Величка Настрадинова
За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството (10)

X. За змейовете и вампирите, за Лала и Лало, за потомството

„Как слънцето Божие грей.“

П. П. Славейков

След като изпратиха младите на сватбено пътешествие, Матеви си отдъхнаха, намериха си друга, истинска прислужница и седнаха да се видят спокойно и да си поговорят.

– Като си помисля какво ми мина през главата — каза Матев. — И особено онези литературно-плакатни лозунги: „Любовта е тук“, „Истината ще научите“, „За любовта и истината!“… Втриса ме от подобни изрази и от подобни действия.

– Какво искаш от подправени хора? — сговорчиво отвърна Марта. — А и от мен. Нали трябваше да се стресне с нещо този наш загубен син.

– Загубеняк! — назидателно я поучи Писанска.

– Ами това говорещо изчадие? — попита малката Матева. — Това пък откъде се взе? — и намести Маца като яка на шията си.

– Подарък, естествено — рече Марта. — От нашия добър приятел професор доктор Беля.

– Уверена ли си? — неохотно произнесе Матев.

А Марта захвана да цитира пасаж из новелите му:

– "Уважаеми господине, аз усещам как някъде в Аляска една старица плаче, защото е загубила последния си зъб. Когато подстригват храстите в Нова Зеландия, все едно че режат моите коси… а вие тук…" ще ми говорите, че не знам как се е получила собствената ми котка.

И Матев бе поласкан, че толкова точно помнят произведенията му. И през ума му мина лъстивата мисъл, че ненапразни са усилията му, а това го подтикна да иде в кабинета си, да поработи с удоволствие две седмици, за да направи разказ със странно заглавие: „За змейовете и вампирите, за Лала и Лало, за потомството“. Той почваше така:

„Каквото искаш да вземеш,

отначало го дай.

Мекото побеждава твърдото,

нежното побеждава грубото.“

Лао Дзе

Писателят Матев прочете на глас:

– "Мило потомство! Ако не си станало по-справедливо, по-миролюбиво и, общо взето, по-разумно, отколкото сме ние (или бяхме) — и тогава няма що — върви по дяволите!

Изразявайки това смирено пожелание, с дълбоко уважение.

Аз съм (или бях)

Твой…"

– Алберт Айнщайн! — изрече с неизразима гордост великата певица Марта Матева и продължи с възторг: — Отбележи, Матьо, той казва: „Твой Алберт Айнщайн“. Да, така казва моят любим гений Алберт Айнщайн.

Мъжът й прие възторга с подозрение:

– Доколкото си спомням, твоят любим гений беше Алесандро Скарлати.

– Скарлати е композитор, следователно няма никакво намерение да съперничи на Айнщайн, освен това никъде не е писал „Твой“. А пък Айнщайн, значи, е мой! И аз го обичам.

– Дори и когато те праща по дяволите? — се заинтересува дъщеря й.

– Че той не праща мен! — с учудване възрази Марта. — Той много добре знае кого да праща по дяволите.

Писателят Матьо Матев, по съвместителство съпруг на Марта (тя твърдеше, че е обратното), реши да я раздразни по възможно най-любезния начин:

– Моля разясни ми най-сетне следния въпрос: ти уж постоянно се грижиш за целокупното човечество, а едновременно с това винаги подчертаваш, че нямаш нищо общо с него.

– Аз нямам нищо общо с побърканото човечество, но тъй като все пак то притежава две-три капки здрав разум…

– Доколкото си спомням, ти веднъж предложи на учени-психиатри вместо да лекуват лудостите, да се опитат да ги засилят, за да се види дали „точката им на кипене“ няма да доведе до скок в човешкото мислене…

Марта се прозя преднамерено:

– Аз колкото предложения мога да предложа, ако седнат да ги изпълняват…

Писателят Матев явно държеше да продължи развлечението.

– И какво е последното ти предложение?

– Най-после човечеството да стане такова, каквото трябва да бъде — решително заяви Марта.

– Например?

– Да се отърве от всекидневните, всеобщи и всевластни лудости.

– Кои по-точно? — поиска да знае дъщеря й.

– Погледнете отстрани: някой немислещ и неотговорен дори пред собствената си съвест нарежда да бъде пресушено някое блато. И подчинените му — слепи и глухи — се втурват да изпълняват. И през ум не им минава подозрението, че началникът им е взел неправилно решение, а когато настъпи екологична катастрофа, всички много зачудени се питат как тъй е станала. И след като съборят паметници на културата, се питат, и след като разболеят цяла детска градина, и след като построят завод, който бълва отрови съвсем безсмислено, от него няма никаква печалба, ни полза… И ако някои добросъвестни писатели се опитат чрез силата на словото да освестят публиката, в крайна сметка те сами осъзнават, че говорят на глухи, и се обръщат към децата, като хранят крехката надежда, че младите сетива още не са загрубели, че свежата памет ще съхрани воплите им и най-най-най-после ще израсне поколение, което няма да повтаря грешките на по-възрастните.

Матев изпрати с въздишка речта на жена си и уморено попита:

– Не ти ли омръзна да надничаш в мислите ми? Не разбра ли най-после, че аз рано или късно ти ги съобщавам гласно…

– Или ги написваш тайно от мен и аз трябва да чакам, докато се наканиш да ми ги прочетеш.

