Алан Маршал
Това е тревата (1)

I

Седях загледан в мъжа от другата страна на полираната маса. Беше пълен човек, напъхал тежкото си тяло в тапицирания въртящ се стол като в калъп.

Лицето му беше месесто, отпуснато и костите на скулите и брадичката изобщо не личаха. Сините му очи притежаваха острота, придобита от постоянната им употреба като уред за наблюдение. Тези очи бяха загубили способността за приятелско общуване. Твърде дълго бяха преценявали хората единствено с оглед на участието им в механизма, движещ неговия прогрес, за да запазят човечността, която аз потърсих в тях.

Носеше сив костюм, шит по поръчка, а бялата му риза очевидно се переше и колосваше в някоя скъпа пералня от луксозните предградия. Маншетите на ризата, прихванати от златни копчета, се показваха от ръкавите на сакото точно колкото трябва. Кожата на бледите му ръце беше тънка като цигарена хартия. По китките тя се беше отпуснала в многобройни бръчки, въпреки че дланите изглеждаха млади.

Вече шест месеца аз се срещах с хора като него. Мъжът гледаше писмото в ръцете си. Не го четеше. Беше го чел вече. Сега той търсеше в ума си думите, които трябваше да ми каже. Думи неприятни и за него, но повелявани от разума му при това положение.

Знаех съдържанието на писмото, което държеше. Бях го писал аз. Носеше дата пети декември 1920 година.

„Уважаеми господине — гласеше то. — В днешния брой на в-к «Ейдж» прочетох, че във Вашата кантора имате вакантна длъжност за младши служител и с настоящето кандидатствувам за мястото.

Аз съм осемнадесетгодишен студент в търговски колеж със специалност счетоводство. Сега се подготвям за последния си изпит. Всички други изпити вече съм взел.

Прилагам копия от четири препоръчителни характеристики. Нямам служебни препоръки, тъй като досега не съм заемал длъжност в учреждение.

Ще Ви бъда благодарен, ако ме приемете, за да мога при разговора да Ви дам и допълнителни сведения.

С уважение: Алън Маршъл“

Преди една година, когато започнах да изпращам това писмо на бизнесмените, които търсеха служители, бях включил и друг текст:

„За нещастие поради прекаран в ранна възраст детски паралич, съм принуден да се движа с патерици. Това по никакъв начин няма да окаже влияние върху способностите ми като чиновник, нито ще ми попречи да нося тежки счетоводни книги.“

Не получих отговор на нито едно от писмата с това откровено признание. Недоумявах за причината, докато веднъж татко, също обезпокоен от мълчанието, прочете една от молбите ми за работа.

Дълго държа той в ръце писмото ми, после го обърна и втренчи поглед в празната страница на гърба, като че ли тя също имаше някакво значение. След това постави писмото обратно на масата и се загледа през прозореца на кухнята към синята верига на хълмовете, затварящи хоризонта отвъд полегатите склонове на овощната градина около къщата.

Татко беше, купил тази къща на двадесет мили от Мелбърн в подножието на гористите хълмове, за да мога аз да уча счетоводство. Той бе приел успеха ми на изпита като залог за блестящо бъдеще, когато важните бизнесмени, едва ли не ще се карат при кого да работя.

Сега пред него започна да се разкрива действителността и той я посрещаше с недоумение и негодувание като нещо, за което не беше подготвен. За татко равенството и другарството лежаха в основата на всички човешки взаимоотношения. Той беше възпитан в този принцип, беше изградил живота си върху него, а изведнъж моите разкази за срещи с различни хора, от които не му убягваха и най-малките подробности, му показаха, че в поведението си към неговия син другите не го спазват.

Татко стоя така известно време, после се обърна и каза:

— На твое място бих махнал онова за патериците. Знаеш ли… ако се съгласят да разговарят с теб, мисля че ще успееш.

Не ми се видя честно и му го казах.

— Рано или късно ще разберат — настоях аз. — По-добре да им го съобщя още в началото, та да го знаят. Ако някой пожелае да се срещне с мен и не съм го предупредил, ще се чувствувам измамник.

— А защо? Какво лошо всъщност правиш? Не лъжеш — пишеш, че при разговора ще дадеш повече подробности. Това измама ли е? Ако някой например ме помоли да му намеря кон, който тегли добре, и му намеря, но конят е сляп. Аз, разбира се, ще му кажа, но след като сам види коня. Впрочем един от най-добрите коне, които съм имал, беше сляп. Не е нужно да им разправяш всичко предварително.

— Добре — съгласих се аз.

