Алан Маршал
Това е тревата (19)

V

Следващата седмица ходех при количката всяка вечер с надежда, че Артър може да се появи преди петък. Една от тези вечери си тръгнах за в къщи преди единадесет часа и минах по Елизъбет Стрит. Някакъв мъж стоеше във входа на един магазин и говореше с друг мъж. Когато се изравних с него, той излезе на тротоара и ми махна с ръка да спра.

Спрях и погледнах мрачното му лице. Познах един от цивилните полицаи и зачаках напрегнато какво ще ми каже.

— Как ти е името? — запита ме той.

Казах му. Моето държание вероятно е издало напрежението ми и той смекчи мрачния си израз.

— Няма нищо. Не ни трябваш ти. Искам само да ти дам един съвет. Това е всичко. От осем часа си долу при количката за пирожки, нали?

— Да.

— Какво правеше там?

— Разговарях.

— С кого?

— С Флогър.

— За какво?

— Разправяше ми за мачовете си на стадиона.

— Така е, но прекаляваш. Сега послушай моя съвет. Дръж се настрана. По-рядко се мяркай там. Обикаляй други части на града, щом искаш, но избягвай този ъгъл. Ние го прочистваме. Може да знаеш, може да не знаеш, но се забъркваш с някои от най-големите мошеници в Мелбърн. Ако се случиш там, когато ги приберем, и ти ще бъдеш подведен. Сега разбра какво ти казах, нали?

— Да.

— Зная, че ти си редовен, но ние търсим един-двама, с които са те видели да разговаряш. — Той промени тона си и рязко запита: — Колко души работят като „посредници“ и събират залози за надбягванията?

— Не зная — казах. — Аз не залагам.

— С други думи не искаш да говориш — каза той и после добави приятелски — Правилно. А сега бягай и стой далеч от количката с пирожки — той ме потупа по рамото — Изчезвай!

Продължих надолу по Елизъбет Стрит до ъгъла с Колинс Стрит. Тук спрях и изчаках, докато видях двамата да минават по Колинс Стрит на път за участъка на Ръсел Стрит. Избързах обратно при Флогър и му разказах всичко. Когато свърших, той се обърна и огледа мъжете, които се намираха наблизо до количката.

— Преди малко минаха оттук… — замислено каза Флогър. — Стигърс там — той кимна към един мъж, облегнат на стената на хотела — е единственият, когото може да са видели тази вечер.

Хвърли дърво в огъня и постави ръка върху рамото ми.

— Не се безпокой за мен. Нямат нищо срещу мен. Дебнат „посредниците“. Някой, когото момчетата са засегнали, е отишъл да хленчи. Не подбират правилно хората. Както и да е, ти стой настрана. Тези дни аз ще ти се обадя.

— Слушай, Флогър — казах му аз. — Трябваше да се срещна с Артър в петък вечер тук. Когато дойде, ще му кажеш, че го чакам пред Мелба, нали?

— Добре, ще му кажа! — Той ми протегна ръка: — Сбогом.

Стиснах я.

— Ти беше добър с мен — казах. — Благодаря ти!

— Е, стига де! — каза той и закачливо ме мушна в ребрата. — Ти си страшен!

Тръгнах си, но след като повървях малко, спрях и се обърнах. Флогър стоеше и ме гледаше. Махна ми с ръка и аз му отвърнах.

Вървях към къщи и се чувствувах ужасно самотен. Съветът на полицая беше заповед. Изпълнех ли я, — а аз нямах друг избор, — щях не само да се откъсна от хората, с които се бях сприятелил и с които можех да разговарям, но също и от самия живот на града. Застанал пред количката с пирожки, аз чувствувах, че принадлежа към нещо. Към един по-широк и по-голям свят, от този, който ми предоставяше моя собствен опит. По-голям, защото този свят се изграждаше от опита на много хора.

Не се надявах на нищо повече, освен да стана част от този по-широк свят, който все още беше за мен абстрактно понятие. Знаех, че там, край количката за пирожки, аз стоя до входа към този свят, и осъществяването лежи отвън неговия праг.

Но, успокоявах се аз, трябва да има и хиляди други входове. Трудно щях да ги намеря, да ги разпозная. Налагаше се да започна всичко отначало. При тази мисъл сърцето ми се сви.

Разбирах, че за да развие истински способностите си, човек трябва да общува с хората. Татко казваше, че в един впряг всички коне са еднакво важни — и водачите, и тези, които са впрегнати в теглича, които теглят на ремъка. Повече от хората теглят ремъка. Но главното е да си във впряга. Моят ограничен опит в съвременното общество ме беше научил, че хората се ценяха за качества, по които се избираха и конете. Според тези показатели аз бях безполезен, значи няма шанс да ме изберат за впряга.

