Алан Маршал
Това е тревата (12)

IV

Неделя вечер се връщах в Мелбърн. Слизах от влака на спирката Джолимонт и разстоянието до пансиона извървявах пеша. Не беше близко. Носех малък куфар с прани дрехи и ръкописи, който тежеше доста и ми създаваше затруднения.

Чудех се как да го нося и изпробвах различни начини — промушвах въже през дръжката и краищата връзвах за патерицата, мятах го на гръб като раница, държах го в ръка заедно с патерицата… Накрая открих най-простия и най-неуморителния начин — захапвах дръжката. Така тежестта се поемаше от долната ми челюст и освобождаваше ръцете ми.

Прибирах се по тъмно така, че от гарата до пансиона не срещах много хора. Видех ли, че някой идва, оставях куфара на земята и изчаквах докато отмине, за да си спестя учудени или хвърлени през рамо погледи. Бях твърде млад и това ме нараняваше.

За да ми е по-леко, забавлявах се, като си представях, че съм ловджийско куче, което се прибира с вестник в уста. Измислях различни ситуации и ги разработвах до най-комични развръзки. Изкушавах се от мисълта да мина с куфара в уста сред хората, после изведнъж да го пусна на земята и да залая, или да седна и с вдигнати като предни лапи ръце да заскимтя. Питах се дали би се намерил човек, който да разбере и да се включи в играта, като например предложи любезно: „Ей, ела с мен в къщи. Ще ти дам кокал“. Бих се зарадвал много, ако намеря такъв човек.

Животът в града ми показа какво значи изтощение: да пресичаш улици, да си проправяш път сред забързаната тълпа, да се качваш и слизаш от трамваи и влакове — това е мъчително изпитание за човек с патерици. Но аз приемах умората като част от съществуването си и скоро се научих да се движа тъй, че да използувам всяка възможност за кратък отдих — издатина на стена, на която да се облегна, перило, за което да се уловя, места, където да подпра някоя от патериците, за да си отпочинат ръцете.

Почивките правех несъзнателно: докато се движех, си мислех различни работи, а тялото ми механично използуваше тези възможности за отдих. Така се придвижвах до пансиона и в неделя вечер: с чести спирания, подпиране на огради, облягане върху перила, изобщо поведение, което страничен наблюдател не би приел за нормално.

Обикновено неделя вечер пансионът се оживяваше от песни и музика. Обитателите бяха хора от средната класа, мъже и жени, чието чувство на сигурност ги правеше чужди на грижите на хората от улицата. Но пансионът притежаваше своя атмосфера.

Всички квартиранти имаха еднакво хоби — музиката. Те или пееха, или свиреха на някакъв инструмент. Това беше традиция: предишните квартиранти също били любители на това изкуство, а те от своя страна били привлечени тук от по-предишни обитатели с подобни интереси.

Обстановката беше домашна. Липсваше типичната за пансионите миризма на пържена наденица, газ, нафталин, или на непроветрени мрачни стаи и застояло из шкафовете бельо. През деня откъм всекидневната и кухнята долитаха шумове на полезна човешка дейност, посетители влизаха и излизаха, винаги някой свиреше на пианото.

За първи път срещах подобни хора и се чувствувах като врабче сред канарчета. И държанието им се различаваше от това на гостите у дома или на местните жители, с които дружах в Уолоби Крик.

Квартирантите не разговаряха помежду си за своите работи. Колкото по-малко говореше някой за службата си, толкова по-важен изглеждаше. Всеки пазеше в пълна тайна заплатата или надницата си, за да не му се подрони престижът и за да не се постави в неблагоприятно положение пред евентуално по-добре платените си съквартиранти. Поддържаше се впечатление, че всички заемат добри служби с високи заплати.

Отнасяха се един към друг въздържано, без възхищение или похвали. Твърдяха, че отношенията им са приятелски, а на мен ми се струваше, че всеки прекалено старателно крие личния си живот, сякаш другите му са неприятели. Или че пази тайна, която друг не бива да узнае, за да не се издигне и заеме по-добро положение в обществото от него. Тайните на успеха не трябваше да се разгласяват.

В това отношение наемателите бяха като направени по един калъп, но естествено характерите им се различаваха много.

У мисис Бърдуърт, собственицата на пансиона, непрекъснато се бореха две начала: вродената й доброта и сантименталност и склонността от всичко да извлича печалба, нещо присъщо за собственица на пансион. И двете начала удържаха своите победи.

Беше възрастна жена, омъжена за мързелив мъж. Издържаше го с доходите от пансиона, а той се мотаеше из кухнята уж да върши някаква работа, но всъщност само й пречеше и я дразнеше. Наричаше го презрително „старият Бърт“. Той имаше изкуствени зъби, които не прилягаха добре и хлопаха, когато говореше. Носеше очила с дебели стъкла и през тях се взираше в резултатите от конните състезания, оповестявани във вестник „Херълд“.

