Александър Белтов
Матрикант (6)

5.

Възглавницата бе леко парфюмирана или в стаята имаше скрит ароматизатор, а това провокира полета на съзнанието ми в други измерения. Усещах как бързо се отдалечавам от реалността и не можех да се противопоставя — наистина имах нужда от почивка. Присъни ми се ефирен зелен простор, ширнал се далеч в безкрая. Бяха ми пораснали криле и летях над полята долу, в ниското. Виждах под себе си реки и пътеки. И някъде там — малки подвижни точки. Взрях погледа си и различих хора, пълзящи бавно, подобно разпилени черни мравчици. Не се движеха в една посока — по-скоро бягаха една от друга и завземаха все повече площ.

В този момент проговориха с човешки глас и въпреки че бяха твърде далеч от мен, можех да ги чуя.

— И к’во сега? — някой шепнеше в ухото ми. Пробуждах се, когато гласът му се промъкна като крадец в чужд дом.

Извърнах глава дотолкова, че да видя нечия сянка над мен.

— Жорж?

Той се бе надвесил над главата ми толкова близо, че усетих горчив дъх на кафе, лъхащ от устата му.

— Докато спиш, другите действат — настоятелно продължи да шепти.

— Остави ме. Спи ми се! — изсъсках с намерението да го уплаша и се приготвих да се обърна на другата страна. Каквото и да имаше да казва, може да почака.

— Спи, спи! — продължи да досажда Жорж. — Ще съжаляваш. Не само себе си, а всички.

Това бе прекалено дори за спокоен и възпитан човек като мен.

— Абе, ей! — надигнах глава и се изправих на лакти. — Какви ги приказваш?

— Тези, матриканти, както ги наричат. Могат да вземат от теб, от мен или от другите. Съзнанието или там, каквото могат. Само погледни онези двете! Мислиш ли, че са достойни? — бърбореше Жорж.

Дотук бях с почивката си. Той нямаше никакво намерение да ме остави, така че по-добре бе да стана.

— Стига де! — повиших тон, разтърквайки очи. — Чакай да се разсъня, че нещо не схващам. — Избутах го, за да стана от леглото.

Погледнах часовника на стената — показваше седем и десет. Твърде рано, за да мога да мисля каквото и да е, камо ли да се напрягам с вълненията на Жорж. Те просто не ме засягаха и този път ще трябва да изясним това.

— Ти ли бе? Ти ли не схващаш? Схващаш и още как! И ти си един! — отстъпи крачка назад. — Прави каквото искаш, обаче аз няма да оставя нещата така! — приглади назад косата си и в погледа ми се наби видът на широката му ръка. Изглеждаше внушителна.

— Я по-спокойно! Направи кафе, пък после ще говорим.

Изправих се на крака, отхвърлих завивката на леглото върху чаршафа и започнах да я изпъвам по краищата. Не обичах да оставям разхвърляни неща след себе си.

Докато оправях нещата си, се опитах да си изградя някакъв план, с който да блокирам по-нататъшни подобни напъни на Жорж, но не успях. Трябваше да го изслушам, но не биваше да го насърчавам да продължи по същия начин.

Десетина минути по-късно бях готов за Жорж и неговите проблеми, така че отидох в кухнята и седнахме един срещу друг. Той се бе постарал да приготви закуска и с намръщено лице ми подаде димяща чаша ароматно кафе.

— Какво те вълнува? — подех веднага щом първите горчиви глътки кафе погъделичкаха вътрешностите ми. — Решението няма да го взима аз, нито ти. Друг ще прецени дали ще копират от нас. Дали това нещо ще им послужи изобщо — съвсем не е сигурно. Приеми нещата като една игра, от която можеш да извлечеш полза. Имам предвид хонорара…

— За каква полза ми говориш? — изригна Жорж. — К’ъв човек си? Те ти казват, че трябва да сме образец на поведение, а ти не виждаш онези двете? Събират се да говорят тайно. Щом вляза при тях — млъкват, сякаш съм „дяволът“, слязъл на земята.