Матев се засегна:

– Да, аз пиша тайно! Издебвам мига, когато си в Нова Зеландия, Финландия или Еквадор, заключвам се, с трескава скорост съчинявам, само и само да не ме усетиш и…

Марта много нежно го целуна и го загледа с умиление, свъсеното лице на Матев започна да се изглажда. Като се мъчеше все още да запази хладно изражение, Матев се заслуша в ласкавия глас на жена си:

– Аз се напрягам чак от другия край на света да разгадавам мислите ти, защото те обичам. Виждам идеите ти, радвам се, но изпълнението им е чисто твоя работа, в която никой не може да се меси, и ще ми струва усилия да вниквам ред по ред в изложението им. Не е ли по-лесно да прочетеш написаното?

Поласканият Матев с последни сили задържаше останките от раздразнението си:

– Като че ли си неграмотна!

– Но на мен ми доставя удоволствие да чувам гласа ти — с подкупваща усмивка възрази Марта, примъкна табуретка в старинен стил (в нейно отсъствие Матев бе обзавел кабинета си като приемна на бенедиктински абат), опря гръб о гърба на мъжа си, намести главата си на рамото му и рече. — Слушам те.

Не може да се каже, че на бедния Матев бе особено удобно, но той започна:

– "Начин да бъдеш щастлив и такъв да останеш, има само един — не се удивлявай на нищо." Да, лесно му е било на римлянина да раздава съвети. „Не се удивлявай!“ Аз пък все се удивлявам. Е, навярно не съм достигнал възрастта, когато удивленията излизат от употреба, но като си помисля — дали е щастлива тази възраст? Засега съм доволен от моята — почти двайсет и пет. Не съм наивен, струва ми се, не съм и глупав. Но как да не се удивлява човек на такова нещо: в най-страшната жега, в най-голямата оскъдица на вода, при най-драстичните заплахи на закони и разпоредби, някой смее посред бял ден да пере килим, и то на двора, съвсем на показ. Кой е този безумец смел? Една жена. Хубава, приятна… и някак особена. Какво й е особеното? Я да помислим. А! Тя няма възраст. От оная категория е, за която Марти Ларни казва: между двайсет и две и осемдесет. И още кой се мержелее върху килима? Русо скокливо момченце на дванайсет-тринайсет години. Двамата се забавляват чудесно. Пуснали маркуча, шляпат с боси нозе, смеят се, въобще, добре се развличат. Да видим докога.

– Добър ден. Имам неприятното задължение да ви глобя.

– Урааа! Ще ни глобяват! — виква момченцето.

– А защо? — усмихва се жената.

– За разхищение на питейна вода — строго заявявам аз, вадя легитимацията си и кочана с квитанциите.

– Значи сме разхитители? — с възторг произнася жената.

А детето — с невинен глас:

– И сме по-важни разхитители от завод „Оникс“? — и след като среща гримасата ми, която иска да рече: „Как си позволявате?“, то продължава още по-невинно: — Не, не вярвам да сме ги надминали. При изпирането на килима за един час ние ще употребим 632 литра вода, а завод „Оникс“…

– Неее — ласкаво го прекъсва жената. — Тоя килим ние ще го перем поне сто и трийсет минути.

– И пак няма да догоним завод „Оникс“, който за минута…

– Почакайте! — възмутен възкликвам аз. — Оставете на мира завод „Оникс“, той е държавно предприятие. Обяснете защо ще перете цели два часа този чист вече килим…

– Ами… нали ще ни глобите — продължава да ме залива с усмивки жената — така ще ни излезе по-евтино глобата, а освен това ние също сме държавни.

– Да, държавни сме! — с гордост потвърждава хлапето. — Ние сме граждани на тази държава. Може ли да има по-държавни хора от нас?

Ааа, това хлапе ми се вижда твърде странно. Макар че… погледнато отстрана… обикновено хлапе, даже и коляното му е одрано, както се полага на екземпляри от неговата възрастова група.

– И тъй като сме съвсем държавни хора и безмерно честни данъкоплатци, моля заповядайте да си получите глобата — прелюбезно ме кани жената. Отваря тържествено вратата на къщата и ме повежда по стълбището.

Аз се обръщам към момчето, което остана на двора:

– Ако обичаш, веднага спри водата.

– Невъзможно! — важно заявява то — Щом Лала е решила да ви прави компания, аз, докато чакам, ще полея слънчогледите. Надявам се, известно ви е, че за да израсне един слънчоглед, необходими са му средно петдесет литра на…

Аз се втурвам разярен от тая наглост, затварям крана, хващам за ръка хлапето и го вкарвам насила в къщата. Тъй наречената Лала ни гледа с възторг и ни настанява в хол, така обилно окичен с висяща, пълзяща, виеща се и, както ми се струва, дори клокочеща зеленина, че аз неволно замижавам и признавам пред себе си: това не е за вярване. А Лала казва:

– Лале, донеси води.

– Всички в тая къща ли се казват Лали? — успявам да попитам аз.

– Защо? — учудва се тя. — Аз съм Лала, той — Лало.

– А баща му?

– Той е в океана.

– Моряк?

– Не. Прави чинии.

Изправям се, готов да изчезна. Тя снизходително ме докосва и ме облива с блаженство. Аз се отпускам в креслото зашеметен. И като в просъница чувам гласа й:

– Успокойте се. Не сме луди. Всичко ще ви обясня. Ние затова сме ви поканили.

– Как тъй… поканили? — се мъча да се освестя аз. — Дойдох да ви глобя…

– А това работа ли ви е?

И аз внезапно се сещам, че не ми е работа. Работата ми е да напоявам тая земя. Затова съм учил толкова време. А ме карат да замествам някаква болна инспекторка и да събирам глоби само защото съм най-млад в службата, току-що дошъл от института.

– И хобито ви не е за вас — продължава Лала.

Докато се питам откъде знае тя какво е моето хоби, Лало носи десетина чаши, пълни с вода.

