Александър Белтов
Матрикант (7)

6.

Натиснах дръжката на вратата, а тя сякаш сама потъна надолу и крилото със замах удари стената. Опитах се да я задържа, но твърде късно, така че видях черния белег, който ръбът на вратата остави върху стената.

„Какво ми става?“ — запитах се ужасено. Очаквах да видя някого и губех търпение — това беше. Нервност! И това ни е вродено — не се учим на него.

Този, когото исках да срещна днес, наистина по това време бе в кухнята. Бяхме само двамата с Галя и въпреки това тя се направи, че не ме вижда.

— Добро утро! — думите ми увиснаха във въздуха. Дали Галя не страдаше от слухов дефицит? Не можеше да не е чула — погледна ме, когато поздравих.

— Добро утро, казах — направих нов опит. — И, Галя, ако не ме поздравяваш, това ще е последният път, когато аз го правя за теб!

— Добр’утро — насили думите тя и ми обърна гръб.

Не разбирах с какво заслужавам такова поведение. Поздравявам, държа се възпитано, а нея това сякаш я дразни. Защо? Няколко пъти опитвах разговори, търсейки теми от общ интерес, но такъв не намерих. Момичето не желаеше и умишлено ме държеше встрани, както и останалите двама, между впрочем. Засега не успявах да разбера истинската причина. Аз също не бях във възторг от компанията, която ми се падна, но я приех. Това бяха правилата на играта, съчинена от някой, когото не познавах до този момент.

„Възможно ли бе Галя да е матрикант?“ Взирах се в нея, стараейки се да открия нещо. Нещо необичайно — каквото и да е. Колкото и да опитвах обаче, не виждах нищо по-различно от едно младо човешко тяло. Ако имаше матрикант сред нас, то Галя би била логичния ми избор. Невъзпитано, ограничено в интересите си човешко създание.

„Но не — почакай! Нали свири на пиано? Класика. Моцарт…“

Сетих се за една моя отдавнашна среща. Веднъж бях в компанията на човек, който ме уверяваше, че да свириш на пиано не е проблем. Той самият се бе учил да свири в продължение на седем години и твърдеше: „Аз не съм музикант. Разбираш ли, Антоне? Това е заучаване на техника на пръстите, нищо повече. Четеш нотите — с тяхната продължителност и силата им на удар върху клавиша. Без да мислиш. Това е свиренето. А, да — има някои, които изкарват от това музика, но как влагат душата си в свиренето, аз така и не разбрах. Това са единици, имам предвид — истинските музиканти. Преподавателката често повтаряше, че свиря така, сякаш тракам текст на пишеща машина. Чисто механично действие. Бързо или бавно — зависи от идеята на композитора, но точно. Казвам ти — всеки може да се научи, стига да тренира ежедневно. Обаче това не го прави музикант, нали?“

Сега обратно за Галя — не бях чувал как свири и дали е музикант, но пианото и класическата музика не даваха алиби.

Тя беше заподозрян номер едно. Заподозряна в нечовечност.

Но ако все пак е човек, защо е това отношение? Какво си говорят за мен? И кои са те?

Постигнал съм нещо в живота — тази непрестанна борба. Имам ясни цели и бъдеще. Щастлив съм и не крия това. Отворен съм към всекиго. Това ли е нещото, което кара хората да мразят някого? Това ли е причината? Завистта? Завистта към това, да видиш някого как се развива, радвайки се на живота, а ясно да осъзнаваш, че ти, дори и да полагаш върховни усилия — не успяваш.

Но, от друга страна — ако това е завист и Галя се поддава на нея, то тогава вероятно е човек. Мисля, че завистта не би могла лесно да се открива, пренася или дори копира в човешкото съзнание. Хората се опитват да прикриват това чувство и ако случайно бъдат разкрити, изпитват огромно неудобство от това.

„Не — един матрикант не би могъл да завижда“ — мислех си тогава.

А ако все пак е такъв? Бяха ли успели наистина да копират мисловна матрица до такава степен, че да развият и тези човешки чувства? Ако матрикантите имат собствени чувства, как можехме тогава да ги контролираме?

От друга страна, как може да бъде контролиран контрольорът? Нали той може да допуска грешки, съзнателно или не, а грешките на контрольора могат да бъдат унищожителни.

Бях се съсредоточил над тези неща, когато осъзнах, че се превръщаме в противници. Противници, които няма какво да делят, но постоянно воюват един с друг.

Погледнах отново към момичето.

Не видях нищо друго, освен среден на ръст спретнат млад човек от женски пол.