Алан Маршал
Мога да прескачам локви (9)

IX

Ужасът, който обхвана санитарките, когато ме намериха проснат върху тревата, ме изненада. Не можех да разбера защо трябваше да викат Старшата, за какво бе това скупчване около леглото ми и възклицанията им, изпълнени с тревога и яд.

Повтарях непрекъснато:

— Преобърнах сам стола, за да взема бонбоните.

— Но защо? — настояваше Старшата. — Защо не повика някоя санитарка?

— Исках да ги взема сам.

— Не мога да те разбера — възрази тя.

Чудех се какво непонятно има тук. Знаех, че татко ще ме разбере. Когато му разказах, той запита:

— Не можеше ли някак да се измъкнеш от стола, без да го прекатурваш?

— Не, нали не мога да си служа с краката, както знаеш.

— Зная — и добави: — Е, както и да е, нали си ги взел. Аз също не бих извикал санитарката. Тя щеше да ти ги подаде, но би било съвсем друго.

— Съвсем друго! — извиках аз и в този момент го обичах повече от всякога.

— Но гледай да не се нараняваш следващия път. Внимавай! Не преобръщай стола за бонбони. Прави го за по-големи неща — например пожар или нещо подобно. А бонбони аз ще ти купя, само че тази седмица не съм много добре.

— Тази седмица не искам повече бонбони — утеших го аз.

В продължение на няколко седмици след случката аз излизах със стола на верандата само под строг надзор. После, един ден, докторът пристигна с чифт патерици:

— Ето твоите предни крака — ми каза той, — мислиш ли, че ще можеш да ходиш с тях? Хайде да опитаме.

— Наистина ли са мои?

— Да, съвсем наистина.

Бяхме в градината и той избута стола ми върху тревата под дъбовете.

— Това място е добро. Ще опитаме тук.

Старшата и няколко санитарки бяха излезли, за да гледат моите първи стъпки с патериците. Те ни заобиколиха, а докторът ме подхвана под мишниците, повдигна ме от стола и ме задържа изправен пред себе си.

Старшата, на която беше подал патериците, ги постави под мишниците ми, после той бавно ме отпусна, докато тежестта ми постепенно легна върху тях.

— Добре ли е така? — попита той.

— Не — отвърнах, неочаквано несигурен в себе си. — Още не! Но ще бъде след минута.

— Спокойно — напътствуваше ме той. — Не се опитвай още да ходиш. Просто стой. Държа те. Няма да паднеш.

Десният ми крак, който наричах „лошия“, беше напълно парализиран и висеше от самото бедро като нещо безполезно от кости и кожа, целият покрит с белези и деформиран. Левият си крак наричах „добрия“, защото беше само частично парализиран и можеше да носи тежестта ми. Бях го изпробвал седмици наред, седнал на ръба на леглото си.

Изкривяването на гръбначния стълб извиваше гърба ми доста наляво, но, подпряно на патериците, тялото ми временно се изправяше и удължаваше, така че прав изглеждах по-висок, отколкото седнал.

Мускулите на стомаха ми също бяха частично парализирани, но гърдите и мишците ми не бяха засегнати. През следващите години аз свикнах да гледам на краката си като на нещо, което не заслужава много внимание. Те ме ядосваха, а понякога ми се струваше, че живеят независимо от мен някакъв свой живот и тогава ги съжалявах. Ръцете и гърдите ми бяха моята гордост и с течение на времето те се развиха непропорционално към останалата част от тялото ми.

В онази минута обаче аз стоях несигурен и погледът ми случайно попадна върху едно оголено от трева място на няколко ярда пред мен. „Ще стигна дотам“, реших аз, но не предприех нищо, защото не знаех точно на кои мускули да се осланям. Чувствувах, че патериците ме убиват под мишниците и че трябва да ги преместя малко напред, и разбирах, че ако исках да тръгна, трябваше за миг да отпусна тежестта на тялото си върху добрия крак.

Докторът отдръпна ръце, но ги държеше разперени, готов да ме подхване, ако политна.