– Опитайте. Чудесни образци. Вода от Тасмания, от Лигурия, от Есекс, от Тангри-нор, от Инд, горещо ви препоръчвам тази — от водопада Фуего… — и се обръща към жената: — А за ослепителната Лала — вода от ледниците на Анапурна.

– Но вие не сте ли майка и син? — започвам да пелтеча аз.

– Сме, сме — кимат ми съчувствено — но когато поискате, можем да бъдем дядо и внучка, брат и сестра, зет и шурей, Лала и Лало…

Ха! Шегобийци.

– А бащата на семейството как гледа на тези ваши представления?

– Не гледа. Зает е. Прави чинии, както ви обясни Лала — отвръща хлапето.

– В океана?

– А къде другаде?

– И защо точно там?

– Зелените човечета се произвеждат най-лесно от водорасли — обяснява момчето. — Не си набръчквайте челото с озадачен вид. Пределно ви е ясно за какви човечета говоря. Да, да, за поставените в летящите чинии, които са вашето неприлично хоби.

– Защо неприлично? — изръмжавам аз.

– Защото… ние не събираме изображения на ваши произведения, нали? — учтиво вметва жената.

– Но какво значи това? Нищо не разбирам.

– Трябва да му обясним, Лале — благосклонно кимва жената и малкият захваща да ми говори с тон на търпелив учител:

– Вие от години събирате снимки и съобщения за тъй наречените НЛО. Такова е вашето хоби. Имате картотека. Имате много материали. Тези данни ги имат и разни държавни институти, но за разлика от вас, те не ги показват за щяло и нещяло на всеки, който се интересува. Не ме прекъсвайте, за да ме питате какво лошо има в това. Има лошо. Разпространявате изкривена информация. Онези, от държавните институти, мислят, преди да говорят, и не всичко казват, защото не са уверени, че това, което виждат, е истина. А вие изтъквате очевидното и повреждате човешките умове. Не ме прекъсвайте, за да ми съобщите, че очевидното е вярно. Не е вярно. Вашите очи не виждат както трябва и каквото трябва, поне що се отнася до този проблем. Очевидното ви кара да правите погрешни изводи. Въобразявате си, че сте наблюдавани от чужда цивилизация, която се носи по въздуха в летящи чинии и ту се показва във вид на малки зелени човечета, ту — като великани в светещи облекла. Въобще — неразбория. И затова, хайде да се разберем поне с вас: човечетата и великаните от летящите чинии са наши произведения. Нещо подобно на това, което вие наричате роботи. Сътворяваме ги в океана от водорасли, планктон и… каквото ни е нужно. Металните черупки, в които ги затваряме, синтезираме от морската вода. И всичката работа я вършим без помощта на чужда цивилизация. Но помислете си, защо ще им е на онези, далечните, да кръжат над главите ви, затворени като консервени кутии? И как ще преодолеят космическите разстояния с толкова примитивни средства? Разберете, вие отдавна не сте им интересни.

– А защо тогава са тук? — успях да вметна недоверчиво.

– Не са те. Ние сме, нали това ви говоря. И сме тук от началото, заедно с вас. И както виждате, не сме много по-различни. Само че сме малко на брой. А вие се нароихте и започнахте да ни притеснявате. Не се опитвайте да ми зададете въпроса: „Кои сте вие?“. Сам ще ви обясня, щом съм почнал. Във вашата картотека има сведения и за някаква изчезнала зелена раса. Както виждате, не сме изчезнали и не сме зелени. Не ни срещате често, защото обикновено използваме други измерения. Нужна ни е много повече вода, отколкото на вас. Предпочитаме да живеем близо до водата. По тая причина някога вашите прадеди ни вземаха за водни духове. Да, обичаме водата. Но чистата вода! А вие от години тровите тази вода, която не е само ваша! И ние, какво, да мрем ли? Ако сте решили да се самоубивате групово, както често правите, когато си отваряте войни, ние не желаем да ви последваме. И се спасяваме, тоест спасяваме каквото можем. Превърнали сме се в чистачи! Непрестанно произвеждаме тъй наречените зелени човечета, за да запазим от замърсяване колкото е възможно повече водни площи. Но и тяхната помощ е недостатъчна. Възмутително! Не ви ли стига земята, та разваляте и водата, и въздуха? Дори огъня развалихте! Ние страдаме невинно заради вашето безумие…

Докато момчето произнася патетичната си реч, в съзнанието ми проблясва — но, да, летящите чинии са се появили масово, когато е започнало голямото замърсяване — атомни взривове, химизация, изкуствени материали, които не се разпадат… И всичко това сме го направили приблизително за един век! Ей, че сме пъргави! Но ако тези бивши водни духове са се наели…

– Престанете да мислите, когато ви говоря! — строго напомня момчето и е готово да продължи, но аз вече нямам сили да слушам.

Лала е забелязала състоянието ми:

– Стига, Лале, той не възприема вече.

– А за какво ни е тогава?

– Дай му вода от Банска Бистрица, размесена с роса от Памир.

И ме наливат с това питие, но не то ми помага, а пръстите на Лала, които придържат брадичката ми. Накрая кихвам и като че ли идвам на себе си. Питам:

– И защо съм ви?

– Заради завод „Оникс“ — с тъга в очите отвръща Лала. — Аз ви изтъкнах, че не ви е работа да глобявате горките перачи на килими. Вие си казахте: „Да, работата ми е да напоявам тая земя“. Но щом засега не можете да сторите това, свършете нещо полезно — и тя млъква в очакване да дам съгласието си.

– Какво?

– Спрете завод „Оникс“.

