Алан Маршал
Това е тревата (15)

I

През двадесетте години Мелбърн се отдаде на веселие, за да навакса ограниченията, наложени от войната. Дните на забавите по домовете с пеене около пианото бяха отминали и момичетата, освободили се от надзора на майки и баби, се втурнаха да изразяват духа на времето в безспирно танцуване. Джазът покоряваше света, фокстротът замести валса и танцувални клубове се отваряха един след друг в града и околностите.

Самозвани учители по танци откриваха школи, в които младежи, а също и по-възрастни, обхванати от общата лудост, гледаха в несръчните си крака и старателно стържеха паркета под звуците на „Старинен джаз“ или „Суони“.

Музикални комедии пълнеха театрите. Гладис Монкриф и Мод Фейн станаха олицетворение на романтика и блясък за младите фабрични работнички. Техните поклоннички, така наречените „момичета от галерията“ — основаваха клубове в чест на кумирите си. На всяка премиера те се катереха до последните редове на галерията и оттам аплодираха появяването на своите божества.

Боксът под ръководството на Джон Рен преживяваше разцвет. Стадионът не можеше да побере тълпите, които се биеха за места пред обкованите с желязо врати — издигнати вместо дървените, които ревностните почитатели нацепиха с брадви. Бърт Спарго, шампион на Австралия, беше най-добрият в света в категория „перо“ — така твърдяха афишите и мелбърнските тълпи на стадиона им вярваха.

После дойде Били Грайм, който победи героя в цяла серия срещи и собствениците на стадиона забогатяха от неговото продължително развенчаване.

След бокса дойде разцвета на борбата. Блестящи имена започнаха да пристигат в Австралия и да вълнуват емоционалните тълпи, които вярваха, че когато участниците падат на тепиха с израз на болка и безпомощност, едва ли не наистина агонизират.

Атмосферата от увеселителните центрове започна да се чувствува и по улиците. Вълнението от стадионите, празничното настроение от танцувалните клубове и театрите, украсени с глобуси пулсиращи светлини, се пренасяха по улиците и те също се превърнаха в средища на трескаво вълнение.

Мелбърнчани, подтиквани от вестниците, които умело раздухваха желанията, не се задоволяваха с атмосферата на домовете си, а търсеха забавления в града. Те ставаха жертви на реклама и пропаганда на ценности, които нито благоприятствуваха развитието на културата, нито вдъхновяваха високи идеали.

„Харчете щедро и се радвайте на богат пълноценен живот, на който имате право заради жертвите във войната, която водихме за свободата, войната, която сложи края на всички войни“ — това беше кредото.

Треската обхвана и мен. Всяка нощ улицата ме притегляше, както клубовете за танци и театри привличаха моите връстници. Не търсех познанства с момичета, както биха сторили нормалните младежи. Бях твърдо убеден, че момичетата не искат сакати любовници.

Понякога бедняците мечтаят да са богати както тези, които минават покрай тях с коли, но знаят, че мечтата им е неосъществима и бързо се връщат към реалните си проблеми. Невъзможността да забогатеят не ги тревожи. Така беше и с мен. Гледах спокойно как момчета водят момичета към увеселителни заведения — те бяха богати, а аз бях беден.

Но се хвърлих в живота, който беше достъпен за мен. Бях ухо, око и перо. Бях твърде неопитен, за да бъда нещо повече от това, но тук намирах отговор на стремежите си. Не четях: нямах пари да купувам книги. Животът, който живеех, беше книга и я четях жадно, без да разбирам напълно всичко, но запомнях всичко, и то завинаги.

Хората, които срещах на улицата, се интересуваха от бокс, футбол и конни състезания. Тези интереси станаха и мои. Невъзможно беше да разговаряш, без да познаваш тези спортове. Следях във вестниците мачовете Спарго-Грайм, състезанията за купата на Мелбърн, футболните мачове — първоначално, за да мога да разговарям на равна нога, а после от истински интерес.

Имаше и още една причина за интереса ми към бокса.

При скитанията из улиците аз попаднах на една количка за пирожки, която стоеше на ъгъла на Елизабет и Фландър Стрит. Ребрата на понито, което стоеше кротко между тегличите, се брояха и космите по кожата върху тях бяха опадали. То дъвчеше зоб от торбата си, като от време на време тръсваше глава и надигаше торбата, за да събере овесените зърна, които се бяха оронили на дъното.

Понито почиваше, като отпускаше по един крак и тежестта се поемаше от останалите три. Дрънкането, трясъкът и виковете по улицата не го смущаваха. Беше градско пони и вероятно не знаеше какво удоволствие е да ходиш по трева.