Повдигнах патериците и ги метнах тежко напред. Когато тежестта ми отново се отпусна върху тях, раменете ми скокнаха нагоре от внезапния тласък. Изхвърлих крака напред — десният се влачеше в прахта като пречупено крило. Спрях силно задъхан и с поглед, вперен в оголеното парче земя пред мен.

— Добре! — възкликна докторът, след моята първа стъпка. — Сега пак!

Повторих същите движения, после още три пъти, докато най-сетне, изтръпнал от напрежение и болка, стъпих върху мечтаното късче земя. Аз ходех!

— Достатъчно за днес — каза докторът. — Сега обратно в стола. Утре ще опиташ пак.

След няколко седмици аз вече ходех из градината и въпреки че паднах няколко пъти, добих известна увереност. Дори се упражнявах да скачам от верандата и отбелязвах върху пътеката с черта дължината на скока си.

Когато ми казаха, че ме изписват и на другия ден мама ще дойде да ме вземе, аз не се развълнувах така, както бях очаквал. С течение на времето болницата бе станала постоянният фон на моите мисли и действия. Животът ми тук течеше по определен ред и аз инстинктивно чувствувах, че като напусна болницата, ще загубя самоувереността и спокойствието, което имах сред нейните стени. Страхувах се малко от тази раздяла, но същевременно исках да видя накъде води улицата, която минава край болницата, какво става там зад хълма, където пуфтяха маневриращи влакове, товарни платформи, дрънчаха и камиони, натоварени с пътници и багаж, отиваха и се връщаха. Исках отново да видя как татко обяздва коне.

Когато мама дойде да ме вземе, аз седях облечен на ръба на леглото си и гледах празния стол, в който никога вече нямаше да се возя. Татко не разполагаше с достатъчно средства, за да ми купи стол, но от една стара детска количка той беше направил продълговато превозно средство на три колелета и с него мама трябваше да ме свали надолу по улицата до двора на хана, където той беше оставил колата, докато подковаваше конете.

На сбогуване санитарката Конрад ме целуна. Доплака ми се, но се удържах и й подарих всичките яйца, които ми бяха останали, няколко списания и перата от папагал, които татко ми беше донесъл. Нямах нищо друго, но тя каза, че това е достатъчно.

Старшата ме помилва по главата и каза на мама, че съм храбро малко момче и че донякъде е по-добре за мен да осакатея толкова малък, защото така по-лесно ще свикна да си служа с патериците.

— Децата се приспособяват така бързо — уверяваше тя майка ми.

При тези думи на Старшата мама ме изгледа с дълбока скръб и не й отговори. Аз реших, че това е неучтиво от мамина страна. Санитарките ми махаха с ръка за сбогом, а Папа се ръкува с мен и ми каза, че никога вече няма да го видя: той можел да умре всеки миг.

Лежах в количката, увит в одеяло, и стисках в ръка малкото керамично лъвче, подарък от санитарката Конрад.

Мама ме изведе на улицата и забута количката към хълма. Изкачихме възвишението и аз не открих зад него онези прекрасни неща, които си представях: къщите бяха най-обикновени, а гарата беше просто един навес.

Мама буташе количката надолу по тротоара, после пак нагоре през някаква канавка и тук едното колело изхвръкна от бордюра, количката се катурна и аз паднах в канавката.

Не забелязвах усилията на мама да вдигне количката, която ме беше почти захлупила, нито чувах нейните изплашени и настоятелни въпроси дали съм ранен: търсех изпод завивките керамичното лъвче и след малко го намерих, както предполагах, с отчупена глава.

При вика на мама един мъж се беше притекъл.

— Ще ми помогнете ли да вдигнем моето момченце?

— Какво се е случило? — възкликна мъжът, който с бързо движение вдигна количката. — Какво е станало с момчето?

— Преобърнах го. Внимавайте да не го нараните — той е сакат.

Последното възклицание на мама ме накара да се опомня и изведнъж да осъзная своето участие в тази ненужна суматоха. Аз винаги свързвах думата сакат с куци коне и за мен тя означаваше пълна безполезност.

Както лежах в количката, аз се повдигнах на лакът и погледнах мама учудено.

— Сакат ли, мамо? — извиках възмутено. — Защо каза, че съм сакат?