– Как?!

– Вие имате пълномощия. Никой от колегите ви не ги е използвал, защото се е страхувал от отговорност. А по-страшна е безотговорността. Заводът трови не само реката, но и подпочвените води, за разхищенията да не говорим

– Но…

– Вие сте в състояние да го обезвредите. Вярвайте, поколенията ще ви бъдат благодарни.

– Но…

– Нали все някой трябва да го направи?

– Но…

– И вие ли се боите?

Сякаш някакъв безстрашен демон се вселява в мен. И заявявам:

– Добре.

– Кога? — упорства Лала.

– Сега — надигам се аз.

– Трябва да ви предупредя, че вече не може да се откажете. Думите ви са записани върху водата — и хлапето разклаща някаква стъкленица с надпис „Аралско море“.

– Няма да се откажа. Отдавна е трябвало да стане, всички го знаят и всеки казва: „Ама, как ще спрем цял завод?“.

– И никой не казва: „Как ще изтровим водите на цяла равнина?“. А кое е по ценно — заводът или равнината? — продължава да ме убеждава Лала. — И от кое хората, тоест държавата, ще има повече полза?

А хлапето изгубва необичайния си назидателен тон и с подкупваща усмивка изрича:

– Ние ненапразно твърдим, че сме държавни — мислим държавнически, грижим се за държавите и точно сега — за точно тази държава.

А аз стоя в глуповато недоумение, чувствам се като жабок, попаднал във волиера. По едно време се сещам:

– Не е ли време да вървя?

– Време е, време е! — радостно отговарят Лала и Лало.

И тръгват да ме изпратят.

На двора водата отново тече върху кръглия килим. Но килим ли е това? Той пред очите ми се раздвижва, надува се и се превръща в нещо, което съм виждал само по фотографиите в моята картотека. Поглеждам с ужас минувачите. Те нищо не забелязват. По корпуса се появяват отвори. Лала и Лало явно се канят да се приютят в този неидентифициран и засега нелетящ обект. Триъгълен люк се разтваря, двамата хлътват в него и на отчаяния ми шепот: „Къде отивате?“ — също шепнешком отвръщат:

– Отиваме да се правим на вуйчо и племенница, на свекър и снаха, на зълва и етърва, на Нина и Нино… О, момент, дайте си пълномощията.

И Лала залепя палец върху инспекторската ми карта. Докато гледам с почуда зеления отпечатък, който по-скоро прилича на смачкано листо от коледниче, ме лъхва раздвижен въздух и преобразеният килим изчезва от погледа ми за секунди. А минувачите си вървят спокойно — ни чули, ни видели. Сядам под сянката на отрупаната с плод праскова, опитвам да запаля цигара, но ръцете не ме слушат. Нещо ме удря по рамото. Подскачам. Успокой се, човече. От клоните се е отронила праскова. Захапвам я и не след дълго улавям, че неволно съм почнал да си тананикам: „Върху вода написа своите думи и те са трайни, неизменчиви като водата…“. Има нещо невярно в този текст. Водата може да е изменчива, но е трайна като самия свят. И е същата, която е паднала от нагорещените пари около планетата, за да образува първичния океан.

Но стига размисли и леност! Време е.

И аз се вдигам на борба. И за огромно изумление, сполучвам да закрия завод „Оникс“. След победата първата ми работа е да отида в къщата, дето видях Лала и Лало. Звъня. Никакъв отговор. Отвъд оградата наднича съседка:

– Няма ги. От две години са в чужбина.

А зелената градина е изложила на показ пред слънцето всичките си багри.

– Кой им полива цветята?

– Отде да знам. Никой — прозява се съседката и недоверчивият й поглед ме пъди. Но аз промушвам ръка през решетките на вратата, за да взема зеленясалата медна чаша, пълна с вода, където плава лист от лавър. Върху метала са гравирани думите Virtuti et merito — „За храброст и за заслуги“.

Та кажете, добри хора, как да следвам съвета на римския поет? И как да не се удивлявам?

 

 

Марта помълча, вдигна притворените си клепки като след сън и каза:

– Добре. Надявам се, че децата ще те разберат.

– Стига междувременно да не пораснат и да се „влеят в редиците на крачещото към светли бъднини човешко общество“ — мрачно промърмори Матев.

Марта се провря под мишницата му и го загледа усмихната:

– Може да не ти се вярва, но човечеството наистина върви към светли бъднини, въпреки всичките си щуротии. И преди да извърши някоя непоправима глупост, винаги се явява поне един светъл ум, за да го възпре. А някой ден добрите сили ще се обединят…

– И ще настъпи Раят на Земята — продължи да мърмори Матев.

– А защо не? Ти виж само как се получава: някоя нация живее в мир със себе си и със света. И там се настанява благоденствието. Това според мен става, защото наоколо се наслоява положителна биоенергия, образува добра биосреда и тя защитава цели континенти дори от природни бедствия. А лошите излъчвания на човешките мозъци, натрупани върху някои нещастни пространства, постоянно водят до размирици, неблагополучие, катастрофи…

– Теорията ти е интересна — се оживи Матев.

– Каква ти теория! — едва не се обиди Марта. — То си е живата истина. Ти погледни само у съседите Стоеви — те се карат, децата им боледуват, цветята им вехнат, къщата им се руши…

– Е, това е естествено.

– А когато размерите са по-големи, не е естествено? Знаеш ли, идва ми наум една стара приказка. Още от времето, когато имало разни кралства, княжества и всякакви други феодални владения, например Бургундия, Нормандия, Лангедок…

Матев остави листовете и погледна Марта:

– Хайде да излезем на терасата. Ще ти поднеса твоя любим чай, ще се разположим удобно и това детенце най-после ще иде да си учи уроците.