Мисис Бърдуърт готвеше отлично и проявяваше жив интерес към своите наематели. Гордееше се с техните таланти, защото те допринасяха за доброто име на пансиона й. Всяка вечер тя ги посрещаше с усмивка и казваше: „Днес съм ви приготвила нещо много вкусно“.

Един от пансионерите, Стюарт Молисън, имаше хубав тенор и в свободното си време пееше като професионалист. В пансиона пееше за удоволствие. Ако ви срещнеше в коридора, той веднага запяваше някаква ария и заемаше съответна поза — също като на сцена. Сутрин, преди да седне на закуска, той ни поздравяваше с някой припев, а вечер пееше и жена му акомпанираше на пианото. Беше весел, усмихнат човек и се отнасяше с гласа си като със скъп неразделен приятел.

Мисис Молисън свиреше само за акомпанимент на съпруга си. Никога за наше забавление. За разлика от Мъми Фултън, която се занимаваше с пиано „сериозно“ и скланяше да „изпълни“ някоя пиеса, ако продължавахме да я молим след първия й отказ. Винаги се извиняваше, че ще свири лошо, защото не е упражнявала достатъчно това, което ще ни изпълни, или защото не е в подходящо настроение.

Свиреше често един етюд от Шопен, за който й бях казал, че изразява с музика това, което аз бих искал да изразя с думи. Свиреше го за мен.

Мъми ми беше съседка на масата и при всяко хранене неизменно ми се усмихваше два пъти: веднъж при сядане и втори път при ставане. Беше минала двадесетте, едро момиче с черна къдрава коса и плахи очи. Дрехите не й стояха добре — винаги бяха впити и измачкани. Вероятно като купуваше дрехи и обуща, Мъми искаше от продавачките по-малки номера, за да изглежда по-фина.

Мъми също би била весела, ако грижата за външността буквално не помрачаваше живота й. Във всекидневната тя избираше кресла с високи странични облегалки, за да прикрие сред тях тялото си. Предпочиташе затъмнените ъгли и се стараеше да не привлича погледи.

При всяко случайно споменаване на фигурата й се изчервяваше болезнено. Понякога пазеше диета и си сипваше съвсем малко месо и зеленчук, но после, след минута колебание, протягаше ръка към чинията със сладкиши и бързо налапваше някое парче.

— Разбира се, Алън, много трудности ще имате, докато успеете — каза ми тя една вечер, когато й обяснявах, че не мечтая за много пари.

Мъми не обичаше мистър Бурмайстер, който беше роден в Швейцария и свиреше на цигулка. Той имаше сиви мустаци, хубаво лице и често говореше за красивите фигури на австралийците. Но обичаше мистър Гъливър, който също сериозно се занимаваше с пиано.

Мистър Гъливър не се интересуваше от женски фигури.

— Единствената ми любов е музиката — обяви той една вечер и се усмихна с разбиране на Мъми.

Не знаех какво работи мистър Гъливър. Беше дребен, тъмнокос човек с черни мустаци и разсеян поглед. Ходеше с блестящо лъснати черни обувки и всяка сутрин излизаше точно в осем без пет с чанта в ръка. Връщаше се вечер в шест, умиваше се, сядаше на пианото и свиреше до шест и половина, докато сервират вечерята. След вечеря, ако пианото беше свободно, пак свиреше малко. Ако слушателите настояваха, той можеше да свири и цяла вечер.

— Тук има едно много трудно място — трябва да си кръстосаш ръцете — обясни ми той една вечер, като разглеждаше клавира на прелюд от Рахманинов, поставен на статива пред него.

Когато свиреше Рахманинов, той гледаше в ръцете си, но Шопен изпълняваше с полуотворена уста и поглед, втренчен неподвижно в изцапания от мухите корниз на стената пред него. Когато свиреше Бетховен, гледаше строго в клавишите със стиснати устни и отметната глава, а след заключителния акорд спираше и поставяше ръце върху коленете си. След известна пауза се обръщаше към нас, премигваше и клатеше глава, като че излизаше от транс.

— Забравям се от величието на тази музика — обясняваше ни той.

Отначало се питах дали наистина обича музиката или обича себе си в ролята на пианист. Представях си, че музиката, която изпълнява, го отнася върху златни криле при аплодиращи тълпи от мъже, които крещяха „Браво“ и красиви жени, които го гледаха с обожание.

Величието на музиката подхранваше и развиваше неговото чувство за превъзходство. Той стоеше по-високо от тези, които не споделяха чувствата му, и тъй като повечето хора нямаха музикално образование, той шествуваше в живота увенчан със самовъзхищение. Вярно е, че се стараеше да възпита у другите вкус към музиката, но не като споделяше с тях своите знания, а като милостиво ги удостояваше с тях.

