна — по-късно ми обясни той. — Затова съм се погребал в този вертеп.

Малко преди моето идване си беше загубил изкуствените челюсти.

— Няколко дни порках и съм ги изплюл някъде из тревата зад хотела. Но не мога да открия къде. Смешна работа. А си мислех, че щом отида, веднага ще ги намеря.

Първото ми впечатление от него се оказа погрешно. Според моите представи джебчията се обличаше елегантно, имаше будно лице и ръце на пианист. Ръцете на Гунър не бяха фини — те бяха четвъртити, с широко разперени пръсти.

Затова реших, че той е простичък, добродушен човек, родом от някое бедно Мелбърнско предградие, попаднал тук поради липса на работа в града.

Междувременно жената ме наблюдаваше с поглед, който трябва да беше преценявал по такъв начин десетки мъже. Очите й не пропускаха нищо и всичко разбираха.

Беше на около четиридесет години, с пълни пищни форми, които предизвикателно се бореха срещу ограничението на впитата тясна памучна рокля. Очите й бяха сурови, разсъдливи. В тях нямаше топлина. Колко ли измени ги бяха ожесточили? Какво ли бяха видели в лицата на мъжете, за да добият тази напрегнатост на животно, дебнещо плячка?

И все пак жената беше хубава, с привлекателна усмивка.

Тя беше готвачката и се наричаше Роуз Бъкмън. Съпругът й я беше изоставил, („Можеш да задържиш един четиридесетгодишен мъж, само ако му вземеш страха“.)

— Ти си младежът, който ще работи в канцеларията до нас, нали?

— Да — отговорих аз.

— Роден си в леса?

— Да — усмихнах се аз.

— Е, все някога е трябвало да го напуснеш — тя сръчно изряза тестото, което висеше извън тавичката, и сложи пирога във фурната.

— Как ти е името? — запита Гунър.

Казах му.

— А как си с пиенето? — ухили се той, отметна глава назад, вдигна ръка и изпразни въображаема чаша бира в гърлото си.

— Не си падам по него — отвърнах аз.

— Скоро ще оправим тая работа — каза той, вдигна чинията с обелени картофи и отиде на мивката да ги мие. Отвори крана и докато чакаше, се извърна назад и ме погледна. — Скоро ще оправим това, момчето ми.

— А как си с момичетата? — запита Роуз, връщайки се към масата. — Имаш ли си момиче?

Въпросът ме смути, бузите ми пламнаха и аз сведох поглед.

— Не — казах.

— Смятам да го нагласим при Мейзи — каза тя на Гунър и двамата се разсмяха, обзети от някакво непонятно веселие.

Сега интересът им се прехвърли върху момичето.

— Знаеш ли кога ще дойде пак? — запита Роуз.

— Каза ми, че в петък. А нов заек тоя път.

— Това е Мейзи… Никога не разбира, когато й излиза късмета.

Оставих ги и тръгнах по коридора към входа на хотела. Минах покрай трапезарията и салона, изпълнени с гласове и смях, и бара. Подът на коридора беше неравен и отвреме навреме хлътваше — вероятно гредите под дюшемето отдавна бяха изгнили.

Верандата пред входа се простираше по ширината на дървената сграда. Дъсченият й под също беше неравен и прогнил. Верандата беше остъклена и върху зеленобоядисаните прозорци златни букви изписваха думата „Бар“. На двора под прозорците имаше две пейки, на които седяха мъже. Те бяха пили и сега почиваха в очакване някой новопристигнал да им поръча още по едно. В краката им лежаха две кучета. През вратата на бара долиташе гълчава от мъжки гласове.

На покритата с чакъл площадка пред хотела бяха спрели два кабриолета, няколко каруци и фургони, една двуколка. Неразпрегнатите коне стояха под лятното слънце с овесени глави и притворени очи. Няколко автомобила бяха напъхали носове помежду им и отдъхваха с радиатори, обърнати към верандата. Редом до една кола, привързан към кол, клюмаше оседлан кон.

Отстрани до верандата беше портата на хотелския двор. Порутената и олющена врата беше широко отворена и наведена настрана, само една панта я прикрепваше към страничния стълб на рамката. Висока суха трева закриваше долната греда и, полегнала върху нея, я бранеше от слънцето и дъжда.

Няколко бели гъски се разхождаха из двора. Те спряха, за да наблюдават моето влизане, протегнаха напред глави, после рязко ги дръпнаха назад и побързаха да се отдалечат. Кокошки ровеха из сламата и сухия кравешки тор, пръснати из двора.

Пътят към пасбището се преграждаше от дълъг обор със сламен покрив. Беше построен от високи талпи, грубо издялани с брадва от огромните дървета, расли някога на мястото, върху което сега се издигаше оборът. Перпендикулярните подпорни греди лежаха върху чатали от дебели стебла на млади дървета, забити дълбоко в земята. Времето беше отслабило хватката им със земята и за да се прикрият от ветровете те се бяха наклонили като пияни на една страна. Цялата постройка изглеждаше готова всеки миг да се срути под тежестта на сламения покрив, по който тревата беше расла, изкласявала и увяхвала. Пред двойната врата на конюшнята, горната половина на която беше отворена, стоеше крава и преживяше. Вътре в конюшнята пръхтяха коне.

До конюшнята имаше оградено с ръждиви железа място с бял надпис „За мъже“.

Всичко беше ново и необичайно за мен. Беше крайно интересно като начало на исторически роман, обещаващ приключение в непозната страна.

И въпреки всичко гората, в която бях прекарал детството си, за мен беше естественото начало на бъдещето; а тук беше краят на едно минало без всякаква стойност.

Хората в хотела, помислих аз, също са стигнали до някакъв край, толкова безславен както тези занемарени, рушащи се сгради. И все пак обстановката имаше свой глас. Него аз желаех да чуя, но не и хората, които засега ми бяха чужди. Разговорът в кухнята се водеше зад ограда, която нямах желание да премина и да вляза в тяхното безплодно, кално пасбище.

Чувствувах се щастлив тук сред гъските и конете, които винаги са били част от моя живот. Не ми се връщаше в хотела.

Извадих тетрадка и молив и седнах на земята. Исках да пиша, но в главата ми се преплитаха различни измислени случки, които не можех да пресъздам, и когато станах да се прибирам за вечеря, бях добавил в тетрадката само две изречения:

„Гъските бяха снежнобели. Мръсотията никога не се задържа по перата на птиците.“