Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
This is the Grass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и корекция
Steis(2013 г.)

Издание:

Алън Маршъл. Мога да прескачам локви

Австралийска. Първо издание

Библиотека „Когато бях малък“

Дадена за печат: май 1981 г.

Подписана за печат: август 1981 г.

Излязла от печат: септември 1981 г.

Формат: 32/84х108

Печатни коли: 25,50

Редактор: Лилия Рачева

Коректор: Иванка Кирова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Роза Халчева, 1981 г.

Държавно издателство „Отечество“

Полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София

История

  1. —Добавяне

IV

През дните край количката за пирожки, както нарекох този период от моя живот, аз често сменях работодателите. Имах счетоводителска квалификация и при стопанския възход около средата на двадесетте, по-лесно се намираше работа.

Не ме назначаваха на постоянно място. Заемах служби в различни кантори, където имаше срочно приключване или търсеха счетоводител за някоя специална сметка, която щатните служители бяха занемарили.

Службата в „Смог и Бърнс“ ме беше калила. Научих се да очаквам назначение само от работодател, който разбира, че ще се старая да задържа мястото и затова ще работя повече от здравите, които не познаваха безработицата. Тези работодатели бяха съвсем безскрупулни. Те разсъждаваха: „Може би има преимущества да назначиш чиновник на временно място“, и пробваха.

Службите нямаха бъдеще, но поне получавах пълна заплата и успях да спестя достатъчно, за да си купя някои необходими дрехи. Можех да ходя и на кино веднъж в седмицата. Можех да се возя на трамвай, когато искам.

Когато работех в „Смог и Бърнс“, аз мъчно свързвах двата края. Всяко спечелено пени беше важно. Преди да се кача на трамвай, пресмятах дали мога да си го позволя. Сапунът за бръснене беше лукс, пастата за зъби — извън моите възможности.

Всичките си пари носех в джоба и често ги броях. Пресмятах на лист разходите за няколко дни напред. Ако в края на седмицата имах три пенса, считах, че проблемът за идващата не е толкова голям.

През този период ме крепеше единствено обещанието на мисис Смолпек, че след година ще ми плаща каквото ми се полага. Денят, в който обещанието трябваше да се изпълни, се приближаваше към мен като спасителна светлина, чието сияние ставаше по-ярко с намаляване на разстоянието.

Повишаването на заплатата имаше и друга страна по-важна от допълнителните средства — то щеше да ме освободи от чувството за непълноценност.

Седмичната ми заплата, в размер на половината от тази на здрав служител, непрекъснато ми напомняше за моето положение, за моето място на дъното на таблицата, по която работодателите оценяваха способностите на служителя. Изравняване със заплатата на останалите чиновници за мен щеше да означава огромна крачка напред. Щеше да премахне чувството ми за неудачност, което не можеше да се отстрани по никакъв друг начин.

Когато годината измина, зачаках мисис Смолпек да обяви увеличението на заплатата ми. Не се съмнявах, че ще го направи. Все още вярвах, че и светът на бизнеса се ръководи от човешки принципи. Обещанието задължаваше.

Мистър Слейд, директорът, често хвалеше работата ми. Знаех, че е уведомил мисис Смолпек колко добре се справям и вече виждах как тя се ръкува с мен, след като ми е съобщила за повишението на заплатата и как ме поздравява за едногодишната добра служба.

Седмиците обаче минаваха, а тя не даваше знак, че ще удържи обещанието си. Беше ми унизително да й напомням. Да молиш за това, което ти се полага по право, е унизително. Затова все отлагах с надежда, че тя сама ще се сети.

Най-после един ден ми се представи възможността да й спомена. Беше се спряла зад стола ми и през рамото ми гледаше счетоводната книга, където нанасях нещо. Запита ме за един клиент, който беше забавил плащането си, и аз й обясних, че вече съм му писал.

Тя се канеше да си тръгне, но аз се извърнах и казах:

— Знаете ли, мисис Смолпек, че работя тук повече от година? Спомняте си, че когато ме назначихте, ми обещахте, след като работя една година да ми дадете пълна заплата. Зная, че сте забравили, затова реших да ви напомня.

Докато ме слушаше, тя бавно, но видимо се озлобяваше. Спокойствието, с което ми беше говорила, излиташе почти е всяка моя дума. Надигащият се гняв зачерви лицето й и учести дишането й. Аз го почувствувах и гласът ми изтъня. След като свърших, тя мълча известно време, но ме гледаше и просто не можеше да намери думи от бушуващата в нея буря.

— Взех те от съжаление — каза тя най-сетне със зле подтискана ярост, — а ето благодарността, която получавам. Щастлив си, че изобщо работиш. Смешно е да си въобразяваш, че струваш колкото един силен, здрав мъж! — Тя се изправи, овладя гласа си и продължи спокойно и презрително: — Естествено, след някоя и друга година ще ти дам повече, но положително не сега, когато толкова много физически способни чиновници търсят работа.

