Алан Маршал
Това е тревата (14)

VI

Разговорите с несретниците, които търсеха по градските улици топлина и домашно огнище, укрепиха характера ми.

Престанах да мисля, че от мен по-нещастен няма и моите проблеми са най-големи. Връзката с отритнатите от обществото ме накара да се почувствувам по-малко низвергнат. Дори стигнах до извода, че съм щастлив. Та какво представляваха моите патерици в сравнение с борбата за съществуване на тези нещастници? И когато вечер идваха да споделят с мен грижите си, от утехата, която им давах със своето внимание, печелех аз — печелех самочувствие и успокоение.

Разбирахме се добре. Несигурността за утрешния ден и мизерията изграждаха помежду им връзки, по-здрави от приятелството. Мен приемаха в своя кръг, защото разбираха проблема ми — в крайна сметка моята негодна физика беше също проблем на човешки отношения.

Мина времето на недоволството ми срещу обстоятелствата, които спъваха моя напредък. Сега аз вярвах в своето бъдеще, но се гневях и негодувах срещу това, което опустошаваше живота на тези хора. А те разбраха моето отношение и аз им станах необходим. Какво вълшебно, какво окриляващо чувство! Имах цел, бях полезен. Изпълних бележника си с вълнуващи картини, защото хората изливаха пред мен сърцата си. Твърдо реших, че един ден ще опиша техните истории.

— Казах й: „За бога, не ме оставяй! Не взимай децата от мен!“, така й казах. „Слушай“ — й казах „те са всичко което имам. За тях рина мръсотия. Ще го застрелям“. Да, и това й казах. „По-скоро ще го застрелям, отколкото да ги загубя“… Знаеш ли, Джин е само на осем, а идва при мен и ме пита: „Татко, искаш ли още една чаша чай“. Не е ли мило! А Джордж — аз го възпитах така, както ме възпитаваха на парахода „Уорспайт“. Всяка сутрин си мие зъбите и се реши, а вечер, като се върне в къщи от училище, пак си мие зъбите и се реши. Какво ще стане с него при оня тип? Какво ще стане с Джин?

Разбрах, че пиянството, мизерията, безработицата и отчаянието убиват любовта между мъжа и жената. Моята представа за любовта беше различна — считах, че любовта между двама души живее и се усъвършенствува заедно с тях. Откритието, че тя може да се разруши и изчезне ме подтисна и уплаши.

Веднъж стоях край входа на танцувален салон. По едно време млад мъж се втурна навън, а след него изтича едно момиче. Момичето настигна мъжа, хвана го за ръката и започнаха да се разправят. Момичето носеше дълга вечерна рокля, която подчертаваше стройната й фигура. Тъмнината прикриваше подробностите и тя се очертаваше само като изящна сянка, върху която се открояваха бледите й ръце.

Светлината, която се процеждаше през стъклената стена на телефонната кабина, падаше върху лицето на мъжа пред нея. То показваше непреклонна решимост да не се поддава на молби. Мъжът отблъсна момичето грубо:

— Ще ме оставиш ли на мира най-сетне! Махни се от мен! Непрекъснато се влачиш подире ми. Върви си в къщи!

Той крещеше и в гласа му се чувствуваше отчаяние. Тя го дърпаше за палтото и тихо, разплакано се молеше.

— И друг път си ми го казвала. Пусни ме, чуваш ли! Нищо общо не искам да имам с теб. Пусни ме!

Мъжът се отскубна и успя да направи няколко крачки, но момичето го настигна и пак се вкопчи в него с ридания и молби да не я оставя.

— Винаги казваш, че съжаляваш — крещеше той. — Омръзна ми! — И после в отговор на нейна забележка: — Не, не съм пиян, казвам ти. Върви по дяволите! Пусни ме, проклета да си!

И я отблъсна така силно, че тя политна назад, но веднага пак се хвърли към него с викове и плач. За да не се вкопчва в ръцете му, той ги вдигна нагоре и отстъпи назад. Но тя го настигна, прегърна го през кръста и зарови лице в дрехите му.

— Какво си се лепнала за мен! — Той я заблъска с две ръце. — Върви си по пътя и прави каквото искаш. Не те желая.

Момичето изхлипа нещо.

— Стари приказки — изкрещя мъжът. — Пусни ме. Свали си ръцете от мен, дявол да те вземе. Омръзна ми. Минута спокойствие нямам!

Тя говореше нещо с лице в палтото му.

— Добре, върви си в къщи. Не искам да се мотаеш тук. Човек няма мира от теб.

