Александър Белтов
Матрикант (42)

41.

Калната овца бе тромава и това ни бавеше, но моят спътник за нищо на света не искаше да я върже със синджир, за да си я прибере на връщане. За капак на всичко няколко пъти спирахме принудително, за да почива изтощеното животно. Миришеше ужасно и аз се стремях да не бъда близо до него. Колкото и дълъг да бе денят — дойде вечерта, а ние все още не бяхме стигнали. „Близо е вече“, повтаряше за пореден път моят водач, сочейки неопределено напред, и ние продължавахме да вървим. Благодарение на луната все пак можехме да се движим дотолкова, че да не се пребием по някой песъчлив и хлъзгав склон. За светлина от звездите и дума не можеше да става — бяха скрити от облаците.

— А ти? Как загази, та…? — не издържа по някое време на любопитството водачът ми.

— Оф — не скрих досадата си, — заради един пиар… Е, и за пари де, но в началото идеята беше пиар.

— Какво?

— Пиар — не знаеш ли? — логично бе да не знае, но за мен бе странно. — Това са режисирани мероприятия, организирани за публични личности, имащи за цел пряка връзка с обществото. Целта, разбира се, е да се покаже и затвърди усещането, че те — публичните личности, са част от цялото общество. Произлизат и принадлежат на него.

Човекът едва ли щеше да разбере този изказ, затова махнах с ръка и продължих искрено.

— Когато искаш да излъжеш някого и се преструваш на нещо друго — опитах се да му го обясня най-просто. — Само за пред хората, обаче. Абе, прост трик, ползван от политици и няма да повярваш — но без него не може. Лъжеш, че си такъв един загрижен, че правиш нещата само и изключително в обществен интерес, но падне ли завесата, теглиш една майна на всички. Грабиш с две ръце. Колкото успееш, защото утре може да не си там. С една дума — лъжлив образ.

— Аха — мисля, че разбра елементарното ми обяснение. — Значи това, което виждам, не е това, което е? То е само за пред мен, така ли? Знаех си аз… Та и ти ли така?

— Може да се каже — съгласих се. — Всъщност, точно това е.

Някъде до нас нервно изкряска птица и после шумно отлетя напред. Скоро чухме бързите плясъци на крилата да приближават обратно. Известно време го чувахме да кръжи в писъци високо над нас, но после утихна.

Луната започна да разбутва скупчилите се облаци, видимостта се подобри и сега можехме да се движим по-бързо.

Повървяхме доста време, преди мъжът да заговори отново.

— Ето го пътя — видях силуета на вдигнатата му ръка напред, когато усетих твърда почва под краката си. — Продължаваш в тази посока и ще стигнеш. Внимавай да не те бутне някоя кола, че карат, без да гледат. Може да опиташ да стопираш, но шансът да ти спрат е нищожен. И все пак пробвай — опита се да ме насърчи.

— Добре — нямах нужда от повече обяснения и от помощта му. — Оттук поемам сам. А ти ми кажи как да те открия… Там, за парите, които ти обещах.

— Брех, момче, ти ме шашна — зарадва се мъжът. — Никой градски не изпълнява думата си, ти ще си първият. — потупа ме в тъмното по гърба. — Ако все пак имаш късмет и решиш да го направиш — търси бай Стоил-Въжето, от Кладница. Тук всички ме знаят така… В Кладница, де… Моето село, нали така. Гле’й да не забравиш, а?

Уверих го, че няма да забравя и поех по пътя, подритвайки парчета изронен асфалт и камъчета в указаната ми посока. Силно се надявах, че обувките ми ще издържат на тази екстремална употреба и ще останат здрави, поне докато стигна града.

Движение на автомобили нямаше, но дори и да имаше, колебаех се дали да се опитвам да ги спирам. След няколко крачки се обърнах и махнах с ръка за сбогом. Дори и да не бе видял в тъмното, смятах, че така е редно да се разделят хората.

Имах сили в тялото си и ускорих крачка. Надявах се преди изгрева да съм в столицата, да взема, каквото трябва и да се покрия дълбоко.

Малко по-късно обаче установих, че така няма да стане. За лош късмет луната отново изчезна зад облаците и по тази причина много препятствия срещах в тъмното — няколко удара в някаква растителност и няколко изкълчвания от внезапно пропадане на почвата под краката ми, бяха сред тях. Седнах, за да изчакам да стане по-светло, а малко след това се отпуснах на земята, свит в ембрионална поза и така прекарах по-голямата част от нощта. Щурците сякаш усилиха своята песен. Може би бе техният любовен период. За тях аз бях поредният натрапник, позволил си да си присвои тяхното естествено място. Извиних им се мислено — само за тази нощ. Затворих очи — и без това бе безполезно да се взирам в тъмнината. И утре е ден!

Земята бързо изстиваше, а този хлад безжалостно проникна дълбоко в тялото ми и се настани там. Неканен, но безалтернативен гост. Отпуснах се, забравяйки всичко — забравяйки и него.

Когато щурците вече се бяха умълчали, разбрах, че трябва да е настъпила някаква промяна и отворих очи.

Слънцето занаднича нетърпеливо иззад хоризонта и бързо започна да се развиделява. Изправих се, за да огледам пейзажа около мен. Той не се беше променил, откакто бях поел сам. Навред разхвърляни хълмове и ниска, вкоренена в тях растителност, и огромни бели камъни, довлечени незнайно от кого и незнайно откъде.

Щях да продължа в същата посока, но преди това бръкнах в джоба на ризата си и оттам извадих късия рус косъм от главата на Таня. Вдигнах го пред очите си и бавно го завъртях. Той се прекърши леко в средата и се килна на една страна. Поднесох го към носа си, помирисах го внимателно, но не усетих никакъв аромат. Мушнах го отново в джоба на ризата си и продължих по пътя, взирайки се в далечината пред мен, нетърпелив да достигна целта си.

Имах идея къде е отишла Таня и смятах да я посетя, преди до нея да се добере някой друг.