– Хм. Вече не ти е удобно да прегръщаш жена си — успя да вметне Мария, но той се направи на глух, отпрати със строг поглед дъщеря си, изведе Марта на балкона, настани я и я помоли да продължи.

– Та, в едно такова кралство живеели бабичка и деденце. Аз си ги представям едни дребнички, пъргави, добродушни, бабичката намира време и да се закичи с цвете, а бузите на дедето са розови като на Дядо Коледа, защото той не се отказва да си сръбне чашка вино след вечеря…

– Деденцето може да си „сръбне“ след вечеря, а един здрав и силен мъж в цветуща възраст — не.

Матев опита да се размърмори отново, но не му бе позволено.

Марта се разсмя весело:

– Не забравяй, о, силни и красиви мъжо, че и ти си дядо, откакто нашият син се ожени.

– Още нямам внуци, а дъщеря ми е почти дете.

– Да, детенце на седемнайсет годинки. А моите старци са се оженили, когато тя била на тринайсет, той — на шестнайсет години, и народили деца, и ги изгледали, и внуците изгледали, и ги пратили по света, а те останали да живеят в сговор и обич край селска черквица, съградена на най-високото място в околността, малко отдалечена, но всред чудни ливади, дето пасели овчиците на бабата, край бистра река, дето дядото ловял риба…

– Гледката ще бъде завършена, ако прибавиш че около малката им къщичка цъфтели рози и липи…

– Пеели славеи и подвиквали пъдпъдъци — доуточни невъзмутимо Марта. — Но една сутрин бабичката, докато наливала мляко на дедето, взела да му разказва съня си, а той бил такъв: Дошъл покровителят на черквицата свети Ириней или свети Раймунд, да речем, и попитал: „Нинон, щастлива Нинон, нима не ти е жал за хората?“.

– А! Бабичката се казвала Нинон? — даваше вид, че се вживява Матев.

– А деденцето — Симон. И били известни с прозвището „Добре, Нинон, добре, Симон“, на старофренски звучи чудесно: „Бон, Нинон, бон, Симон“.

– И на младофренски не звучи зле — опита да вметне Матев.

– А това било така, защото те винаги се съгласявали един с друг и никой никого не прекъсвал, особено ако му разказват приказка.

– Извини ме, отсега ще бъда само слух. И тъй, свети Раймунд…

– Или свети Ириней от съня гледал много тъжно. Бабичката се хвърлила в нозете му и се завайкала: „Ах, господарю, свети Раймунде (или свети Иринее), кажи що да сторя, та да е угодно на тебе и на Господа?“. А светецът й зашепнал поверително: „Вашият крал е не само зъл и жесток владетел, той е вампир. За него кръвта и страданията на поданиците му са чиста роса, а омразата, която питаят към него, е манна небесна. Той подхранва с нея силите си и затова е дълговечен и неуязвим“. „Но тогава?“ — запитала Нинон. „Отнеми омразата“ — отвърнал светецът, благословил я и се стопил в светлината на зората. Бабичката се събудила и, както знаем, разказала съня на своя обичан Симон. И заумували те заедно и решили да тръгнат по цялото кралство — дядото ще разказва съня на всички свещеници и на своите колеги — клисарите, а те — кой от амвона, кой — в кръчмата, ще убедят мъжете, щото в деня на свети Ириней или по Възнесение Господне например да мислят цял ден добро за своя крал. Бабичката пък ще върви от град на град, от село на село, ще намира акушерките и знахарките, които лекуват добитъка, та с тяхна помощ да свърши същата работа всред жените. Децата навярно са били причислени към грижата на свещениците, защото, освен неделни училища, където се изучава Закон Божий, други не е имало. И тъй, Нинон и Симон обходили кралството и в деня на свети Раймунд всички подвластни започнали да мислят с добро за краля. Съчувствали му, че е толкова стар и самотен… И тогава започнало чудото. Кралят се задъхал, загърчил се и най-сетне извергнал черната си душа, която изпълзяла като змия от устата му, но начаса захванала да расте, защото се захранила от страха на хората. И колкото повече се разчувало за това знамение, и колкото повече хора се стъписвали от ужас пред вида на черната змия, толкова повече тя се уголемявала и заяквала. И станала огромен огнен змей. И се наложило да се появи съответният юнак и да погуби змея.

– Нещо повече за юнака? — усмихнат рече Матев.

– Разбира се, после него го избрали за крал, защото покойният нямал потомство. Но важно е друго — от убития змей потекла кървава огнена река и плъзнала да гори всичко по пътя си, все по-широка и дълбока, понеже в нея се вливала хорската злоба, себелюбието, бездушието — това кралство не било пълно с ангели и жителите му, като виждали чуждото нещастие, си казвали: „Не ме интересува“ и дори: „Пада им се, нека пострадат“. И реката се разливала, и търсела път към океана. И тогава на двата й бряга застанали Нинон и Симон.

Те, след като обходили кралството, дълго се търсили, а ето — сега били разделени от огън и кръв. Но бабичката и деденцето, без да се поколебаят, нагазили пламтящата река, устремени един към друг. И огънят стихнал пред тяхната любов, и кръвта се оттекла, и реката поела към океана бистра и животворна. А старците, прегърнати, мокри и щастливи, тръгнали към дома си, като не пропуснали да кажат: „Добре, Нинон, добре, Симон“.

Писателят Матев се замисли, мълчаливо отпи от чашата с коняк и загледа жена си в очите:

– Ти, мила ми Мартичке, никога не разправяш приказки случайно. Какво си наумила?

