Алан Маршал
Мога да прескачам локви (1)

I

Майка ми лежала в малката предна стая на нашата дървена къща и докато чакала пристигането на акушерката, която трябвало да помогне да се появя на бял свят, от леглото си наблюдавала високите, разлюлени от вятъра евкалипти, зеления хълм и сенките на облаците, които препускали по пасбището.

— Момче ще бъде, мъжки ден е — казала тя на баща ми.

Татко се навел и погледнал през прозореца към гората, извисила се като тъмна зелена стена отвъд разчистените пасбища.

— Ще направя от него ездач и добър бегач — заявил решително той. — Бога ми, ще го направя!

Когато акушерката пристигнала, той й казал усмихнато:

— Помислих, мисис Торенс, че докато дойдете, малчуганът ще е заприпкал из стаята.

— Да, закъснях половин час — рязко отговорила мисис Торенс, пълна жена с мургави, отпуснати страни и със самоуверено държание. — Но Тед е виновен. Когато трябваше да е впрегнал коня, той все още смазваше кабриолета.

— Как си, мила? — обърнала се тя към майка ми. — Имаш ли вече болки?

— Тя продължаваше да говори — ми разказваше мама, — а аз вдишвах мириса на акациево дърво от дръжката на бащиния ти камшик, окачен на долния край на леглото, и те виждах да препускаш галоп и да го размахваш над главата си — също както баща ти.

Татко седял в кухнята със сестрите ми и чакал да се родя. Мери и Джейн искали братче, което да водят със себе си на училище, и той им обещал едно момченце на име Алън.

Мисис Торенс ме занесла в кухнята, за да ме видят. Бил съм повит в пелена от червена фланела. Тя ме положила в ръцете на татко.

— Странно чувство изпитах, като те погледнах — разказваше ми той. — Моят син!… Толкова много неща исках да правиш — и да яздиш, и всичко. Исках да умееш да се справяш с всякакъв кон. Е, такива неща ми минаваха през ума. Разбира се, и за бягането… намираха, че имаш хубави крайници. Толкова чудно ми се струваше да те държа в ръцете си. Питах се дали ще приличаш на мен…

Скоро след като тръгнах на училище, аз заболях от детски паралич. Епидемията избухна в щата Виктория в началото на 1900 година и се разпространи от по-гъсто населените области във вътрешността на страната, поразявайки деца в отдалечени чифлици и пръснати в горите домове. Аз бях единствената жертва в Турала. Моето заболяване хвърли в ужас хората на много мили наоколо. Те свързваха думите „паралич“ с идиотизъм и когато някоя двуколка спирала и коларят се навеждал над колелата, за да побъбри със срещнатия по пътя приятел, неизменният въпрос бил: „Чул ли си дали умът му е засегнат?“

В продължение на седмици съседите шибваха конете по-енергично, когато минаваха покрай нашата къща, и поглеждаха припряно и с нов интерес старата ограда от колове, необяздените жребци в двора на конюшнята и моето детско велосипедче, полегнало на една страна край плевнята. Те прибираха децата си по-рано, завиваха ги по-топло и ги гледаха уплашено, ако кихнеха или се закашляха.

— От небето идва — твърдял мистър Картър, хлебарят, и нищо чудно да е вярвал в това. Мистър Картър беше директор на неделното училище и след своите седмични съобщения той заявил мрачно на учениците си:

— На следващата църковна служба в неделя сутрин преподобният Уолтър Робертсън ще предложи да се помолим за бързото възстановяване на храброто момче, поразено от коварна болест. Моля всички да присъствуват.

Татко научил как мистър Картър обяснявал заболяването ми. Един ден го спрял на улицата и като подръпвал нервно и угрижено червеникавите си мустаци, му изяснил точно как съм прихванал болестта:

— Казват, че бацилът се вдишва. Той просто се носи из въздуха, навсякъде. Човек никога не знае къде е. Изглежда, че точно когато е минавал покрай носа на момчето, то е поело въздух и това е било съдбоносно. Падна като посечено биче. Ако беше издишвал, когато бацилът минавал, нищо нямаше да му стане.

Той спрял и добавил тъжно:

— А сега ще се молите за него…

— Гърбът е създаден да носи товар — промърморил благочестиво хлебарят. Той беше църковен настоятел и виждаше божията ръка във всяко нещастие. От друга страна, подозираше, че сатаната има пръст във всичко, което доставя радост на хората.

— Такава е божията воля — добавил той с известно задоволство, уверен, че забележката му ще се хареса на всемогъщия. Той не пропущаше случай да заслужи благоволението му.

Татко изсумтял своето презрение към подобна философия и ядосано казал:

— Гърбът на моето момче не е създаден да носи товар! И знай, че болестта няма да му пречи в нищо. А ако търсиш място за тегла, заповядай — и той почукал глава с мургавия си пръст.

По-късно, застанал до леглото ми, той ме запита боязливо.

— Болят ли те краката, Алън?

— Не. Не ги чувствувам.

— О, по дяволите! — възкликна той покрусен.

Татко беше сух човек с тесни бедра и криви крака — резултат от годините, прекарани на седлото, защото той се занимаваше с обяздване на коне. Беше слязъл във Виктория от далечния Куинсланд.