Нямах отговор за нейното избухване. То беше неочаквано и ме завари напълно неподготвен. Седях и гледах в пода, а тя си отиде.

Изминаха няколко минути и в мен започна да се надига голям гняв. Унищожителните думи, които трябваше да й кажа, се нижеха в ума ми една след друга. Те удовлетворяваха гордостта ми, но не ми носеха победа. Да приема поражението в това първо изпитание, значеше да отворя път за цяла поредица от загуби. Реших да не го приемам.

Позвъних в отдела за охрана на труда и помолих да изпратят инспектор в „Смог и Бърнс“ за проверка на ведомостта за заплатите. След един час той пристигна. Видях го да разговаря с мистър Слейд. Беше слаб мъж с очила и слушаше обясненията на мистър Слейд без интерес. Службата му налагаше да изслушва думи, които трябваше да го отклонят от целта на посещението му, и той беше свикнал да не им обръща внимание.

Разтревожен, мистър Слейд го въведе в канцеларията и ни запозна с думите:

— Мистър Скорсуел е инспектор от отдела за охрана на труда. Иска да прегледа ведомостта за заплатите.

С тези думи мистър Слейд забърза към бюрото на мисис Смолпек, за да я уведоми за посещението на инспектора. След минута тя стоеше до мен, изпълнила стаята с присъствието си. Излъчваше напрегнато очакване, което предсказваше приближаването на гневно избухване.

Но сега не се плашех от нея. Знаех, че след няколко минути ще бъда свободен и това й беше отнело силата да ме унижава.

Мистър Скорсуел вдигна глава от ведомостта и се обърна към мен:

— Не ви е било заплащано правилно, мистър Маршъл?

— Не.

Мисис Смолпек започна да обяснява, но той вдигна ръка и я накара да млъкне.

— Момент.

Върху лист хартия той започна да пресмята нещо и после се обърна към нея:

— Знаете ли, че на този човек е плащано по-малко? — запита той. — И повече от година.

— Но той е сакат — озъби се тя с тон, от който думата прозвуча като обида.

— Това няма значение — ядоса се инспекторът. — Той има право да получава надница като всеки друг. Дължите му осемдесет и седем лири. Ако сега му дадете чек, аз ще разпиша ведомостта ви като редовна. Ако не, ще трябва да предприемем действия срещу вас.

Мисис Смолпек с мъка овладя желанието си да му изкрещи. Да бъде принудена да ми заплати толкова голяма сума при такива обстоятелства — това беше по-вече, отколкото можеше да понесе. Но деловата жена в нея надделя. Името на тази жена се явяваше в колоните за светския живот на вестниците и нейната репутация на благотворителна личност не трябваше да бъде застрашена. Понякога е необходимо да капитулираш.

Тя написа чека с кратки, резки движения на писалката и ми го подхвърли с господарска надменност, което превърна, приемането му от моя страна в акт на послушание. Едновременно с жеста си тя обяви и присъдата:

— Уволнен си! — грубо каза тя. С тези думи тя спаси гордостта си и спечели своята победа.

Не й казах нищо. Взех си шапката от закачалката зад вратата и тръгнах с мистър Скорсуел. Когато слязохме долу с асансьора, той ми каза:

— Късмет имахте, че се отървахте от нея.

Ръкувахме се и се разделихме на улицата.

Целия следобед останах в града. Не ми се прибираше. През работно време пансионите не са приветливи. Без хората, за които са създадени, те навяват пустота. Празната трапезария, мълчаливото пиано, самотната маса — те щяха да ме посрещнат, ако се върнех.

Не бих могъл да стоя и в моята стая. Леглото, което нощем предлагаше комфорт и почивка, през деня би напомняло одър в затворническа килия. Не, стаята беше поносима само на електрическо осветление.

И така, реших да прекарам остатъка от деня в града. Обядвах в едно кафене. Платих пет шилинга — небивал лукс. Преди да си поръчам обед, прегледах листа внимателно и избрах най-скъпите ястия. Купих си пакет тютюн и цигарена хартия и си свих дебела цигара, като гледах любезно хората на околните маси.

След няколко дръпвания загасих цигарата, но после, когато ставах, взех фаса от пепелника и го пъхнах в джоба си. Въпреки тази временно обвзела ме лудост, все пак бях запазил известна представа за действителността. Това чувство на пълна обезпеченост нямаше да трае дълго.

През следващите няколко месеца заемах временни служби и тогава реших да използувам бележките си от периода на количката за пирожки. Исках да напиша един разказ за Флогър. Нарекох го „Възмездие“. Според мен стана хубав разказ, но в този етап аз клонях към натурализъм и не бях убедителен. Все още не умеех да виждам истината зад мрачните сцени, които описвах.