– Нищо — невинно вдигна рамене Марта. — Аз си имам работа. Утре вечер всички телевизии по света ще предават на живо концерт по композицията на Вергил Винех „Гласовете на Земята“. Много добре става. Винех е събрал в този опус песни от цял свят. Обработил ги е по фантастичен начин, съчетал ги е със съпровод на електронни инструменти и… това ще бъде концертът на годината, ще видиш.

– А днес аз ще говоря по телевизията с младежта на планетата, разбира се, и с възрастните, децата и старците, които биха желали да ме слушат. Предаването ще се мултиплицира.

– Какво ще им кажеш, драгий ми господине?

– Това, което ти би желала да чуеш — ще ги помоля по време на твоя концерт всички те да отправят най-хубави мисли не само към хората, които обичат, но и към тези, които ненавиждат, към които изпитват страх, недоверие, омраза… Нека по времето, когато ти пееш, цялата Земя бъде обгърната в облак от добри мисли…

– А дали ще те послушат?

– Че да не би дядо Симон да е бил по-красноречив от мен?

– А онези, които няма да чуят красноречието ти?

– Ще помоля всички, които са ме гледали, да убедят близките си, познатите, да разпространят молбата ми чрез пресата и по радиото.

– Чудесно, Матьо. Ето ти една въздушна целувка, залепи я на носа и стани да се приготвиш. Искам да се появиш на екрана блестящ и покоряващ.

И тя собственоръчно среса косата му и пошепна зад ухото му някакви тайнствени думи, които били залог за сигурен успех.

И писателят Матев завоюва небивал успех. Телефоните зазвъняха още преди да свърши предаването. Марта се засмя гордо, нареди на дъщеря си да включи електронните секретари и да помоли централата да й осигури нова радиотелефонна връзка.

– Това пък защо ти е? — се удиви дъщеря й.

– За добри приятели — поясни Марта и се зае да обяснява на гардеробиерката си как би желала да изглежда утре вечер.

Но добрите приятели много попречиха на гардеробиерката.

От разтревожения глас на професор Беля бликаше възмущение:

– Скъпа Марта, това ще бъде изумително, както повечето от начинанията ти. Но защо действаш винаги сама? Не разчиташ ли на моята помощ? Животните също мислят и ако бих могъл да ги подготвя… но за това се иска време.

– И няма да ти стигнат цели трийсет и три часа? — с укор произнесе Марта. — Достатъчно е частната ти радиостанция да съобщи на първата срещната в ефира гарга!…

– А ти отде знаеш — смутено преглътна доктор Беля. — Отде знаеш, че враните са единствените птици, които имат общопланетен език?

– Тъкмо! — зарадва се Марта. — Точно тях ще използваш за универсални преводачи. И не губи време да говориш с мен, щом можеш да влизаш в контакт с такива симпатични същества като гаргите.

– Ами насекомите, рибите, бозайниците?…

– Не се разсейвай! — строго заповяда Марта. — И не изпадай в паника. Имаш цели трийсет и три часа. Ще успееш да се свържеш дори с раците-отшелници — и тя победоносно погледна дъщеря си. — Видиш ли, маменце, татко ти днес свърши чудесна работа. За двадесет и четири часа ще настрои цялата Земя, а след още седем, тези, които спят, ще станат, работещите ще се постараят междувременно да мислят добро, който ме слуша…

– А тези, които ще се веселят? Или решават извънредно съсредоточено сложни задачи, или ще бъдат в смъртна опасност?

– Веселите и съсредоточените и без това не мислят зло. А смъртните опасности… те пък защо трябва да възникнат точно тогава?

Госпожица Мария Матева, или както всички я наричаха, малката Матева, въздъхна, уж съкрушена от лекомислието на майка си, и загрижено каза:

– Няма как, трябва да се помага — и заизкачва стълбата към покрива, където бяха разположени антените на нейната лаборатория, отдавна окачествени от майка й като „телове и клечки“.

– Няма ли да хапнеш с нас?

– Не. Уредете си обяд за двама в интимна обстановка.

Марта установи, че има известна доза нахалство в отговора на дъщеря й, но потуши недоволството си, защото предчувстваше, че следващите трийсет и два часа ще бъдат тежки. А за да не усети възлюбленият й съпруг тежестта им, тя го посрещна на вратата, готова за излизане, и го поведе към „пътуване в неизвестността“ — така Марта наричаше излетите всред дивата природа.

Съпрузите Матеви се появиха в концертната зала час преди началото. Марта се затвори в гримьорната си и обяви, че не желае да бъде обезпокоявана. Но едно от високите кресла се извърна, на него седеше полуизлегната жена, сякаш сътворена от сребро и слонова кост.

– Няма и защо да се безпокоите, госпожо Матева — каза тя и от усмивката й наоколо просветна, а цветята като че запяха. — Взети са мерки и всичко да бъде в ред. — И тя свали от ревера си странно украшение — мъничко гущерче — и го постави в косите на Марта.

Гущерчето трепна, залови се с лапички за къдриците и от това Марта доби вид на древна жрица, готова за божествен обред.

– Никак не се съмнявам, щом и вие сте тук, госпожо Винех — радостно отвърна Марта и госпожа V или тъй наречената госпожа Вещицата кимна, усмихна се и излезе.

