Александър Белтов
Матрикант (26)

25.

Този сивкав ден излязох доста по-късно от обичайното. Пошлях се безцелно, като след няколко километра пеша се убедих, че никой не ме следва.

От малък павилион с почти разпаднали се ламаринени стени купих пържена риба и малко готова салата. Исках да дам нещо по-здраво за хапване на момичето. От пазара й купих бутилка плодов нектар — бабата се кълнеше, че лично го е варила и е натурален. Парите ми застрашително намаляваха.

Ходех с наведена глава, внимавайки къде стъпвам, а и така не можеше да бъда разпознат от десетките улични камери. Имах чувство, че всички те се въртят право към мен и се взират в лицето ми. Не знаех дали тези, от които се криех, имат достъп до записите, но със сигурност не трябваше да ме има по камерите.

Още щом влязох във фоайето на хотела разбрах, че има нещо ненормално и този път съм загазил. Рецепционистът се извърна с гръб и побърза да се прибере в служебното помещение, намирайки си някаква безполезна работа.

На диванчето — онова, същото, на което видях проститутката за първи път — се бе разположил едър мъжага, правейки се, че чете окъсано списание.

След като видя движението на рецепциониста, той свали четивото пред себе си и ме заразглежда нахално. Продължих пътя си спокойно, като се опитвах да не гледам в неговата посока. Почти преполових разстоянието, когато чух изскърцването на пружините на диванчето и от този звук изтръпнах.

— Почакайте, господине! — мъжът бе скочил пъргаво, за да ме пресрещне, и аз се заковах.

Пуснах в ход широката си усмивка с надеждата, че е станала грешка и мъжът търси някой друг.

— Да — обърнах се към него.

Сега, изправен пред мен, можех да преценя истинското му телосложение. Бях респектиран и нямаше как да премина по-нататък. Дебели вежди, надвиснали над светлите му очи, и гърбавият крив, вероятно чупен някога нос, направиха нещата за мен да изглеждат още по-страховити. Приличаше на боксьор, чието лице дълго е било обработвано от неговите съперници. Инстинктивно насочих поглед към ръцете му — в синхрон с цялото му излъчване, на лявата си ръка имаше ожулени кокалчета на показалеца и средния пръст.

— Вие сте в номер четири, нали? — завъртя се, подхвана ме под ръка и усетих силата му. Поведе ме толкова внимателно към стаята, сякаш се стараеше да не ме счупи.

„Мамка му!“ — изругах наум. — „Шибаният рецепционист! Трябваше да му дам повече!“ Не се съпротивлявах, защото беше безсмислено. Не и в тази ситуация. Трябваше ми план, и то бързо.

— Хайде, отваряй! — бяхме стигнали пред вратата на стаята и аз съсредоточено гледах в краката си.

Започнах да бъркам по джобовете си, правейки се, че търся картата за четеца на бравата. Исках да спечеля малко време.

— Слушай, бе, отворко, отваряй ти казвам! — Мъжът силно стисна бицепса ми. — Не ми трябваш ти, така че побързай и не ми пречи!

„Момичето!“ — Светна ми и получих облекчение. Не бе дошъл за мен.

— Хайде, дай да видим къде се е скрило зайчето ми! — горната му устна се повдигна към края на носа му и на преден план се показаха позачупени в краищата правоъгълни предни зъби.

Намерих картата в джоба си, плъзнах я в четеца и след като светна зелена светлинка, отворих вратата. До стената, почти на прага бяха строени лачените ботушки на момичето и мъжът поклати доволно глава.

Нейде отвътре, вероятно от банята, се чуваше приглушеният шум на течаща вода. Помислих, че девойката си взимаше душ. Нормално е — всички, прибиращи се от улицата, имаха нужда от това, стига да можеха да си го позволят. Водата, миеща телата на хората в града, течеше към канала на кафяви струи. А когато валеше, сърбежът от киселинността, наваляла с дъжда по кожата на хората, бе непоносима. Тогава най-застрашени бяха очите и който не можеше да се скрие от дъжда или нямаше очила, които да сложи, рискуваше да получи усложнения.

Тъкмо пристъпихме от късия и тесен коридор в малката стая, когато избухна оглушителен шум. Не разбрах какво става, но някакво парче дърво ме удари по рамото и падна в краката ми. Мъжът до мен отпусна хватката си на ръката ми и се свлече на пода.

В този миг се появи отнякъде и момичето. То скочи пъргаво, възседна гърдите му и протегна ръка към мен:

— Помогни, бе, какво зяпаш!

Сега ситуацията започна да ми се изяснява. Момичето, мъжът с наранена глава и строшеният дървен стол.

Свалих колана от панталона си и завързах тежките му ръце за крака на леглото. То не бе много голямо, но се надявах поне да е достатъчно здраво. Мъжът се бе строполил удобно близо до него.

Откачих колана и от неговия панталон, за да привържа краката му един за друг. Постарах се да са стегнати, но не до кръв.