Ръцете й обгърнаха врата му. Гласът й се превърна в тъжен вой. Той я сряза:

— Добре! Добре! Ще те изпратя. Хайде да вървим! — После яростно: — Стига си висяла на врата ми.

Той тръгна, прехвърлил ръка през кръста й и почти я носеше, а тя се мъчеше да го погледне в лицето и продължаваше да се моли.

— За бога няма ли да млъкнеш! Пак започваш! Пет пари не давам какво говориш. Млъквай!

Наблюдавах мъжа и се чудех защо е толкова разгневен. Според мен причината се криеше не в глупавата и безполезна настоятелност на момичето, което искаше да задържи загубената любов. Той се гневеше на живота, на своя живот, въпреки че не го съзнаваше.

И понеже двамата бяхме мъже, аз разбирах причините за неговите избухвания така, както разбирах своите. Сигурен бях, че беше очаквал нещо, без сам да знае какво, някаква цел чрез която да реализира мечтите си. Вероятно в началото е виждал в момичето спасение в безсмисленото търсене. Вероятно е имало момент, когато е чувствувал, че в нея ще намери отговора. Но останал излъган: защото отговорът не беше нито в нея, нито в него, а във всички хора.

В Уолоби Крик научих, че грубостта и лошотата на хората един към друг често се дължат на нещастието им, на тежкия им живот. Емоциите за човека са като парата за локомотива — те го подтикват да твори, да постига, да се осъществява… Когато човек е лишен от тези отдушници, парата избива, чувствата се превръщат в ярост и тя се излива върху тези, които са под ръка. Понякога подтисканите чувства и затаените обиди изригват по много опасен начин.

Точно по онова време полицията в щата Виктория обяви стачка — бореха се за повишение на заплатите. Две нощи тълпата бродеше по улиците като глутница вълци, дала израз на алчността и ненавистта си чрез грабеж и насилие. Нямаше кой да ги спре или арестува и те се втурнаха да плячкосват. Бяха мъже и жени от предградията, на които обществото втълпяваше, че частната собственост е символ на успех, а бедността — символ на несполука. И ето, най-неочаквано неохраняваните символи на успеха станаха достъпни за неудачниците.

В петък вечер, когато тълпата за пръв път изгуби контрол, аз се намирах на Бурк Стрит. Гледах как служителите от универсалния магазин излизат от широките изходи, забързани към домовете си. В петък магазините затваряха по-късно. Както обикновено, така наречените „паважни посрещачи“ — дълга редица от млади мъже, които чакаха на тротоара своите приятелки — продавачки, един по един изчезваха с усмихнатите момичета под ръка.

Но във въздуха тази вечер се носеше нещо по-различно от другите петъчни вечери, липсваше празничното настроение. През целия ден слухове за размирици обикаляха града и сега хората бяха неспокойни. Те вървяха по улиците, но не гледаха витрините, а тези, с които се разминаваха. И то изпитателно. Ако се зададеше шумна група младежи, в погледите се появяваше подтискано вълнение и страх.

Нямаше го и дългият поток от хора, който в петък вечер след девет часа се стичаше към гарата на Флиндърс Стрит. Срещу върволицата хора, запътили се към домовете си, цели групи се движеха в противоположна посока. Грубияни се блъскаха, за да предизвикат смут. Тези, добрали се до центъра, бързаха към Бурк Стрит и се озъртаха в очакване на нещо интересно.

Наблюдавах движението с Капитана. Беше възрастен мъж с подрязана брада, винаги много изправен, дори скован и държеше ръцете си изпънати до тялото, като в стоеж „мирно“. Носеше син костюм от груб плат с малки ревери на сакото и лъскави копчета. Беше старомодно сако, грижливо пазено години наред. Всяка вечер той се разхождаше по тротоара на ъгъла на Бурк Стрит и Ръсел Стрит и раздаваше команди като капитан от мостик на кораб. Говореше ми за кораби и морета. Научих много неща от него.

Тази вечер Капитанът тръгна с мен по Бурк Стрит, но когато реших да свърна по Суонстън Стрит, откъдето се чуваха викове и крясъци, той спря:

— Тази нощ се надига буря — произнесе той и драматично вдигна ръка. — Да, момко, вятърът се засилва. Аз се отправям към пристанището.

Капитанът вдигна глава и викна на минувачите:

— Хвърляйте котва! — а после тихичко на мен: — Лека нощ, момко.

— Лека нощ, Капитане.

