Александър Белтов
Матрикант (19)

18.

На другата сутрин се отбих в аптеката и купих прахова маска. Не че ми бе потребна такава, тъй като вече имах обосновани съмнения какво би трябвало да представлявам. Исках да се стопя в човешкия поток на улицата и да приличам на всеки един от тях. Като допълнителен бонус това бе чудесен начин да се предпазя от лицевия контрол, записван от камерите на обществените места. Нахлупих я на носа и устата си, преметнах връвчицата над ушите си и стегнах отзад. Поех дълбоко въздух. Би трябвало да не мога да вдишам обичайното количество, което поемах без маска. Не усетих никаква разлика, а и със сигурност не ми пречеше. Чудесно! Бях готов за улицата и за света.

Надявам се и светът да бе готов за мен.

Започнах да обмислям действията си, за да построя някакъв план.

Пред мен виждах само три възможни опции, от които да избера действията си.

Първата: да се върна в института, откъдето бях избягал, и да се опитам да разбера всичко. Рискът да ме излъжат, както ме бяха лъгали преди да успеем да ги разкрием с Жорж, обаче бе твърде вероятен.

Втората: да изчезна от този град и никога повече да не ме открият. Да започна нов живот. От самото начало.

Третата: да се върна в квартирата си и да продължа да живея, както правех това, преди да вляза в групата. За тази цел трябваше да залича всичко в института и неговите служители. Всичко, което се знае за мен и може да разкрие самоличността ми, трябва да се изтрие. Това обаче очевидно е най-брутално.

Дали да не отида в квартирата си, все пак? Един път да се уверя, че аз съм Антон и няма никой друг. Тогава ще мога да живея отново моя и единствен живот. Ами ако нещо се обърка? Ако ме задържат? Ако наистина има…

Не, засега не. Преди това трябва да разбера.

Останах навън. Инкогнито.