— Заради децата — казваше той. — Там горе няма училище. Ако не бяха те, не бих се преселил.

Татко имаше лице на бушмен^[1] — кафяво и набраздено, с проницателни сини очи сред ситните бръчки, причинени от ослепителния блясък на слънцето в обраслите със солени храсти равнини.

Един джамбазин, негов приятел, веднъж намина да го види. Наблюдавайки как татко прекосява двора, за да го посрещне, той извика:

— Божичко, Бил, ти все още пристъпваш като проклето ему^[2].

Татко ходеше леко, обикновено със ситни крачки и гледаше в земята пред себе си — навик, който той обясняваше с това, че идва от „змийска област“.

Пийнеше ли малко, татко яхваше някой от още необяздените жребци, изправяше го на задни крака и го пришпорваше в двора на конюшнята — през хранилки, тегличи и стари колела. Подплашените кокошки се разпиляваха с кудкудякане, а той викаше с пълен глас:

— Див добитък, долно качество! Плюя на тях! Хей, пази се!

Накрая изправяше коня на задни крака, сваляше широкополата си шапка, размахваше я сякаш благодареше за аплодисменти и се покланяше към кухненската врата, откъдето обикновено мама го гледаше с усмивка на уста, усмивка, която изразяваше едновременно доволство, любов и загриженост.

Татко обичаше конете не защото от тях вадеше хляба си, а заради красотата, която виждаше в тях. Можеше с часове да разглежда някой добре сложен кон: наклонил глава на една страна, той пристъпваше бавно около него и изследваше внимателно всяка подробност, плъзгаше ръце по предните му крака, опипваше за подутини или драскотини, за да разбере дали конят е падал.

— Хубавият кон има здрави кости и много светлина под себе си — обичаше да казва татко, — защото стъпва с широка крачка.

Според него конете приличали на хората.

— Да, факт! Виждал съм го неведнъж. Някои се нацупват, щом ги докоснеш с камшика. Като някои деца, които няма да ти проговорят с дни, ако им издърпаш ушите. Държат гарез. Не забравят, знаеш! Дявол да го вземе, така е и с конете. Послужи си с камшика и ще удариш на камък. Вземи например дорестата кобила на стария Стъмпи Дик. Много упорита беше, но виж, аз я обяздих. Вади си заключение… То си е характер. Прилича на Стъмпи: който се е опитвал да му тури юзда, е обърквал страшна каша. Все още ми дължи една лира за тази работа. Е, карай да върви… Той няма пукната пара.

Бащата на татко, червенокос йоркширски овчар, емигрирал в Австралия в началото на четиридесетте години. Оженил се за една ирландка, пристигнала в колонията същата година. Разказват, че когато корабът с ирландски девойки, тръгнали да търсят работа като прислужнички, пристигнал, дядо бил на кея.

— Коя от вас иска да се омъжи за мен? — викнал той към надвесилите се над перилата девойки — Коя ще си опита късмета с мен?

Едно здраво синеоко момиче с черна коса и големи ръце го изгледало изпитателно и отвърнало:

— Аз! Аз ще се омъжа за тебе!

Тя се навела през перилата, той я свалил на кея, взел вързопа, който носела, поставил ръка върху рамото й, сякаш да я направлява и тръгнали заедно.

Татко бил най-малкият от четирите им деца и наследил темперамента на своята майка ирландка.

— Когато бях малък — ми разказваше той, — ударих веднъж един колар точно зад ухото с ирландски пъпеш^[3]. — Знаеш, че ако сокът пръсне в окото ти, може да ослепееш. Е, човекът побесня и ме подгони със сопата. Хукнах към къщи, пищейки „мамо“. Този приятел обаче не се шегуваше, дявол да го вземе, наистина не се шегуваше. Душа не ми остана, докато се добера до дома. Свършено беше с мене. Обаче мама ме видяла как бягам и сега чакаше с котел вряла вода в ръка. „Пази се! — каза тя на човека. — Кипяща е. Ако се доближиш, ще я лисна в лицето ти.“

Спря го, дявол да го вземе! И така стоя и не го изпусна из очи, докато той си отиде, а аз стисках здраво полата й.

 

 

На дванадесет години татко започнал сам да си вади хляба. Образованието му се ограничило в няколкомесечното обучение при един учител — пияница, на когото всяко дете, посещаващо покритата с плочи барака, която служела за училище, плащало по половин крона седмично.

И така той започнал работа, пътувал от ферма на ферма, обяздвал коне или придружавал черди с добитък.

Юношеството му и ранната му младост минали в отдалечените области на Ню Саут Уелс и Куинсланд и по-късно тези места доставяха материала за всичките му истории. От неговите разкази далечните равнини, обрасли със солени храсти, и червените пясъчни хълмове ми станаха по-близки от плодородната област, където бях роден и отраснах.

— Има нещо в онази земя — ми каза татко веднъж, — там човек се чувствува доволен. Изкачиш се на някой хребет, запалиш огън… — Той спря замислен и ме загледа угрижено. След малко каза: — Трябва да измислим нещо, да не затъват патериците ти в пясъка. Да, някой ден непременно ще те заведа там горе.