Той си отиде, а аз се дръпнах към една витрина, за да избегна група мъже, които тичаха насам. Пътьом един от мъжете грабна едно момиче, вдигна го във въздуха и го завъртя. Когато го остави на земята, момичето се олюля и побърза да се прислони до мен.

— О-о! — едва можа да каже то, изумено и уплашено.

— Вървете си в къщи! — казах й аз.

— Това се мъча да направя — отвърна тя и добави гневно: — Животни!

Група младежи и девойки започнаха да пеят и танцуват. Момичетата се въртяха момчетата ги улавяха дръзко, вдигаха ги във въздуха и полите им се развяваха до бедрата. Смееха се високо и невъздържано.

Блъсканицата и бутането толкова се засилиха, че се уплаших да не бъда съборен. Прислоних се до една телефонна кабина и продължих да наблюдавам. Вътре в кабината жена на средна възраст с остър нос и накъдрена коса водеше разговор.

— Задушно е тук, малка задушна кабинка… Да… да. А Робърт прибра ли се?… О, да… Няколко дни ти се струват цяла вечност, когато ги няма, нали? — тя постави длан около мембраната на слушалката. — Такъв шум е навън… Сега… Да, по-добре, нали… Та казвам, че няколко дена са като вечност, когато ги няма, нали?… Неразумно… Да… Ужасно… Не зная накъде отива света… О, градината е чудесна. Знаеш че беше трап за отпадъци. Все още изкопаваме по някоя консервена кутия. Но Том казва, че ще бъдем многократно възнаградени… Да, така мисля… Как е момчето?… О, хубаво… А майка ти и баща ти? Добре ли са?… Прекрасно… Чудесно е, че все още са с ума си. Да, на тяхната възраст, също… Едит?… О, тя е прекрасна. Учителят й е във възторг. Сега има изпити. Вече взе два, единия с отличие… 0, да, е — тя е мъчна. Сега е във фаза, когато нищо не ми казва… Да, зная… Наистина ли?… О-о-о. А!… Ще й го избия от главата, можеш да си сигурна.

Близо до кабината стана бой. Мъже псуваха, жени крещяха обидни думи.

Прибрах се в пансиона и поседях малко с мистър Гъливър.

— В града ще има безредици — каза той. Стой си в къщи следващите няколко вечери. Не искаме да пострадаш. Толкова лесно могат да те съборят.

На следващата вечер обаче аз пак отидох към центъра, теглен натам от желанието да видя всичко, което ставаше. Въпреки че повечето от влаковете и трамваите не се движеха, улиците бяха изпълнени с народ. Тълпата се различаваше от предишната вечер, когато преобладаваха посетители на театри и закъснели купувачи. Сега повечето бяха зяпачи, жители на предградията, възбудени при мисълта, че могат да присъствуват на нещо необичайно. Те тичаха към местата, откъдето се чуваха викове и писъци, и си предаваха най-различни слухове.

— Смятам, че ще нахлуят в Майър.

Някои от тези, с които говорих в началото на вечерта, дори съжаляваха, че нищо вълнуващо не се случваше.

С напредването на нощта се появиха банди от мелбърнския подземен свят. Те се блъскаха грубо, гледаха решително и очевидно считаха, че тази нощ градът им принадлежи.

Властите предвиждаха избухването на безредици и започнаха бързо да сформират групи на „специалната полиция“. Доброволците бяха предимно от провинцията или млади бизнесмени и никой от тях нямаше представа за какво беше стачката.

Разговарях с един пристанищен работник, когато група от „специалната полиция“ се появи по Суонстън Стрит. Доброволците маршируваха, стиснали палките, и нервно поглеждаха враждебната тълпа, която започна да сипе върху им обиди и да ги освирква. Те мълчаха и само си разменяха погледи, но забелязах, че мнозина трепваха, когато някой им подхвърляше думата „стачкоизменници“.

Пристанищният работник ми каза:

— При последната стачка, в която участвувах, и между нас в пристанището имаше стачкоизменници. Не искам да ги оправдавам, но сред тях не всички са лоши. Сигурно повечето просто не разбират какво става. Един от пристанището, който измени на стачката, ми каза после: „На теб всичко ти е наред. Можеш да гледаш хората в очите. А аз — сега мога само да умра. По-добре дясната си ръка да бях отрязал, но да не бях изменил“. Така ми каза. Тъжно е все пак. Бедният негодник!