Но нима за това, че досега бях останал наблюдател, а не действуващо лице в живота, грешката не беше изключително моя? Човек не трябва да чака да го избират — човек трябва сам да си намери място.

Аз наблюдавах голямата борба в живота така, както бях гледал сбиванията по време на стачката на полицията, когато водовъртежът от биещи се мъже бушуваше по Соунстън Стрит. Като мислех за тези събития сега, аз стигнах до заключение, че тогава, в мрака на онази нощ, се криеха непонятни за мен думи, които, изречени в подходящия момент и с необходимата сила и убеденост, можеха да спрат тълпата. Сигурен бях в това.

Хората се превръщат в зверове, поради това че тези, които знаят думите, мълчат от страх или егоизъм, а онези, които са готови да ги изрекат, са невежи и не знаят какво да кажат. Аз бях един от невежите.

В петък вечерта отидох да чакам Артър пред театър Мелба. Най-сетне го зърнах. Идваше отгоре по улицата към мен все така изправен, със същата лека стъпка. Когато наближи, той ми се усмихна, но погледът зад усмивката беше изпитателен, загрижен да разбере какво беше станало с мен.

— Как си, Артър? — казах.

Той не отвърна на поздрава ми — не обичаше да губи време за празни думи с приятели.

— Зная едно кафене, където ще можем да пием силен чай. — Хайде! — каза той и без да спира, продължи надолу по улицата, а аз заподскачах край него.

— Напълнял си — забеляза той. — Как е баща ти?

— Добре е. Ей, слушай… Кажи ми… Ловиш раци, а? Искам да зная всичко, което си правил. Защо напусна хотела? Адски много неща имам да ти разказвам. Един детектив ме спря онази нощ и ме предупреди да стоя настрана от количката за пирожки.

— Да, научих от Флогър. Разправи ми всичко за теб. Ченгето е постъпило добре. За какво висиш при тази сган? Нищо няма да научиш от тях. Все още искаш да пишеш книга, нали?

— Да — казах и после добавих. — Те не са лоши.

— Може би не са, за известно време. Но скоро става навик и после не можеш да се откъснеш. Продължиш ли да ходиш там, ще те забъркат в нещо и преди да се опомниш, ще те приберат.

Последвах го в кафенето. Той дръпна два стола край една ъглова маса с думите: „Сядай тук!“, поръча чай и сандвичи на сервитьорката и едва тогава продължи:

— Флогър ми разправи нещо за една жена, която ти плащала половин надница. Защо това?

Обясних му.

— Това е свършено вече — казах.

— Но какво те е накарало да приемеш? — ядосано възкликна Артър. — За бога! Ако бях тук, нямаше да се случи. Щях да й кажа няколко думи. Никога вече не позволявай да те подценяват така.

Отклоних разговора и започнах да го разпитвам какво е правил, откакто не се бяхме виждали. Разправи ми, че се е отказал от дилижанса в Уолоби Крик, защото разбрал, че времето на конете е свършено. Отишъл в Тасмания и се сдружил с някакъв рибар. Купили един кеч^[1], за да ловят раци край островите в пролива Бас.

Първите месеци не им вървяло, но започнали да бракониерствуват и направили няколко големи удара.

— Веднъж-дваж се забъркахме с полицията и загубихме много кошове — обясни Артър. — Трябваше да бягаме в една тъмна нощ и за малко не разбих корабчето в скалите. Беше тъмно като в рог. Ръката си не можеш да различиш. Видях рифовете, когато почти налетяхме на тях. Свих рязко и се промушихме през един канал, не по-широк от тази стая. Дявол да го вземе, на косъм бяхме. На следващия ден огледах мястото — просто невероятно, че сме минали! После полицията ни взе на мушка и аз се оттеглих.

Артър наел един остров в пролива, из шубраците на който скитал изоставен добитък. Той живял там самичък цяла година, построил стопански двор, събрал стадото и започнал да го пренася с кораб в Тасмания.

Но една партида „напълно пощръклели“ млади говеда разбили оградата на обора в Лаунсестън, където ги затваряли, обезумели от страх, хукнали из града.

— Не вярвах, че юници могат да нанесат толкова пакости — въздъхна той. — Страхотна паника настана. След това зарязах тази работа и дойдох тук.

— Какво правиш сега?

— Залагам на коне.

— По дяволите! — извиках аз.

— Живее се от това, ако не се увличаш.

— На какво разчиташ — на съвети?

— Не, ръководя се от спортната форма на конете. Гоня около осем лири седмично. Правя ги.

Артър живееше под наем в една стая на Кинг Стрит, а се хранеше навън.

— Човек трябва да е женен — каза той неочаквано и изведнъж се омърлуши.

