Алан Маршал
Мога да прескачам локви (8)

VIII

Кракът ми до глезена беше в шина. Освободиха стъпалото и кръста ми от гипса, болката премина и аз вече не исках да умра.

— Костта зараства бавно — чух Д-р Робертсън да казва на Старшата. — Кръвообръщението в крака е слабо.

След малко добави:

— Бледен е… трябва му слънце. Извеждайте го с подвижния стол всеки ден навън. Искаш ли да се возиш на стола? — обърна се той към мен.

От радост не можах да отговоря.

Следобед сестрата изтърколи един стол до леглото. Тя се засмя, като видя лицето ми.

— Сега ще можеш да се надбягваш с Папа. Хайде седни, за да те вдигна.

Тя ме повдигна и ме постави в стола, после внимателно спусна краката ми. Прасците се опряха на тръстиковата поставка, но стъпалата не стигаха до дървената подложка върху дъното на поставката и увиснаха безпомощно надолу.

Гледах подложката разочарован, че не мога да поставя върху нея краката си. Това щеше да ми пречи много при карането на стола, но се утеших, като реших, че татко ще я натъкми, за да мога да я достигам, а ръцете ми бяха силни.

Аз се гордеех с мишците си. Сграбчих дървените дръжки, които въртяха колелата, но ми се зави свят и оставих сестрата да ме изтика през вратата на отделението, по коридора и оттам — навън, сред обляния от светлина свят.

Когато минахме през вратата, която водеше към градината, свежият чист въздух и слънцето се изсипаха върху мен, заляха ме като буен поток. Наведох се напред, за да посрещна тази синева и блясък, да почувствувам върху лицето си нежния полъх на вятъра като плувец, който изплува на повърхността от морските глъбини.

Цели три месеца не бях виждал небе и облаци, не бях чувствувал слънчевата милувка върху кожата си. Сега отново ги имах и те се разкриваха пред мен по-съвършени, по-хубави, с нови незабелязани по-рано качества.

Сестрата ме остави на слънце близо до няколко дъбови дървета и въпреки че нямаше вятър, аз чувах как те си шепнеха нещо — татко казваше, че дърветата винаги си говорели.

Не можех да разбера какво се беше случило през време на моето боледуване, та светът изглеждаше така променен. Загледах едно куче, което подтичваше по улицата отвъд високата ограда. Не бях виждал толкова прекрасно куче, толкова мило и така пълно с възможности. Сив дрозд запя и неговата песен беше подарък за мен. Погледнах надолу към ситния чакъл, върху който стоеше столът ми. Всяко камъче имаше различен цвят, а те лежаха тук с милиони, нахвърляни в малки причудливи купчинки или вдлъбнатини. Някои бяха побягнали в моравата, която обграждаше алеята, и тревичките, склонили стъбла, се навеждаха нежно над тях.

До мен достигнаха гласове на играещи деца и тропот на конски копита. Излая куче и над спокойните къщи долетя далечна свирка на локомотив.

Листата на дъба падаха на кичури като невчесани къдрици и през тях се виждаше небето. Лъскавите листа на евкалиптите пръскаха слънчеви елмази, които причиняваха болка на очите ми, отвикнали от толкова силна светлина.

Наведох глава и затворих очи, а слънцето сякаш ме обгърна в обятията си.

След известно време надигнах глава и започнах да изпробвам стола. Хванах ръчките, както правеше Папа, и се опитах да завъртя колелата, но чакълът на насипаната с камъни алея беше дълбок.

Тогава реших да пробвам колко надалеч мога да плюя. Познавах едно момче, което можеше да плюе до отсрещната страна на пътя, но единият му преден зъб беше изваден. Опипах с пръсти зъбите си — никой не се клатеше.

Изследвах внимателно дърветата и реших, че мога да се покатеря на всеки дъбов клон, с изключение на един, но той и не си струваше труда.

След малко по улицата се зададе едно момче. То вървеше край оградата и почукваше с пръчка по коловете, а подире му подтичваше кафяво куче. Познавах момчето. Казваше се Джордж. Всеки приемен ден майка му го водеше в болницата. Той често ми даваше разни неща — детски списания, картинки от цигарени кутии, а понякога и бонбони.

Харесвах го, защото имаше ловджийско куче и беше добър ловец на зайци. Освен това беше и внимателен.

— Бих ти донесъл много неща — ми каза той веднъж, — но не ми разрешават.