На количката беше монтирана метална фурна с пещ и тя приличаше на локомотив без колела и кабина. Желязната врата на пещта се намираше на задната страна на количката, ниско долу, тъй че тези, които заставаха пред нея, усещаха топлината на огъня върху краката си. Над тази врата беше вратата на фурната. На противоположния край комин с меден капак пуфтеше лениво и изпращаше облак дим над улицата. Цялото цилиндрично тяло на комбинираната фурна с пещ беше обточено с метални ивици. По дължината му имаше две вградени полици. Върху едната стоеше голяма бутилка доматен сос — цялата на червени ивици, а на другата — мукавена кутия с малки хлебчета. Казанче с дигащи пара кренвирши заемаше решетката пред вратата на пещта. Фурната беше пълна с пирожки.

Зад количката, с гръб към огъня, стоеше мъж — нисък, набит, с обезформени уши и сплескан нос. Кожата на лицето му беше като гьон — кафява, жилава, без пори, по шията надиплена и мазна, но върху ниското чело — изпъната, без бръчки. Косата му беше гъста, твърда, а очите — напъхани дълбоко под надвисналите вежди, сякаш нарочно скрити на сигурно място.

Носеше бяла престилка, прикрепена от връзки, които обикаляха кръста му и се спускаха на възел върху корема. Работната му риза беше памучна, на райета, разкопчана на врата и с навити над лактите ръкави, които разкриваха яки космати ръце, завършващи със свити длани, чиито кости бяха сплескани от дългогодишно боксиране.

Наричаше се Флогър Дейвис, но обикновено го знаеха като „боксьора-пирогаджия“. На полицията беше известен и под други имена. Той вероятно не си ги спомняше, но те съществуваха в архивите на делата за дребни престъпления.

Флогър редовно се биеше в предварителните срещи на стадиони. Боксьорите в тези срещи бяха или начинаещи, които искаха да си създадат име, за да се доберат до ранг-листата и до важни срещи, или стареещи боксьори, които никога не бяха успели да стигнат до големи мачове.

Плащаха им малко — тридесет шилинга на среща, а трябваше да се бият така, че да са търсени. Боксьор, който позволи да го нокаутират в първия рунд, носеше загуба на компанията, защото това я принуждаваше да попълва времето с нова среща и увеличаваше разходите.

Флогър беше от тези, които запълваха празнините, получени от непредвидено бърз нокаут. Всяка събота вечер той продаваше пирожки при входа на стадиона и когато иззад тежката врата се чуеше свирепият радостен рев, който винаги избухваше при нокаут, той сваляше престилката и влизаше да види дали в програмата остава достатъчно време, за да излезе на ринга.

Тълпите от стадиона го познаваха добре. Наричаха го „противник за бой“. Винаги се биеше докрай и беше много нападателен. Дългогодишните битки по улици и рингове го бяха научили на много незабележими трикове, с които отстояваше срещу по-млади и по-силни противници. Той умееше да разцепи вежда с връзките на ръкавиците си и кръвта да заслепи очите. Блъскаше с ръка, ръгаше с лакти, но така умело, че никога не беше обвиняван в нечиста игра. Когато млади, нетърпеливи боксьори го притискаха до въжетата, окуражавани от виковете на тълпата, той поемаше ударите с ръкавици и лакти, после се измъкваше и с презрителна усмивка започваше да напада като булдог.

След мача той се връщаше при количката, често с разкървавено лице, и продължаваше да продава пирожки на запалянковците, а те го поздравляваха и се радваха, когато той ги познаеше, и с удоволствие коментираха победите му. Считаше се, че Флбгър има връзки с подземния свят на Мелбърн. Това особено се нравеше на инак уважавани и добре поставени мъже, които мислеха, че авторитетът пред приятелите им се увеличава, ако могат да разговарят за мошеници и улични побойници в качеството си на техни приятели. Разговорът с боксьор ги правеше специалисти по бокс, познанство с бандити ги караше да се чувствуват мъжествени. Тези мъже употребяваха думи от жаргона на улицата и игрищата, но в техните уста той звучеше неестествено и претенциозно. Ако бяха с приятел, те поздравяваха Флогър сърдечно и с гордост го представяха, но ако наблизо имаше полицай, правеха се, че не го виждат. Веднъж един ми каза:

— Той си пъха пръстите не само в пирожките. Види ли те полицай с него, ще те запомни.

Когато за първи път зърнах Флогър пред неговата количка, аз се спрях да го послушам:

— Горещи пирожки или кренвирши! Горещи пирожки! Горещи, дигат пара! Пирожки или кренвирши!

Имаше пронизителен глас, който ярко се открояваше сред шума на уличното движение и все пак се възприемаше като част от него, вероятно поради дългото съвместно съществуване. Без гласа на Флогър градският шум щеше да бъде шум от вещи и топлината и вълнението от човешкото присъствие щяха да липсват.

Приближих се и застанах до него с гръб към огъня.