— Чакай! — ядосах се на свой ред. — Обиждаш, без да си провокиран. Какво са ти казали? Обидиха ли те? Те са жени, могат да имат свои разговори, без да ни въвличат. Нормално. Могат анатомията да си обсъждат. Защо мислиш, че говорят за теб?

Той наклони главата си към мен и започна да шепне толкова тихо, че трябваше да напрегна слуха си.

— Подозирам, че се настройват срещу мен, а също така, че ще настроят и теб срещу мен — отдръпна се с видимо нежелание. Изглежда, беше се успокоил.

Да си призная, това не ме изненада. Никое действие и думи на Жорж не можеха да го направят. Мислех си, че вече го познавам достатъчно добре.

— А, това ли било — показах с пръст гърдите му, а той сведе поглед да види къде точно бе насочен. — Това искаш. Да бъдеш избран. За парите…

— К’ви пари бе, идиот? — подс́скочи толкова рязко, че столът шумно изпука, а масата се разклати изпод здравите му ръце. Изненадах се от способността му светкавично да променя настроението си. — Ти си ми ясен! Дошъл си заради пиара! Знам ви аз! Всичките ви знам, домогвате се до някоя трибуна, само да ви видят! Пуяци! Нали ми се влачите в телевизията всеки ден? Знам, че плащате, за да ви покажат! Да сте във фокус. Да не мислиш, че има нещо скрито? Всичко е театър — избълва. — Ти си измислен герой! — от устата му захвърчаха слюнки. — Теб съм те преценил, още преди да те срещна! Разбра ли? Ти си един от многото, опитали се да ме излъжат — тук едва си пое въздух. — Не че някои не са успявали, де. Това си ти!

— Свърши ли? — бях останал спокоен за времето на тирадата му. — Виждаш, че не падам на нивото ти! Ако нямаш друго да казваш, остави ме!

— Както искаш — изсумтя и отпусна юмруци. — Надявах се да разбереш к’во ти говоря, но ти не ме изненада — опита се да ме уязви и отново не успя. — Предвидим си, а освен всичко друго виждам, че харесваш Лила — изкриви устните си в грозна усмивка. — Т’ва не е ли вярно?

Загледах се в най-горното копче на ризата му. Бе прокъсано и висеше на тънък бял конец. Дори от най-малкото усилие на тялото на мъжа можеше да падне. Просто така — както от тежкото дишане в момента и движението на гърдите му да се скъса този конец и да се изтъркаля нейде на скрито място, а той дори да не разбере, че го е изгубил. Така му се пада!

— Помолих те да ме оставиш на спокойствие — отвърнах отегчено все още вторачен в ризата на гърдите му. — Не си пъхай носа в чуждите работи! Може да сбъркаш фатално!

— Ти май ме заплашваш, така ли? — тук Жорж прегракна и когато го погледнах, видях жълтото на очите му. Отново бе стиснал здравите си юмруци и чух припукването на кокалчетата. След време със сигурност щеше да страда от болки в ставите, ако все още не е започнал този процес. В този си вид наистина изглеждаше страшен.

„Ако сега се наложи да се бия с него — ще се постарая да го ударя по носа, за да разбера ще пусне ли кръв. Ако да — значи Жорж е човек, а не експерименталното хуманоидно нещо.“ Стори ми се добра идея, но някак не исках това да се случи. Той със сигурност бе по-силен от мен и можех само да се надявам на някого от охраната да се намеси, колкото се може по-бързо.

— Не — казах неуверено, с надежда да не забележи това. — В никакъв случай не те заплашвам. Съветвам те. — Взех чашата си и видях, че ръката ми трепери. — Да знаеш всичко не е страшно, страшно е да си го мислиш.

Станах от масата и отидох в градината да си допия кафето на спокойствие. Разговорът ми с Жорж бе приключил.

Той не ме последва и това бе добре и за двама ни. На моменти все пак можеше да мисли разумно.

Беше ми ясно — Жорж е подписал допълнителната клауза и сега усилено търси действащия образец в групата.

Аз изобщо не бях сигурен, че реално има такъв, но ако има, щях да го разкрия.