Оставих работника и тръгнах надолу към ъгъла на Флиндърс Стрит. Тълпата пред гарата се беше отдръпнала и беше освободила нещо като арена върху трамвайните релси. В средата на опразненото място стояха двама моряци и викаха към тълпата. И двамата бяха пияни и канеха предизвикателно „всеки, който иска бой“. Въобразяваха си, че поради униформите си са длъжни да защищават някакво отвлечено понятие, което наричаха „лоялност“ към властта.

— Лоялност, дръж ми шапката! — извика някой от тълпата.

— Я излез тук, че да те разплескам — отвърна морякът.

Очевидно не беше човек, който обича да убеждава с думи. По-лесно му беше да си наложи мнението с юмруци.

— Ти ли бе? — озъби му се мъжът от тълпата. — Сега ще ти дам да разбереш, кривокрак червей.

Беше нисък, жилав, облечен със синьо палто с дупки на лактите. Излезе напред с мрачна решителност, като си закопчаваше палтото.

Един човек до мен започна словоохотливо да ми обяснява:

— Ако противникът тръгне към теб и си закопчава сакото, направи го нокаут, точно когато е на последното копче. Това е правило. Сега ще ти обясня…

Той се приготви да ми докаже твърдението си с пример, но аз не го слушах.

Към моряка, който предизвика боя, бързо се присъедини неговият приятел и двамата се нахвърлиха върху ниския човек. Той се бранеше умело и въпреки че отстъпваше, запази самообладание. Неравностойният бой възмути тълпата. Няколко души се втурнаха на арената и нападнаха моряците. За миг те се оказаха заобиколени от мъже, решили да ги повалят. Но и моряците имаха привърженици, които също се присъединиха и боят скоро прерасна в бурно море от размахани мъжки юмруци. Всеки удряше каквото му попадне.

Бурното море започна бавно, на пристъпи да се насочва нагоре по Суонстън Стрит. Очевидно се движеше с определена зловеща цел, която нямаше връзка с повода за сбиването, въпреки че то беше включено в сметките. Човешката маса се въртеше бавно около една ос от интензивно движение, истински водовъртеж, от който стърчаха размахани юмруци и който изхвърляше от своя периметър на действие като отломки олюляващи се мъже, които се държаха за корема и плюеха кръв. Ураганът повличаше нови мъже, за да попълни загубите; той погълна и „специалните полицаи“, които се бяха втурнали да го посрещнат с размахани палки, и те също скоро бяха изхвърлени настрани. Водовъртежът се движеше под съпровод на псувни, викове и писъци, и някакво особено, ужасяващо хриптене.

При едно паническо отдръпване тълпата ме изхвърли назад, далеч от боя. Хората наподобяваха гъсто засята нива, всеки клас от която се полюляваше под пристъпа на вятъра. Тълпата беше толкова гъста, че не можех да падна настрани като отсечено дърво — опасно беше да не се смъкна като чувал на мястото, което заемах. Ако това се случеше, знаех че ще бъда стъпкан.

Държах патериците плътно до себе си и ги стисках здраво под мишници. Докато те бяха под ръцете ми, нямаше да падна. Извадих лакти навън и ги забих в хората до мен, за да прехвърля тежестта си върху тях. В това положение просто ме носеха надолу по улицата.

Мислех си за Гунър Харис — точно работа за него. Какъв богат лов на портфейли… В този миг политнах — докато натискът беше силен, стоях изправен, но изглежда сега той поотслабна.

Мъжът и жената, върху които падаше тежестта ми и които също се мъчеха да запазят равновесие, едва сега разбраха, че съм с патерици. Жената се развика:

— Тук има човек с патерици. Внимавайте! Престанете да се блъскате!

— Направете път — настоятелно викаше и мъжът. — Сторете му място, не можете ли? Престанете това проклето блъскане, докато го извадим.

Лицата на хората, към които се отправяха молбите, останаха безизразни. По-ниските бяха извили глави така, че страните им се опираха на раменете на стоящите пред тях. Лицата на жените се притискаха върху гърбовете на мъжете, а брадите на мъжете лежаха върху главите на жените.

Имаше и такива, които се подпираха с ръце върху раменете на тези пред тях и напомняха бебета коали^[1] увиснали на гърбовете на майките си. Лицата на всички бяха пусти, никой нищо не виждаше и докато се олюляваше или политаше напред на тласъци, всеки мислеше единствено как да остане прав на краката си.

Все пак се намериха неколцина, които повториха вика на жената.

— Тук има човек с патерици.