Появата на Марта и на дирижиращия Вергил Винех сякаш омагьоса не само зрителите в залата, но и света. Когато концертът започна с песен за прекрасната Сицилия, цяла Италия се изправи на нозе и запя, после Индия вдигна молитвено ръце, Океания затанцува, Америка се отдаде на спомени, Бразилия прие своята песен като послание свише, Африка удари старообредни тамтами и възвести добри новини, в Русия зазвъняха всички камбани, в Скандинавия запалиха факли и огньове, Китай и Япония пуснаха книжни хвърчила в небето, край бреговете на океаните заплаваха гирлянди от цветя… и само Марта чувстваше, че около залата се сгъстява нещо недобро, тревожно и се сили да спре песните, да задави гласа й. Наистина, по едно време госпожа V се надигна, зарея поглед някъде високо, после бавно излезе, като че да посрещне първа съпруга си и Марта. А те приключваха концерта с отдавна забравена френска песен.

Неистови аплодисменти оглушиха Марта. Докато Винех целуваше ръката й, тя едва успя да му прошепне:

– Изведи ме по-бързо.

Зад сцената чакаха някакви хора с телеграми, с писмени заповеди и всички настояваха да се спре концертът. Бяха помели охраната на залата и опитваха да се доберат до телевизионната техника. Тогава се появи госпожа Винех, или госпожа V, или тъй наречената госпожа Вещицата, и ги попита кротко защо е този смут. И се разбра, че по време на концерта са се получили масови неспасяеми инфаркти, загинали са няколко държавни глави, известни учени, писатели, политици…

Госпожа Вещицата покри всички с усмивката си:

– А да се е случило някакво бедствие, катастрофа? Какво е състоянието на хората в болниците?

И се оказа, че по време на концерта не е извършено нито едно престъпление, нито една несполучлива операция, голяма част от болните се почувствали здрави, на останалите положението се е подобрило, никъде по света не е станала катастрофа, дори вулканите на Камчатка са се укротили, дори островите на Япония не са потреперили, сякаш заслушани и те в небесния глас на Марта.

– И защо шумите? — продължи Вещицата. — Трябва да се примирим с факта, че най-сетне и вампирите умират. Стига да бъдат лишени от ежеминутната си порция омраза, злоба, страх… — и тя зачете имената на починалите, като пошушваше от време на време: „Хм. Този е приемал хвалебствия, а другият е бил по-коварен — хранел се е с незаслужена любов. Тези двамата са акумулирали енергията на по-талантливите от тях…“.

В това време изникна развълнуваният Матев и отдалеч завика:

– Мартичка, какво правиш? Те ще разгромят залата. Такава ли беше нашата цел?

И Марта храбро улови ръцете на композитора Винех, и го поведе към сцената. И повтори последната песен:

„Жан-Барт, прекрасен и смел, къде ще отплаваш, къде?

– За моите кораби няма предел, днес всеки пред мене глава ще сведе.

– Жан-Барт, прекрасен и верен, къде да те търся, къде?

– В безкрайното вечно море.

– Жан-Барт, мой безсмъртен любим, дали ще те видя, дали?

– След хиляди мили и хиляди ери при теб ще се върна и ще те намеря.

Помни ме добре.“

Когато отново гръмнаха ръкопляскания и викове „Браво!“, госпожа V замислено погледна Матев и каза привидно учудена:

– А Жан-Барт беше пират!

Матев сякаш получи покана да влезе в приятна игра:

– Но важно е, че тя го е обичала!

Госпожа Вещицата се усмихна и добави:

– Да, важно е поне един човек на този свят да те обича — и погледна Матев с очакване: — А кога ще имам удоволствието да видя отново вашата дъщеря?

Неочакваният въпрос забави отговора на Матев:

– Тя… не пожела да дойде на концерта. Не знам защо.

– Защото за разлика от невероятната Марта, гениалния Винех и всесилния професор Беля, тя предвиди, че въпреки интереса на концерта и експеримента, ще има милиарди спящи същества по света. И чрез своите „телове и клечки“ започна да настройва сънищата им… А междувременно даже успя да приеме в дома ви двама по-особени представители на разума, които наричат себе си Лала и Лало или Нина и Нино…

– Господи! И такова чудо ли имам под покрива си! — възкликна смаяният Матев.

– По-точно в момента тя е върху вашия покрив. И се стреми да докаже, че нашето потомство е станало по-справедливо, по-миролюбиво и по-разумно, отколкото сме ние, тъй че великият Айнщайн може да спи в мир.

 

 

След като приключи, Матев прочете съчинението си, видя му се недовършено, но сам се успокои: „Ще обмисля, навярно ще има по-масивен финал“, и реши да се загрижи за домочадието си, което се бе разпръснало. Марта отново бе на някакво турне, малката Матева — на ветроходна регата със съучениците си, младоженците се обадиха два-три пъти с щастливи гласове, прислужницата бе акуратна и не се показваше често пред очите му, а Маца Писанска навярно се бе отдала на любовни подвизи, защото се прибираше изнемощяла и спеше по цели дни. Но как да се загрижи за това домочадие, когато то отсъства? Матев понечи да вдигне телефонната слушалка, за да се осведоми поне кой как се чувства, но го изпревариха. Една могъща радиотелевизионна компания му предоставяше време и го молеше да не отказва.

И Матев се съгласи да бъде излъчена тази недотам довършена новела, и само няколко часа след това събитията взеха да се развиват с главоломна бързина.

Първа се завърна малката и заподскача:

– Татко, ти ни преби! Ти си върховен, много те обичам.

След нея пристигнаха младоженците. Те му поднесоха колекция лули, огнива и кремъци в кожени кесийки. Бяха по-сдържани от Мария, но гледаха на Матев с възторг и нежност.

