Александър Белтов
Матрикант (8)

7.

Тази спокойна нощ сънувах, че съм кон. Див и волен, носещ се през полето, опиращ потните хълбоци с кобила в общ безцелен бяг. Ноздрите й бълваха гореща пара, приятно пареща бузата ми. Напред, и още, и още — напред, напред…

— Мисля да се откажа, Антоне — някой шепнеше в ухото ми.

Обърнах се ядосан, готов да браня правото си на почивка на всяка цена, ала когато видях госта си, малко се отпуснах и първоначалният ми гняв се притъпи.

Лила се бе промъкнала в стаята и бе клекнала до леглото ми. Облечена в спортен екип, с лента на главата, прибираща назад черната й лъскава коса. Дори и сънен видях, как зелените й очи звездици бяха помътнели, незнайно защо.

„Е, тук наистина не може да се спи! Вчера Жорж, днес Лила.“

— Искам първо да се облека, така че изчакай ме в градината! След малко идвам. — Гърлото ми бе сухо и се притесних да не я отблъсна с лошия си дъх.

Тя изправи стройната си фигура.

„Каква осанка има това момиче!“

— Чакам. Ама обещаваш, нали? — огледа се притеснено, въпреки че бяхме сами.

— Да, да — изпъшках и се повдигнах на лакти. — Дай ми няколко минути.

След като напусна стаята, побързах да се облека и да оправя леглото, на което бях спал. Странно, но сега не бях ядосан, че ме бяха събудили по-рано от нормалното. Това може да се навакса.

По-късно седяхме на пейка в малкия двор с чаша кафе в ръцете. Харесва ми тук — напомня ми за едни лета, които бях прекарвал в далечното минало. Не познавах тези храсти в градината и реших да попитам за имената им по-късно. Когато свърши всичко това, ще потърся да засадя в квартирата си нещо зеленичко и такива дребни растения биха били подходящи. Не виждах хора да ги поддържат, така че не са капризни откъм грижи, а аз търсех точно това. Нещо живо искам да има и в моята квартира.

„Как ли са напълнили листата с хлорофил при тази липса на силна светлина?“

Спуснах ръка и подръпнах леко няколкото листенца, които стиснах. След кратко съпротивление се откъснаха и останаха в шепата ми — бяха натурални.

— Веднъж спомена, че си гледал филмите на Тарковски. Нали помниш, че обсъждахме темата за филмовото изкуство и филмовото забавление? — подхвана Лила.

— Какво за него?

— Ами, там — във филма „Сталкер“. Помниш филма, нали?

„Защо ли пък се сети за това?“

Наистина не разбирах какво има предвид. Тя чакаше отговора ми.

— Помня — отвърнах кратко.

— А помниш ли сцената, монолога на писателя пред входа на стаята и защо не влезе? — продължи тя.

— Да, помня, разбира се — закимах. Филмовата лента, подобно змия, се заизвива през главата ми.

— Е, така е и с мен сега. Не желая съзнанието ми да се предаде на друг. Най-съкровените, но и най-низките ми желания са там. Имах възможност да осмисля много неща, както и да наблюдавам отстрани взаимоотношенията ни. На всичкото отгоре отдавна забравени спомени се завърнаха като кошмари, а аз не мога да ги пропъдя — помръкна и бе на път да заплаче. Раменете й внезапно се прекършиха.

— Недей, Лила! — поех ръката й. Бе толкова малка, а същевременно толкова топла.

Тя не ме послуша и продължи да говори.

— Спомних си, когато бях малка, нямахме много пари, а на моята най-добра приятелка бяха донесли кукла от чужбина. Мисля, че беше от Унгария, сега не съм сигурна точно. Една такава красива розова кукла с булчински дрехи, обли сини очи и големи мигли. Когато я навеждахме напред, казваше „мама“. Та тази кукла бе най-голямата радост на моята приятелка, показваше я на всички. А аз какво направих? — захлипа.

— Лила, стига толкова! — стиснах леко ръката й. — Било е отдавна.

Тя отново не ме послуша. Чуваше ли ме изобщо?

— Не! Ти трябва да знаеш! — разтресе тялото си и заговори по-бързо. — Един ден влязох в тяхната къща. Сама. По онова време, помниш ли, вратите не се заключваха — не и в нашия квартал. Та аз влязох в къщата, в нейната стая. Тайно от всички. Намерих куклата и с голямата отвертка на баща ми избодох очите й. Остана без красивите си сини очи. Разбираш ли? — сълзите обливаха гладките страни на бузите й, спускаха се бързо и не намерили друг подслон, капеха върху ръцете ни. Допирът им опари кожата ми, а те сякаш започнаха да попиват в порите ми.

— Това са хората, Лила — притиснах до себе си тресящото се крехко създание. — Всеки е правел нещо, с което не се гордее. А и приятелката ти е спомогнала да узрее твоята завист, показвайки я и хвалеща се с придобивката си. Завистта е дълбоко вродено усещане у хората. Та ти си човек!

— Не, не е така! — изстена. — Слушай, не ме прекъсвай! Когато бях студентка, представих проект на една отказала се от следването си колежка. Родителите й нямаха пари и тя трябваше да прекъсне, затова отиде да работи в чужбина — бърбореше бързо, сякаш се страхуваше да не я прекъсна. — Стана слугиня там. Та аз представих нейния проект за мой и с него спечелих стипендия, с която си помагах по онова време. Никога не й се обадих, никога не й казах за това, а можех да помогна поне на родителите й.

Лила се сгуши като уплашено животинче върху гърдите ми. Аз поех тялото й и неволно бутнахме чашите си. Те паднаха на земята, пръснаха се на парчета и опръскаха с кафе краката ни. То бе вече изстинало и не ни опари, но намокри крачолите на панталона ми. Не обърнахме внимание. Предметите не са важни. Важни са хората. Единствено те — с техните чувства и съприкосновения. Душевни и физически.

Предъвквах устните си нервно и стисках, докато не усетих вкуса на плът.

— Знаеш ли какво съм решила да направя с хонорара? — и преди да отговоря, продължи: — Ще намеря състудентката си, познавам родителите й, и ще й дам от парите. Колкото има нужда, ако трябва — всичко — продължи да хлипа на рамото ми.

Погалих лицето й и кожата ми се навлажни. Гореща влага. Мълчахме прегърнати на пейката, а аз събирах в шепа сълзите на Лила.

Тя бе човек.