Кучето му се казваше Снайп и беше толкова малко, че влизаше в дупките на животните, но, по думите на Джордж, можело да се бие до припадък.

— Ако искаш да си добър ловец на зайци, трябва да имаш добро куче — твърдеше Джордж.

Аз се съгласих и си помислих, че една хрътка е хубаво нещо, стига майка ти да разреши да я задържиш. Това съвпадаше със схващането на Джордж за хрътките. Той ми каза мрачно, че „жените не обичат хрътки“.

Точно така мислех и аз.

Считах, че Джордж е много умен, и разказах на мама за него.

— Той е добро момче — каза мама.

Имах известни съмнения по този въпрос и се надявах, че той не е прекалено добър.

— Аз не обичам мамините синчета, а ти? — запитах го следващия път. Това беше един вид проучване.

— По дяволите, не!

Отговорът беше задоволителен и аз заключих, че той не е толкова добър, колкото мислеше мама.

Появяването му по улицата ме зарадва.

— Как си, Джордж? — извиках.

— Не съм зле — отвърна той, — но мама каза да се прибера направо в къщи.

— О! — възкликнах разочаровано.

— Имам цяла кесия бонбони — осведоми ме той с такъв тон, сякаш споменаваше нещо съвсем обикновено.

— Какви?

— Лондонски мешани.

— Според мен, те са най-хубави. От онези кръглите ли са, нали знаеш, дето могат да се смучат дълго?

— Не. Тях ги изядох.

— О, така ли? — измърморих и внезапно се почувствувах подтиснат.

— Ела до оградата и ще ти дам останалите настоя Джордж. — Аз не ги искам. Имам много у дома.

На такава покана никога не бих отказал, но сега, след вътрешна безполезна борба, казах:

— Още не мога да ходя. Лекуват ме. Бих дошъл, ако нямах шина, но имам шина на крака си.

— Добре, ще ти ги хвърля през оградата — заяви Джордж.

— Благодаря, Джордж.

Джордж отстъпи няколко крачки, за да се засили. Наблюдавах го одобрително. Едва ли е имало друго момче, което да е демонстрирало такава съвършена подготовка за мятане — просто като по книга.

Той премери с поглед разстоянието, отпусна рамене…

— Ето! Дръж! — извика той.

Джордж започна с грациозен подскок — старт на съвършен атлет, направи три дълги крачки и… метна кесията.

Всяко момиче би хвърлило по-добре.

— Подхлъзнах се — обясни Джордж ядосано. — Проклетият ми крак се подхлъзна.

Аз не забелязах такова нещо, но нямаше съмнение, че се беше подхлъзнал, и то лошо.

Погледнах кесията с бонбони — тя лежеше върху тревата на около осем ярда^[1] от мен.

— Слушай, Джордж! Хайде мини през вратата и ела да ми ги подадеш!

— Не мога — обясни Джордж, — мама чака да й занеса маста, за да сготви. Каза да си ида право у дома. Остави ги там, ще ти ги донеса утре. Никой няма да ги пипне. Дявол да го вземе, трябва да вървя.

— Добре — казах примирено, — така да бъде.

— Е, тръгвам — извика Джордж, — до утре.

— До утре, Джордж — извиках разсеяно: гледах бонбоните и се опитвах да измисля как да се добера до тях.

Бонбоните ми доставяха върховно удоволствие. Когато плащаше месечната си сметка в магазина, татко обикновено ме взимаше със себе си. След като му подадеше разписката, продавачът се обръщаше към мен:

— Е сега, млади човече, какво би желал? Знам — захарни бонбони. Да видим какво можем да направим.

Той свиваше къс бяла хартия на фунийка, изпълваше я с бонбони и ми я подаваше, а аз казвах:

— Благодаря, мистър Симънс.

Преди да погледна бонбоните или да ги опитам, аз обичах да подържа известно време фунийката в ръка. Усещането на тяхната твърда повърхност под хартията, представата, че всяка малка бучка е отделен бонбон, тежестта им върху дланта ми, всичко това обещаваше толкова много и аз исках да му се порадвам предварително. Освен това, след като се върнехме у дома, аз винаги разделях бонбоните с Мери.

Варените захарчета бяха вкусни, но ми разрешаваха да изяждам от тях цяла фунийка. Също и тези, които ми даваше магазинерът. Това намаляваше малко стойността им, защото показваше, че възрастните не ги ценят.