Станах и взех от хладилника лед, а момичето, все още седнало на гърдите му, ме гледаше безмълвно.

Напълних с лед пликчето от пазара и го сложих на главата му — там, където се бе образувала вече тъмносиня подутина.

Момичето стана от тялото му и двамата седнахме на леглото, като тя ме хвана за ръката и стисна силно.

Не казах нищо — страх я беше.

Изглежда, ледът помогна на мъжа да дойде на себе си. Завъртя бялото на очите си, проблеснаха на слабата светлина и опита да освободи ръцете си, за да се надигне. Не успя и от устата му захвърчаха слюнки:

— Хей, курво, развържи ме веднага! Мамка ти, строши ми главата!

— Хайде! — задърпа ме за ръката момичето — Да изчезваме!

— Чакай, така ли ще го оставим? — съпротивих се на напъна й.

— Нека пукне, гадината! Пфу! — изплю се по посока на вързания. — Пребъркай го и му вземи пищова!

— Не, не мога, почакай! — бях объркан. „Какъв пищов? Откъде, по дяволите, знае, че има пищов?“ — Дай да се разберем с него.

— Бе, какво има да се разбирам? — не отстъпваше тя и започна трескаво да прибира нещата си в чантичката. — Взимаме му всичко. Ще се обадим след час на рецепцията, да влязат тук и да го развържат. Не че не искам да пукне, искам, и то много, но не желая да ме похарчат за убийството на скапаното ченге.

— Ченге ли каза? — обърнах се към нея. — Чакай малко!

Това бе много по-лошо от обикновен сблъсък с някакъв си бандит. Сега си обясних защо лицето му бе такова — бе срещал всякаква измет по улиците на града и, несъмнено, многократно бе имал сблъсък с тях, но въпреки това бе оцелял.

Отново беглец. Можех ли да бягам вечно! Или да предам момичето на ченгето, за да не ме закачат? Тя бе от тази прослойка в обществото, която все за нещо може да хванеш. А и проституцията, макар и широко разпространена, не бе легализирана.

„Хора! Homo Sapiens! Разумен човек! Отношения и чувства! Общества с различни прослойки, групи и сдружения на различна основа. Отшелници, бунтари и революционери. Неудачници, криминални субекти и тук-там опитващи се да бъдат почтени граждани. И между тези сблъсъци АЗ. Един не съвсем човек, според техните представи. Играчка с неустановена за мен цел. Кукла. Защо аз трябва да решавам този сблъсък? Защо да съм съдник? Затова ли съм създаден?“

— Къде ще се скриете, бе? Ще ви смачкам като гниди! — слюнката свободно се стичаше по бузата на мъжа, а оттам покапа на килима. С мъка удържах порива си, да не се пресегна и да я забърша от лицето му.

— Хайде, остави го! — задърпа ме напористо момичето. — Той е изродът, за който ти казах. Моля те!

— Какъв ме нарече, бе, курво долна? Ти ли ще ме правиш на балък? Къде са мангизите, а? — пръскаше още слюнки срещу момичето. — Моят дял. Ти какво мислиш, че не контролирам клиентите ти?

— Чакай! — спрях я отново, защото тя вече натискаше дръжката на вратата.

— Не знам с кого си била и колко ти е дал? Ха-ха! — засмя се насила мъжът. — Нали и те имат семейства, обществен пост и други, несъвместими с техните постъпки, неща? Изнудвам ли ги? Не-е-е! — опита да освободи ръцете си, но го заболя и отново се отпусна. — Само че ще плащат всичко, що вършат, знаейки, че не трябва. Щом не си светец, плащай! Грешникът плаща! Винаги! Най-мразя да ме правят на балък! Разбра ли? — опита се да седне до леглото, но не успяваше, така че аз му помогнах.

Така му беше по-удобно и той примигна с клепачи към мен в знак на благодарност.

Това вече бях чувал. Някой прави някого на балък.

Момичето бе останало до вратата и се колебаеше какво да направи.

— Като стана дума, ти ми приличаш на някого — обърна очи към мен, вече видимо по-спокоен. — Ще се сетя аз.

Извърнах глава — не исках да ме запомни добре, и започнах да приготвям нещата си в брезентова чанта. Бързах и вероятно щях да пропусна нещо.

— Ще ви открия, гадове! Помнете и треперете! — изгърмя гласът на ченгето.

— Е, сега те… — момичето се приближи и вдигна над главата си останалия здрав стол. Изумих се — откъде това слабо тяло събра сила, за да го направи.

— Чакай! — застанах пред нея и вдигнах ръка, да се предпазя.

— Пусни ме да мина! — побутна ме с гърди тя. — Тоя няма да ни остави!

— Чакайте и двамата! Ох, какви сте! — въздъхнах. — Ще ви разкажа една история. Успокойте се!

След кратък размисъл тя спусна стола и демонстративно седна на него. Кръстоса тънките си крака, а после извади цигара и запалка.

— Давай, че нямам време! Разказвай, каквото ще разказваш, но по-бързо! — запали с треперещи пръсти цигарата.