Допадна и на Марта, придружена от питомен гепард. Тя оповести:

– Не се стряскайте. Знаете коя е стопанката му. Тя, Винех, Александър и Белята ще бъдат тази нощ у нас. Сами поискаха. А Евров е зает и ти изпраща, Матьо, ей това — и тя подари на мъжа си шестоъгълно късче топаз. И се засмя: — Твърди, че било печатът на цар Соломон. Блазе ти. Сега разни духове ще ти бъдат подвластни.

– Бързо извикай някой дух и го накарай да ме направи голяма като него! — (Явно ставаше дума за гепарда.) Маца Писанска издаваше нареждания, възкачена на рамката на една картина, която изобразяваше крилат кентавър с трънен венец и паун в ръката. (Матев обичаше модерното изкуство.)

– А после как ще се катериш по картините и завесите — я отрезви Марта и показа на гепарда къде да се установи.

– Това пък защо е? — Матев посочи с очи гепарда.

– Нещо като визитна картичка на госпожа V.

„Горкият Винех — си помисли Матев. — На мене поне не ми стесняват къщата с такива едри зверове.“

Но изглежда Винех не само че не го стесняваха зверовете, но го и радваха. Още щом влезе, той се запъти към гепарда, облегна се на него и накара Мария да му завижда. Госпожа Вещицата, както всяка вещица, предпочете да стои до огнището, тоест — до камината. Александър С. се настани в стола-люлка всред Мартиния цветарник — навярно искаше да си представи, че е на експедиция в джунглите. Борис отведе доктор Беля на безопасно място — на ъгловия диван, там наоколо нямаше нищо, което би могло да бъде строшено, и подхвана разговор, за да му отвлече вниманието. И тъй като компанията окупира целия обширен хол, Бояна се зае да помогне на прислужницата в разнасянето на питиетата. Малката Матева се примъкна по-близо до обожавания от нея доктор Беля, Матев обикаляше гостите, като се стараеше всекиму да окаже внимание, а Марта застана в средата и обяви:

– Ако се държите така важно и сериозно, ей сега ще ви изтанцувам едно фанданго, може и трепак.

И всички се усмихнаха, и се приближиха един към друг, и Александър каза:

– Ето как шегата сближава хората.

– И то кои хора! — възкликна Марта. — Вие, упълномощените от цялото човечество да намерите най-добрия път за неговото развитие.

– За оцеляването — със скръбен глас напомни Матев.

– Всички ли мислят така? — ги изгледа Марта.

Хм. Може би не точно така, но… никой не наруши мълчанието.

– И си въобразявате, че тази безотказна система за възпроизвеждане — животът, е застрашена? Че някакво си смахнато човечество ще попречи на вселенската неумолима склонност към движение и растеж?

– Нашата мисия е по-скромна — отвърна доктор Беля. — Стараем се да съхраним човешкия вид, да го запазим от злините, които той сам е сътворил.

– И е въвлякъл в гибелния кръг всички обитатели на планетата — допълни Александър.

– И мене, значи! — се възмути мадам Писанска. — Аз казвах ли ви, че ще свършат света?

Госпожа Вещицата се разсмя и се обърна към котката:

– Не се разстройвай, няма да е скоро. — И продължи: — Но ние сме тук не за да леем сълзи и да тревожим невинните създания, а за да благодарим на нашия приятел Матьо Матев за добрата идея, която може би е изход…

– Коя идея? — не се стърпя Марта.

– Тази, че ако периодично Земята бива обгърната от облак от добри мисли, иначе казано, от положителна енергия, то би могло в даден момент да се получи трайно енергийно поле, което би съдействало не само за подобрението на отношенията между хората — главна спънка за преуспяването на човечеството, но и би подпомогнало всичко, което носи в себе си живот. Известно ви е, че семена, облъчени с топлината на човешката ръка, покълнват по-бързо, израстват по-здрави и едри. А колко по-силна е мисълта, облечената в доспехите на думите мисъл, въоръжената с бляскавото оръжие на музиката мисъл, прикритата под шарката на багрите мисъл, препускащата върху бойната колесница на науката мисъл…

– А как ще ги заставите да мислят заедно, да мислят добро? — се осмели да я прекъсне Борис.

– Това е трудното — призна госпожа Вещицата.

– Какво пък толкова? — възрази Марта. — Аз ще ги помоля. И както се е изразил в едно от произведенията си моят мил съпруг, ще им напомня, че е време да станем богове и да засеем с разум звездите — и устните й сякаш зарониха роса:

„Новият свят, в който ще живеем, ще бъде по-прекрасен от Страната на изобилието. Когато станат богове, тези хора ще заповядат на Океана: «Върни това, което погълна!». И Океанът ще се усмихне сговорчиво, и рибите ще изнесат върху люспите си образите на потъналите градове. Заоблени вълни ще шепнат забравена реч. Руси пуми ще дойдат да ближат отстъпчивостта на Океана, за да се упоят и забравят дъха на кръвта. Отраженията на кораби със зелени криле ще бъдат претоварени от златен прах, бисери, скъпоценни пера, мед, пипер, листа от чипилин, плодове на тамаринд, айоте и папайо, кожи, звънтящи глинени съдове, маски, бяла царевица, облекла, тютюн, викове на продавачи и шипове на виолетови звезди… Ще се разнесе мирис на смола и див анасон, крясък на папагали и оранжеви чапли… Оградите пред дворците на Слънцето ще се разсипят в сияещи зърна… и хората, които стават богове, ще запалят светилниците си с фитили от косите на Слънцето, за да разнесат блясъка на Разума, Смелостта и Любовта из ленивия мрак на Небето. Защото в Свещените книги е писано: «Аз рекох: богове сте». И не може да се наруши Писанието.“