Дори когато Мъми свиреше, той се чувствуваше задължен накрая да обясни на мълчаливите слушатели около него, че тази композиция отбелязва напредък в развитието на Бетховен, Бах или Шопен и, представете си, на него, на мистър Гъливър му били нужни три месеца, за да я овладее. Вероятно и на Мъми също? Мъми с чувство, че това сравнение повдига авторитета й, се съгласяваше.

По-късно аз го опознах добре и разбрах, че съм бил несправедлив. Неговите слабости нямаха нищо общо с искрената му любов към хубавата музика. Със свиренето си той задоволяваше две страни от своя характер: детинското тщеславие и любовта си към големите композитори, с които той започна да ме запознава.

Не разбирах някои от композиторите, които мистър Гъливър свиреше, въпреки че съзнавах, че това е моя грешка. Творбите на Шопен ме вълнуваха дълбоко, но не разбирах Бах, не напълно и Бетховен. Колкото по-голям е композиторът, толкова повече подготовка е нужна на слушателя, а аз не притежавах още това, което изискваха най-големите музикални произведения.

Най-много обичах балади. Често молех Стюарт Молисън да ми пее и той го правеше с удоволствие. Вероятно защото свързвах музиката и пеенето с хората. Баладите будеха в мен представа за много хора, които пеят за своите копнежи, надежди, отчаяние, борба и аз се вълнувах. Съгласен съм, че думите може да са сантиментални, а музиката — без особена художествена стойност, но уважавам баладите и горещо ги бранех от презрението на мистър Гъливър, според когото операта дава всичко, което той търси в една песен.

Аз исках повече от това, което операта може да даде. Казах му го и той много се изненада от подобно светотатство. Помъчих се да му обясня, че музиката и пеенето в операта ми харесват, но героите обичат, страдат и умират — в повечето случаи убити — за слава на музиката, която ги е създала, а не за идеали, които според мен заслужават това. Те не са истински хора, а хора, създадени и нужни на композитора, не за да вдъхновят мен, а да изразят неговите чувства чрез музика. Свържете действителност и велика музика, хубави гласове и благородни идеи, и аз ще възприема операта като вас, така му казах.

Той се усмихна презрително на моите разсъждения.

— Глупости! Има още много да учиш. Операта е изкуство с традиции. Ти искаш да я използуват като средство за разпространение на идеи. А къде е душата ти?

Не знаех къде е душата ми. Не знаех дали съм прав или греша. Когато защищавах народната музика и баладите от презрение, вярвах, че защищавам баща си. И не само баща си, но всички онези прости мъже и жени, които са черпели кураж, сила и утеха от песните, избликнали от безброй сърца.

Татко обичаше музика, въпреки че през целия си живот не беше ходил на концерт или опера. Под очарованието на музиката той не ставаше мечтател — тя вдъхновяваше в него желание да помага и да бъде от полза на другите. Видях го как слушаше един певец, който изпълняваше „Том Боулинг“ — в очите му имаше сълзи;

Том никога не измени на думата си.

Добродетелите му бяха толкова редки,

приятелите му — толкова много и верни.

Неговата глава беше мила и руса

и той пееше тъй радостно и весело,

о, много пъти и много често!

Но радостта премина в тъга,

защото Том загина.

За татко Том Боулинг беше образ на истински мъж. Или пък у дома — ако гости запееха „Буйният момък от колониите“, татко вдигаше глава като военен кон, подушил боя. Народните песни будеха в него копнеж за дела, желание да защити някого или да помогне. Човек не може да се издигне без такива чувства.

Веднъж му занесох къс дърво. Бях го намерил на червения пясък в една сурова местност. Дървото, от което произхождаше, се беше борило за съществуване със сушата и палещото слънце и беше създало жилава, твърда тъкан, подобна на земята, върху която беше расло.

Татко хареса дървото. Приятно му беше да го пипа, да го държи в ръце и да слуша това, което то му разказва. Накрая го направи на дръжка за камшик, като го дялка дълго с джебното си ножче, за да го изглади и излъска. На върха го украси с резба и ми го подари.

— Хубава дръжка — казах му.

— Не, още не е — каза той. — Години са нужни, за да стане истинска дръжка на камшик. Трябва ти и твоите приятели хиляди пъти да я използувате, потта на ръцете ви да се просмука в нея, да се изглади от употреба, тогава ще стане хубава дръжка. Тогава ще значи нещо. Сега е нищо.

Баладите и народните песни са като тази дръжка. Пяти от безчет хора години наред, те са пропити от техните надежди. Някои са недодялани и сантиментални, но вдъхновяват благородни чувства, каквито операта поражда в умовете на културните хора.

Реших, че един ден непременно ще разбирам и обичам произведенията на великите композитори. Вярвах обаче, че когато стигна до този етап, аз ще откривам зад мислите и чувствата, които са вдъхновявали твореца, стремежите на хората от цял свят.