И така — започнах да разказвам историята си. Поне тази част, която знаех до момента.

Докато изпуши тънката си цигара, вече бях свършил.

За известно време никой от тримата не продума. Полицаят дори бе забравил да пъшка.

— Ето! — със замах свалих лепенката от гърлото си. — Виждате пресен шев, но отдолу няма нищо страшно. Жив съм.

Двамата ту гледаха към мен, ту се споглеждаха многозначително един друг. Никой от тях не се решаваше да предприеме каквото и да било, а аз чаках. Каквото и да е, но нещо — някаква реакция. Историята, която им разказах, бе необикновена и достатъчно объркваща, за да е невероятна, но бе истина.

— Отвържи ме, бе, момче! — примоли се мъжът накрая. Стори ми се сговорчив.

Тя обаче бързо стана на крака, прехвърли чантичката си на рамо и бутна назад стола.

— Не бой се, бе, момче! — продължи завързаният.

— Не му вярвай! — обади се девойката.

— И ти не се страхувай! — обърна глава към нея. — Да забравим, а? Простих ти! Прости и ти!

Момичето извади втора цигара и поднесе огънчето към нея. Ръцете й отново трепереха. Посегнах, за да й помогна да задържи пламъка, но тя ги отдръпна рязко от мен. Отстъпи крачка, вперила зелените си очи в лицето ми. Погледът й се спусна към гърлото ми, а после се върна отново към очите ми. Сигурно я плашех. Не външният ми вид, същността ми. Това бе добре. Беше повярвала. Но дали мъжът бе повярвал?

Реших да рискувам. Развързах първо краката, а после освободих и ръцете му.

Той се изправи, разкърши рамене, които изпукаха, развъртя врата си на всички страни, а после внезапно ме сграбчи за гърлото и ме напсува вулгарно. Усетих как пръстите му се впиха в зашитата ми рана и стиснаха толкова силно, че за миг не можех да си поема дъх. Започнах да бутам мъжа в гърдите, да блъскам, но ръцете ми срещнаха каменна преграда. Посегнах и ритнах с крак неговия — без резултат. Ченгето приближи лице съвсем близо до моето и очите му започнаха да ме изследват внимателно. Аз не можех да окажа съпротива и наругах глупостта си, че го бях развързал. Беше ми за последно, защото започнах да губя съзнание. Физиономията на мъжа започна да се размива, а светлината — да потъмнява. Краката ми олекнаха и аз безволево отпуснах тялото си. Отпуснах и ръцете си — светът бързо се замъгляваше и се превърна в черна точка.

Тогава онзи трябва да ме е пуснал, защото се намерих, паднал на колене, поемайки дълбоки глътки въздух. Светлината постепенно започна да се възстановява и първото, което видях, бе момичето — там, на стола, с цигара в ръка.

Все още изправен на крака пред мен, ченгето се обърна към нея:

— Ти вярваш ли, бе?

Тя закима трескаво.

— Е, май и аз ти повярвах.

Той се надвеси над мен и ми подаде ръка, но аз бях твърде отпаднал и предпочетох да остана на земята. Ченгето вдигна рамене и започна да разтрива подутината на темето си, като сгърчи лице от болка.

— Ама как си ме изпраскала само! Кучка! После ще се разправям с теб.

Нямах друг полезен ход — довлякох се до леглото и все още омаломощен, приседнах на крайчеца му. Започнах да възстановявам нормалните си функции.

„Какви са възможностите на това тяло? Защо ножът не ме засегна фатално, а сега бях почти свършен?“

— Дай това! — наведе се и взе колана си от земята. После го препаса и стегна толкова здраво, че коремът му изпъкна като топка. — Значи казваш, търсят те? Аз защо не знам, а?

— Да знаеш всичко не е страшно, страшно е да си мислиш, че е така — измислих някаква „мъдрост“ в отговор.

— Хм, може и така да е. Кой знае? — съгласи се неохотно той. После се наведе и вдигна пликчето с лед, сложи го на темето си и приседна до мен.

Проститутката придърпа стола и се настани срещу нас, кръстосвайки крака. Порови из чантичката си и оттам извади нова цигара и запалка. Поднесе огънчето към лицето си и запали. Ръцете й вече не трепереха.

Мъжът извади изпод дрехата си плоска метална манерка. Отвъртя капачката, надигна я и отпи жадно. Адамовата му ябълка подскочи и бързо се върна на място. Той свали манерката от устата си, забърса устни с ръкава на дрехата си и мълчаливо ми я подаде. Замириса на спирт. Мъжът ме гледаше изпитателно. След кратко колебание се пресегнах и я поех — трябваше да приличам на тях. Отпих глътка и понечих да я върна на мъжа, когато момичето протегна ръка към мен.

Ченгето ми даде знак с очи и аз подадох манерката на момичето.

— Знаех си аз, че историята с бившата ти жена е пълна глупост. Прекалено добър си за такава история — пое манерката тя.

Потънахме в мълчание, всеки зает със собствените си мисли.