Чувствуваше се самотен. Наближаваше четиридесетте, а още не беше срещнал жена, която би могъл да обича. В Уолоби Крик той ми говореше много за своите любовни подвизи. Бяха краткотрайни връзки, без дълбоко чувство. Жените бяха лекомислени и алчни и въпреки, че го задоволяваха физически, не вълнуваха въображението му. Любовните му отношения се определяха от обстоятелствата и друг на негово място би станал циник. Артър обаче се запази. Беше чистосърдечен и винаги печелеше уважението на жените. Може би, защото и той ги уважаваше. Да, той уважаваше всички жени, дори тези, които критикуваше. Или може би защото неговият морал се ръководеше от принципи, изградени върху презрение към лицемерите, които гръмогласно подкрепят общоприетата нравственост, а не възнамеряват да я спазват.

— Не гледай приказките, а делата — ми каза той веднъж. — Ти единствен преценяваш какво е хубаво за теб и какво не е.

Започнах да говоря за това как копнежът да излизам с момичета постепенно ме завладява. Не беше само физически глад, но и духовна потребност. Двете желания се бореха в мен — едното изискваше задоволяване, другото преданост, която да сложи край на самотата ми и на чувството ми за малоценност. В моите мисли тези две желания постепенно станаха взаимозависими: без любов — дори краткотрайна — не бих могъл да задоволя страстта си.

— Бедата е, че никое момиче не би могло да ме обикне — приключих аз изповедта си.

— Разбира се, че би могло.

— Откъде знаеш?

— По дяволите! — извика Артър. — Как да не зная. Ходил съм с жени. Познавам ги.

— Но ти си ми казвал, че не си обичал досега.

— Да, защото съм ходил с неподходящи момичета. Бях моряк. По шест месеца не виждах жена. Веднъж в Буенос Айрес се запознах с едно момиче. Нея можех да обичам, но нямах време… Не се оправдавам за нищо, но едно искам да ти кажа: винаги, когато след това срещна жената, мога да я гледам в очите и да й се усмихвам. Да не мога, би означавало, че нещо съм сбъркал.

— Но това са били проститутки, нали? — запитах.

— Проститутки? Не, не! Никога не плащам за любов. Това превръща мъжа в животно, а и жените не трябва да продават телата си. Всяка жена, с която съм ходил, ме е желала толкова, колкото аз нея. Аз се смея и танцувам с нея, спя с нея и си отивам. Оставям я щастлива. Но ти не би могъл така. Ти си друг. Трябва сам да разбереш как е по-добре за тебе. Но каквото и да е, важно е след това да нямаш неприятно чувство. Трябва да е хубаво и за теб, и за момичето.

— Не зная какво е хубаво за мен — казах мрачно.

— Не знаеш, защото си объркан. Аз ще те оправя. Дявол да ме вземе, ако не те оправя. Да вземем например това, което току-що каза — никое момиче не можело да те обича, или нещо подобно. Що за глупости! Така говори само човек, който мисли, че жените си падат единствено по борци като онзи — забравих му името, — дето си пудри лицето и си къдри косата, преди да излезе на ринга.

— Не зная — чувствувах се подтиснат. — Трябва да намеря изход. Ще трябва да се хвърля в писане.

— А за какъв дявол ще пишеш? — запита Артър. — Как ще пишеш, без да си обичал? Писането е любов и омраза, и целувки на момичета и още много неща. Аз искам, когато чета книга, да мога да кажа „Дявол да го вземе, та това съм аз! За мен е писано!“ Не че чета много. Твърде зает съм с борбата за хляба. Баща ти правилно разбира книгите… говорили сме… много пъти. Каза, че не обича книги, които създават чувство, че трябва да ги четеш в празничния си костюм. За бога, това е вярно.

Чуй ме, трябва да излизаш с момичета. Само че ако ги гледаш като обесено куче, те никога няма да ти обърнат внимание. Нали знаеш как злото куче се нахвърля върху този, който се плаши от него? Усеща някак си кой се бои и налита на него. Ако не се страхуваш, ще ти позволи да го помилваш. С момичетата е същото. Ако се плашиш и мислиш, че не си достоен да докоснеш ръката й, тя пет пари не дава за теб. Ако си нахакан и мислиш, че не си по-лош от нея, ще си падне по теб. Трябва непрекъснато да си влюбен. Трябва да гориш като пламък. Тогава ще видиш как момичетата ще ти се усмихват и ще идват при теб. Тогава ще узнаеш колко прекрасно е да живееш свободен от мръсната риза, с която хората обичат да покриват отношенията между мъжа и жената. Ще се почувствуваш като къпан. Трябва да си чист, за да живееш. Предполагам и за да пишеш — това не зная. Но никога няма да се почувствуваш чист, докато не те прегърне жена, и ти не погледнеш в очите й, усмихнат. Не се безпокой, ще те обичат, ако заслужаваш.