И започнах да получавам отговори на писмата си. Канеха ме за разговор в канторите. Скоро свикнах с изненадата, която при моето влизане за миг се изписваше върху лицата, свеждането на главите към писмото ми, което уж проучваха, докато се окопитят. После поемането на дъх след взетото решение, при което раменете малко се изправяха, срещата на погледите ни…

— Тъй значи, вие сте с патерици, а?

— Да.

Обяснявах защо.

— Хм! Да… за съжаление…

Съображенията, които изтъкваха за отхвърляне на кандидатурата ми, обикновено бяха подплатени с изрази на съчувствие, смекчени от безсмислени фрази, чието несъзнателно предназначение по-скоро беше да подхранва възхищението им към самите себе си.

Така че имаше някои, които просто изпитваха радост и гордост от собствената си тактичност, и други, които избягваха погледа ми, когато ставах да се сбогувам.

Имаше и един веселяк с много бдителна секретарка.

— Зная какво е! Всичко зная за патериците! Три месеца бях с патерици — паднах на ски. Трябваше да ме докарват на работа с кола месеци наред.

Той погледна ръцете си, които цели три месеца бяха стискали дървените патерици, и се усмихна.

— Разранявате се под мишниците, нали? — Не задаваше въпрос, а споделяше опит. — Хората не си дават сметка какво значи да ходиш с патерици. До кръв си бях протрил кожата.

Преди много години, толкова отдавна, че ми се струваше като отколешен неприятен сън, аз бях протрит до кръв. Сега кожата под мишниците ми беше груба като табан на ходило.

— Да — казах, — това е един от проблемите.

Друг един, висок мъж със стойка на военен и сиви мустаци, беше по-прям.

— Зная, че няма да се разсърдите, ако говоря за вашия, хм… физически недостатък. Той е очевиден и би било глупаво от моя страна и несправедливо към вас, ако премълча. Важното в случая е, че той ви прави непригоден за чиновническа работа според сегашните изисквания, и аз не мога да ви помогна. Ако ми позволите да ви дам съвет, струва ми се, че би трябвало да се научите да плетете кошници, или нещо подобно. Зная, че има специални институции за такива работи. Те са организирани, за да помагат на хора като вас, и са много полезни.

Когато му предадох думите на този човек, татко стоеше под едно ябълково дърво в градината. След като изслуша цялата история, той стисна очи и лицето му буквално се изкриви от яростта, която се стараеше да подтисне. Обърна глава към небето, вдигна свити пестници нагоре, после ги отпусна с рязко движение и от устата му се откъснаха две думи:

— Кошници! Господи!

Скоро разбрах, че е безполезно да споря с хората, които ме приемаха. Те се дразнеха от усилията ми да ги убедя, че ще мога да върша работа.

— Трудно ми е да бъда откровен в случай като този — се произнесе един от тях, загледан в ноктите на свитата си ръка, които старателно почистваше с палеца на другата, — но разбирам, че сте човек, който ще оцени моята откровеност и честност.

За момент мъжът вдигна очи от ноктите си, за да ме изгледа внимателно над очилата. Може би в него внезапно се промъкна съмнение, че все пак имам право да претендирам за работа и това наложи спокойното и безмилостно предупреждение.

Почувствувах, че очаква отговор, или може би молба за пощада, кършене на ръце…

— Да — казах.

— Бедата е в това, че сте недъгав — вниманието му отново бе погълнато от ноктите. — Тук работата изисква носене на тежки счетоводни книги от сейфа до бюрата.

— Мога да нося счетоводни дневници.

— Да, да… това добре. Но има стълби.

— Мога да се изкачвам по стълби.

Мъжът започна да се дразни. Гневни думи на висок глас — очевидно така беше свикнал да подкрепя той несъстоятелността на своите доводи. Но сега овладя желанието си да ми изкрещи и каза бавно и отчетливо:

— Не ме разбирате. Работата тук изисква хората, които назначавам, да са със силно, здраво тяло. Съжалявам.

Той стана и отвори вратата.

Вратата… вратата… вратата. Врати, които се отваряха и затваряха зад мен — дълга редица врати, като щитове, които се поставяха пред мен, за да преградят пътя ми към независимост, осъществяване…

Въпреки че отношението на тези мъже към мен се различаваше, в зависимост от характера на всеки един, те всички имаха еднаква цел — да опазят своя бизнес. Бизнесът беше печалба, а печалбата се постигаше чрез ефективност. Моите патерици подсказваха непълноценност, която за печалбата би била само тежест, а не обещание за по-високи доходи.

На глас те изтъкваха други съображения.