Имаше обаче толкова скъпи бонбони, че ми позволяваха само да ги вкуся. Веднъж татко донесе едно блокче млечен шоколад от три пенса. Мама даде на мен и на Мери по едно квадратче. Млечният шоколад се топеше върху езика ми и вкусът му беше толкова прекрасен, че аз често си спомнях за това голямо събитие.

— Винаги съм готов да сменя пържола срещу млечен шоколад — казах веднъж на мама, надвесена над пържолите върху печката.

— Някой ден ще ти купя цял шоколад — обеща ми тя.

Отвреме навреме се случваше някой да ми даде по едно пени, за да подържа коня му, и тогава аз изтичвах до пекарницата, където продаваха сладкиши. Застанал пред витрината, аз впервах поглед в различните лакомства, изложени там: ромови кръгчета, млечни и захарни пръчки, резанки от сладък корен, анасонки, снежинки. Не забелязвах полумъртвите мухи, легнали по гръб сред пакетчетата и пръчките. Те шаваха с крачетата си, а понякога и бръмчаха, но аз виждах само сладкишите. Стоях така дълго, неспособен да реша какво да си купя.

В редките случаи, когато някой богат фермер ми дадеше за тази услуга три пенса, моите съученици веднага ме заобикаляха. Новината се предаваше от момче на момче със силни крясъци:

— Алън има три пенса!

После идваше важният въпрос:

— Всичките ли ще изхарчиш, или ще си запазиш и за утре?

От отговора ми зависеше колко голям дял ще получи всяко момче от моята покупка и всички очакваха решението ми с напрежение.

В отговора аз неизменно обявявах:

— Ще изхарча всичко.

Това решение винаги предизвикваше бурни одобрения и боричкания кой да върви до мен, пред мен и зад мен.

— Аз съм ти приятел, Алън… ти ме знаеш, Алън… вчера ти дадох кочан от ябълка… аз дойдох пръв… ние с Алън винаги сме били приятели, нали, Алън?

В нашето училище беше прието, че всяко момче, което се улови за теб, има някакви права или най-малко има право да предявява претенции към теб. Аз вървях сред малката стегната група. Момчетата, решително протегнали ръце, се държаха за мен, а аз здраво стисках в юмрука си трите пенса.

Пред витрината на магазина групата спираше и тук върху мен се изсипваше водопад от съвети:

— Помни, Алън, за едно пени може да вземеш осем анасонки. Колко сме всичко, Сам? Осем, Алън… Резанки от сладък корен траят по-дълго от всичко… Захарните пръчки са най-хубави — можеш да си направиш сироп… Аз пръв застанах до него… Представи си, три пенса! Ще ти дам моята прашка, когато искаш, Алън…

Гледах кесията със захарните бонбони на тревата. Дори за момент не допуснах възможността да ги оставя там. Тези бонбони бяха мои. Бяха ми дадени. По дяволите краката ми! Ще си ги взема.

Столът беше поставен на края на алеята, която ограждаше моравата. Бонбоните лежаха върху тревата. Сграбчих ръкохватките на стола и започнах да го люлея насам-натам, докато той започна да се накланя така, че накрая на всяко залюляване се изправяше върху съответното колело. Тогава — един допълнителен тласък и той се катурна настрани и ме изхвърли върху тревата. Паднах по лице, а шинираният ми крак се удари в каменния бордюр на алеята. От острата болка аз изръмжах сърдито и изскубах с корените тревата под ръцете си. Но бледите коренчета, обхванали бучици зърнеста пръст, някак странно ме успокоиха и след миг аз вече пълзях към бонбоните, а след мен оставаше диря от възглавници, одеяла, списания…

Стигнах до книжната кесия, сграбчих я в ръка и се усмихнах.

Веднъж татко ме накара да се покатеря по едно дърво, за да прехвърля през горните му клони въжето за теглене. Той стоеше отдолу и ме гледаше, а когато свърших, извика възхитен: „Успя! Дявол да го вземе, успя!“

И сега, докато разтварях кесията, аз си мислех: „Успях! Да! Успях!“ След няколкоминутно, изпълнено с удоволствие изследване на съдържанието, аз извадих един „разговорен“ бонбон с надпис „обичам те“.

С наслаждение започнах да смуча бонбона. От време на време го вадех от устата си, за да видя дали думите все още се четат. Те постепенно избледняха, смалиха се, превърнаха се в някаква безсмислена линия, после изчезнаха. В ръката ми остана едно малко розово кръгче. Легнах по гръб и, загледал небето през клоните на дъба, схрусках бонбона със зъби.

Бях много щастлив.