Изпратих разказа на „Бюлетин“ и след няколко седмици тяхната оценка се появи в рубриката „Отговори на кореспондентите“. „Грубо, но силно. Продължавайте.“

Този почивен ден в Уорпун се превърна в истински триумф за мен. Цялото семейство така се радваше на думите, с които разказът беше отхвърлен, сякаш го бяха приели. Това беше официално насърчение, доказателство, че съм на верен път. Носех изрезката в джоба си и често я вадех да я погледам.

Реших да прочета разказа на Флогър, но когато отидох при количката, за моя изненада заварих Гунър Харис с бялата престилка пред огъня. Той ме посрещна ухилен. Сега имаше зъби — големи, бели и пазеха устата му като тараба.

— Да не мръдна от мястото си, ако това не е „удушвача Луис“ собственолично! — извика той, когато стъпих на тротоара. — Давай тук! — той протегна ръка и аз я взех. — Да си душил някого напоследък? — запита той и се запревива от смях.

Гунър ме смути. Не можех да отвърна на шеговития му тон.

— Какво става с Флогър? — запитах.

— Хванал го е лош грип. Ще го замествам няколко дена. Как я караш? Флогър ми каза, че често идваш насам.

— Почти всяка вечер, но не съм те улучвал. Не си се много променил.

— Защо да се променям? Екстра съм си.

— Дълго ли остана в хотела след мен?

Гунър презрително възкликна:

— Това проклето бунище! Не, махнах се. Продавам пирожки около кина и други такива места. Но все пак добре си живеехме там, нали? Изхвърлиха стария Шеп. Какъв проклет червей беше той. Когато му се пие, те гледа в очите като гладен пес. Винаги така ще си го спомням.

Гунър постави ръка до устата си и извика:

— Горещи пирожки или кренвирши! — после пак се обърна към мен: — Знаеш ли, че хотелът изгоря?

— Не. Не съм чул.

— Да, изгоря. Разправяха ми как момичетата скачали през прозорците, докато мъжете си обували панталоните, а старият Тайни плискал вода наоколо. Кого ли старата Фло Бронсън е накарала да му сложи клечка кибрит? Имаше добра застраховка. Аз бих го направил за нищо, а после щях да измъкна един стотак от нея, за да мълча. Но тя се досеща, старата кучка.

— Какво стана с Артър?

— Артър дойде миналия петък да те търси. — В гласа му звучеше удоволствие, че пръв ми съобщава новината. — Купил си е лодка и лови раци около Тасмания. Не бях го виждал близо три години. Казва, че живял на някакъв остров шест месеца. Съвсем сам. Смешен човек. Поръча ми, ако те видя, да ти кажа, че ще дойде тук в петък.

Зарадвах се, че пак ще видя Артър. Само при мисълта, че ще мога да му разкажа грижите си, почувствувах, че ми олеква. Настроението ми се повдигна.

— Как изглежда? — запитах Гунър.

— О, същият! Исках да дойде у дома да изпием една бутилка, преди старата да е пресушила всичко, но не се съгласи. Казва, че не пиел. Е, някои са такива, прихващат ги разни и забравят добрите стари времена… — Гунър не си губеше времето с хора, които не пият. Веднъж ми беше казал: „Нямам доверие в човек, който отказва една бира. С такъв не можеш да станеш приятел“.

Не се изненадах, че Артър се е отказал от пиенето. Дори в миналото неговите гуляи винаги бяха предпазливи и умерени. Никога не се забравяше. Искаше ми се да науча нещо повече за него, а най-вече, че и той чувствува нужда от моята компания. Артър единствен от всички, които бях срещал дотогава, беше показал предпочитание към мен и исках доказателство, че приятелското му чувство все още бе силно.

Да запитам Гунър направо, щеше да бъде детински, затова поставих въпроса по заобиколен начин:

— Не предполагам да споменава често за мен.

— Искаше да разбере как я караш. Казах му, че Флогър знае.

Той спря, изгледа ме и макар да се усмихваше, очите му гледаха остро и подозрително.

— Какъв интерес има Флогър от теб? Много сте близки, нали? Какво измъква от теб?

— Нищо не измъква от мен! — ядосах се аз и го погледнах сърдито.

— Добре де, добре — възкликна той и махна с ръка. — Той все говори за теб и аз просто исках да разбера. — Гунър подкани минувачите няколко пъти и продължи:

— Артър се изпокара с Флогър заради теб в събота. Искаше да знае дали си тръгнал с момичета. Той сниши глас и запита съучастнически: — Ходиш ли с момичета?

— Не — отвърнах.

Гунър се изправи.

— Какво става с теб, бе! — възкликна той презрително. — Какво става с големите ти приказки — писане на книги и такива! А не можеш да хванеш едно момиче!