Мъжът до мен сви рамене, напрегна шията си и започна с лакти да проправя път. Чуха се викове, ръмжене, някой изпищя: „Какво по дяволите правиш“, но усилията му се увенчаха с успех. Аз вървях плътно зад него и се добрах до един магазин. За момент се опрях на витрината и когато натискът поотслабна, лека-полека се промъкнах все покрай стената на зданието, докато изпреварих водовъртежа по платното. Продължих така до градския съвет. Тук тълпата беше като развълнувано море — плискаше се напред по тротоара, после отново назад, отблъсквана от служители и „специалната полиция“ пред сградата. Не виждах нищо — бях потънал сред морето, но чувствувах реакцията на тълпата. Не беше ярост: беше див необуздан порив за рушене и унищожение. Напън на вързан звяр, който иска да скъса веригата.

Почувствувах, че моментът, когато веригата ще се скъса, наближава и с усилие се измъкнах пак към витрините. Бях се отдалечил доста, когато маркучите на пожарната команда се обърнаха срещу хората. Чух виковете и писъците, видях как някои паднаха под силата на струята и как панически се разцепи тълпата при едновременното рязко отдръпване на телата.

Появиха се празни ивици и по тях водните змии се гърчеха и тресяха.

Срещу мен на улицата бягащата тълпа се втурна като придошъл порой, който помита всичко пред себе си. Увих ръце около железния стълб на една веранда и здраво го стиснах. Няколко жени също се хванаха за близките стълбове. Тълпата ме погълна, едва не ме откъсна от моя стълб. Водеха я мъже с брутални лица, неспокойни очи и скъпи костюми.

Чух трясъка на строшените стъкла, когато счупиха витрините на магазин „Ливиатън“. Цял потоп от стъкла се разсипа по паважа. Мъже прекрачиха през назъбените отвори и започнаха да изхвърлят навън кожени палта, костюми, рокли. Мъже и жени се нахвърлиха върху стоките, дърпаха към себе си палта и поли, и бързо изчезваха с плячката си. От горния край на разбитите витрини висяха стъклени сталактити. Един се откъсна и падна точно когато някакъв мъж, натоварен с дрехи, излизаше. Стъклото просто отряза бузата му до костта. Мъжът се хвана за лицето, кръвта потече между разтворените му пръсти и надолу по ръката му.

Жени с ококорени очи и отворена уста грабеха, грабеха. Те пъхаха дребни вещи в чантите си, някои се оглеждаха войнствено, готови да защитят това, което смятаха за свое право — да вземат неща, които се търкалят по улицата. Мъже пускаха четки за бръснене и самобръсначки в джобовете си. Някои първо ги държаха в ръце, та всички да видят, че само ги гледат и ще ги върнат след малко. Когато сметнеха, че никой не ги забелязва, побързваха да ги пуснат в джобовете си.

Всяко разбиване на витрина се съпровождаше от писъци и викове, но те потъваха в един общ вой като от глутница вълци. Уплашени съпрузи спасяваха жените си, като ги вдигаха върху верандите. Те стърчаха там, а краката им висяха над тълпата, изумени и разтревожени за мъжете си, които оставаха долу. Двама мъже се опитаха да ме вдигнат, но аз не можех да стъпя на раменете им, затова ме свалиха и аз отново стиснах колоната.

Тълпата сви по Бурк Стрит. Трясъкът от разбитите витрини не спираше. Хората, които останаха около мен, се бяха наситили на това, което бяха търсили. Бяха уплашени от преживяното, от всичко, което се беше случило. Изглеждаха угрижени и си разменяха въпросителни погледи. Само преди малко те се носеха по улицата и приветствуваха мнимата свобода, която ги допусна в царството на насилието и им обещаваше удоволствие, забранено в нормалния им живот. Те симпатизираха на стачката на полицията, но нещо се беше объркало. Сега не искаха да имат нищо общо с изпотрошените празни витрини и вилнеещата тълпа по Бурк Стрит.

— Да се посегне върху търговския живот в града е сериозно престъпление — каза ми един мъж. — Що се отнася до мен, аз просто си вървях по улицата… — Той помисли малко и добави: — Ще ида да видя какво смятат да правят по-нататък.

Придружих го до ъгъла на Бурк Стрит. Пръстени и часовници лежаха в канавката, изхвърлени от бижутерийния магазин. Тълпата продължаваше да троши витрини надолу.

Почувствувах се изтощен. Никога не се бях изморявал толкова. Бавно тръгнах през парка Фицрой към къщи и често спирах да почивам.