— Как си? — запитах.

— Не зле — отвърна той. — За панаира ли?

— Не — казах, а после добавих: — Нямам такъв вид, нали?

Необяснимо защо бележката ми му достави удоволствие. Мелбърнският селскостопански панаир, който се провеждаше всеки септември и траеше една седмица, привличаше много селяни в града. Мелбърнчани обичаха да наричат мъжете с потъмнели от слънцето лица, които излизаха по улиците или пред хотелите си всяка сутрин преди изгрев слънце, „селски тикви“.

Градът преветствуваше тяхното пристигане, от което превъзходството на неговите жители изпъкваше и алчността им се увеличаваше. Всички магазини повишаваха цените, а дребни мошеници от рода на Флогър се подготвяха да оскубят всеки, който се оглеждаше наоколо или зяпаше нагоре към високите здания.

Флогър се замисли върху моята забележка и се усмихна.

— Не, нямаш — отвърна най-после. — А с какво се занимаваш между впрочем?

— Просто минавах оттук… — но изведнъж усетих, че не се държа естествено и добавих: — Чиновник съм. — И се почувствувах по-добре. — Познавам Гунър Харис. Каза ми, че работел за теб.

— Къде срещна Гунър? — запита ме Флогър и в очите му блесна интерес.

— В Уолоби Крик. Работеше там в кръчмата.

— Да, наложи му се да изчезне оттук за известно време по здравословни причини. Все мени работата си — хване се за нещо и след пет минути го зарязва. Да, сега пак е при мен. Понякога вечер е с количката. Ще го видиш.

Той вдигна глава и извика:

— Горещи пирожки или кренвирши — и после пак към мен: — Какво работеше ти там?

— В канцеларията на съвета.

— С колко те завлече Гунър? — в погледа му се четеше разбиране.

— Не много. Няколко шилинга на карти.

Той се ухили.

— Не си печелел много, а?

— Не.

— А сега?

— Също.

— Да. Трудно някой ще ти влезе в положението. Да имах и всичко, което съм похарчил досега, пак нищо нямаше да имам.

Едно момиче с безизразно лице, покрито с дебел слой грим, спря и го заговори.

— Касиди ли е дежурна тази нощ?

— Не — отвърна Флогър. — Добре си. — Той я изгледа, докато отмине и ми каза: — Тази Касиди, от полицията, им е взела страха. Предложи на някое момиче шилинг, и веднага ще те вкара в затвора.

Скитници идваха при количката, за да си починат край огъня. Други идваха за разговор, за информация, за разтуха от самотата.

Проститутките от Колинс Стрит, не успели да намерят клиенти до девет часа, се събираха тук да разменят клюки; работници от вечерна смяна на път за в къщи спираха да хапнат една пирожка; мъже, които събираха сведения за конни състезания, за да ги продават срещу заплащане, се срещаха тук в петък вечер да дебнат информация; деца се отскубваха от майките си, за да помилват понито; дебели чистачки със схванати от ревматизъм крака купуваха пирожки за в къщи; моряци от спрелите в пристанището кораби се събираха тук да се подкрепят; моряци-индуси ядяха хляб пред огъня; селяни със стари куфари спираха да питат за някоя улица; мъже, които търсеха жени, получаваха сведение къде могат да ги намерят. Нямаше пауза на действието, на сложните връзки на живота.

Количката на Флогър беше място на първия ред за драма, изпълнявана безпогрешно от мъже и жени, ролите на които се разпределяха от обстоятелствата и условията. Те играеха живота, своя живот. Драмата изобилствуваше от незавършени действия, безсмислени влизания и излизания, които не носеха развръзка. Трагичното и комичното се смесваха, понякога дори не можеха да се различат, но после настъпваше внезапно просветление и те ясно се открояваха. В нея се преплитаха благородство, саможертва, алчност и страст. Понякога липсваше логика, режисурата куцаше, често нямаше финал, но беше истина. И това я оправдаваше и издигаше до най-голяма висота.

Беше увлекателна пиеса, която можеше да се разбере само от самата сцена. Когато играеш роля, тогава виждаш смисъла на всичко, което е станало преди, и на това, което следва. Едва тогава сложната структура на представлението се разкриваше не като безцелно струпване на несвързани епизоди, а като представяне на случки, с помощта на които се разбира главната тема — борбата на човека за щастие.

Да участвувам! Да бъда там! Господи, каква вълшебна възможност имах!

Драмата се разиграваше на фона на блестящи светлини, весели витрини, шум от трамваи, пушек от количката за пирожки, отблясъците на огъня в пещта й и потоци хора, които отиваха и се връщаха от гарата.

Всяка вечер стоях до Флогър и наблюдавах драмата, участвувах в нея. Количката за пирожки стана моя дом.