Александър Белтов
Матрикант (24)

23.

На връщане купих дюнер с вкус на пилешко месо, кутия трошливи бисквити и две бутилки минерална вода — дано да е истинска и да става за пиене. В този град много стоки, продавани в магазините, са фалшиви и не отговаряха на това, което пише на опаковката им. Човек трябваше да е внимателен откъде пазарува. Даже хората вече не са хора — усмихнах се, макар да не ми беше смешно. Нямах предвид себе си, разбира се.

Заваля силен дъжд и за кратко време уличните дупки се напълниха с вода.

Докато прескачах калните локви, опънал над главата си найлонов дъждобран, неволно ставах цел на столичните шофьори, които с удоволствие при преминаване близко до мен ме опръскваха чак до кръста. Всъщност бях забелязал, чe това е тяхното единствено удоволствие в иначе напълно анархичното движение по пътищата на столицата ни.

Много хора предпочитаха да изчакат някъде, защото опасността този дъжд да има киселинен характер бе съвсем реална, от което кожата и дрехите можеха да пострадат.

Обикновено разсеяният рецепционист на хотела този път ме спря още на влизане:

— Почакайте, господине! — почука с нещо метално по дървеното гише — получи се много неприятен звук.

Още преди да продължи, разбрах, че нещата може да се усложнят. Бях сигурен, че не е за добро.

Приближих към него с дъждобрана, сгънат в ръка, и с възможно най-широката си усмивка.

— Трябва да напуснете хотела, господине. Не искам неприятности тук — беше притеснен и това му личеше.

— Слушай, ето ти пари — бръкнах в джоба на якето и извадих портфейла. Отделих няколко банкноти, а останалите ги хвърлих на гишето пред него. Мислено благодарих на Жорж още веднъж, макар че бях взел парите му без неговото съгласие. — Има достатъчно за престоя ми, а ти не ми връщай ресто — намигнах му с усмивка. — Тръгвам си вдругиден. Рано сутринта. О’кей?

— О’кей — прибра намусено парите. Обърна гръб и си намери работа с някаква парцалива тетрадка, като ми даде да разбера, че компанията ми не е желателна. Не чаках второ подканяне и бързо се шмугнах в коридора. Тихо, почти на пръсти достигнах до стаята си. Човекът нямаше да съжалява, че е взел парите — щях да съм невидим.