Питах се, каква причина ще измисли, за да ме отпрати този човек зад полираната маса, върху която стоеше поставка за писалки от оникс, а двете писалки в поставката стърчаха нагоре застрашително, като рогове, които го бранеха. На единия край, в рамка от полирано дърво, беше поставена снимка на жена и две момиченца. Жената, облечена в бяла рокля, седеше върху каменен зид. Зад нея се виждаше стръмна морава, а двете момиченца, склонили главички на раменете й, я прегръщаха през врата. Сигурно трудно се слизаше до тук от голямата къща, която се показваше в горния край на снимката. Патерици биха се хлъзгали в такава стръмна градина.

Мъжът от другата страна на масата се мъчеше да формулира подходящо извинение. Той постави моето писмо върху купчинка други писма пред него, прекара палец по ръба на купчинката и наклони леко глава да я разгледа по-добре, като че височината на подредените писма живо го интересуваше.

— Да — каза той бавно, сякаш за да окуражи някакво решение, което неохотно се надигаше от обзелото го смущение. — Да…

Изведнъж с рязко движение той удари върху купчинката писма, бутна я настрана, извърна се към мен и бързо и кратко, преди решението му да се разколебае, каза:

— Страхувам се, че не сте подходящ за службата.

След като произнесе присъдата, мъжът реши, че не е необходимо да продължава с този тон. Брадвата беше паднала. Защо да удря още?

— Не че не бих искал да ви назнача — продължи той с по-нормален глас, — но вие просто няма да можете да се справите!

Обикновено издържах, дори наблюдавах спокойно бизнесмените, докато те се препъваха в търсенето на необходимите думи. Но пред този мъж сведох глава.

Веднъж татко ми разправи за свой познат, обездвач на коне, който първо сломявал духа на животните. Попаднел ли на непокорен кон, казвал: „Сега ще го накарам да потича както се полага, та да му се пречупи характерът.“

Чувствувах се като такъв кон. Десетината мъже зад полираните маси бяха пречупили желанието ми за борба.

Спомних си думите на някакъв уморен човек, с когото случайно заприказвахме на улицата: „На работа ли си, всеки те признава за човек, безработен ли си, всеки те подритва и единственото ти желание е да се махнеш, където ти видят очите.“

Исках час по-скоро да избягам на улицата, да се махна от този играещ на благородство мъж.

А той чакаше. Нямаше какво да му кажа. Но проговорих. Неволно изрекох на глас мисълта, която се блъскаше в главата ми:

— Трябват ми пари.

Изведнъж му стана приятно, че ще може да ми докаже колко благороден и щедър е по душа.

— О! — възкликна той. — Да…

Бръкна в джоба си и измъкна два шилинга, но аз вдигнах глава и, при вида на лицето ми, той побърза да ги напъха обратно.

Бих могъл да му кажа, че ако е за два шилинга, аз ги имам в джоба си.

Преди час, в очакване на срещата, бях застанал на улица Бурк, подпрял гръб о бетонната стена на универсалния магазин „Майер“. Чувствувах се уморен и се бях отпуснал върху патериците в поза, която ми позволяваше да си поотдъхна. Наблюдавах минувачите — момичетата с клоширани периферии на шапките, къси коси и широки рокли, мъжете в сини костюми с колосани яки на ризите и шапки „борсалино“. По уличното платно трамваите дрънчаха предупредително, яки коне теглеха платформи с бурета бира. Всеки се движеше към определена цел.

Някои от минувачите ме поглеждаха и бързо извръщаха очи. Погледът на една стара прегърбена жена се задържа по-дълго, тя се измъкна от потока, застана пред мен и посегна към черната си чанта. Закопчалката се състоеше от две никелирани копчета, които жената откопча с щракане.

Докато тънката й, покрита с лунички ръка тършуваше из чантата, старицата ме наблюдаваше с очи, от които старостта не беше успяла да ограби напълно младежката доверчивост. Лицето й беше повяхнало, но бръчките и браздите говореха за характер.

Жената се усмихна и каза нежно:

— Тъжно е, че ви е сполетяло такова нещо. Някога, имах син и той беше сакат. Зная какво е.

После постави два шилинга в ръката ми.

— Не е много, но все е помощ.

Почувствувах как кръвта нахлува в лицето ми. Няколко души се бяха спрели да ни гледат. Имах желание да потъна в земята и да остана завинаги скрит от хората. Прибрах двата шилинга в джоба си и взех ръката й.

— Благодаря ви — казах. — Може би никога няма да разберете колко много ми помогна вашата доброта. Ако всички бяха като вас…

— Бог да ви благослови! — каза тя и отмина.

Станах. Мъжът от другата страна на масата явно изпита облекчение, че разговорът е свършил и държанието му стана дружелюбно. Бързо скочи на крака и се втурна към моята страна на масата с протегнати ръце.

— Да ви помогна ли?

— Не, благодаря. Мога сам.