Александър Белтов
Матрикант (50)

49.

Страх бе обзел същността ми. Онзи страх за живота, който кара хората да вярват в необяснимото и да се обръщат с надежда към него. Да се уповават на неговото име и да действат според неговите неписани закони.

Невидима, но могъща сила сякаш бдеше над мен. Спомних си блестящото острие на ножа в ръката на Жорж, изстрела и счупеното стъкло на таксито, както и отпуснатия труп на шофьора. Невероятно бе, че притежавам такъв късмет. Имах мисия и тя бе да остана жив и свободен. За какво — все още не знам.

Каква бе тази сила, която не позволи да бъда в плен, продаден, измъчван, убит или дезинтегриран — не знаех. Не зная и досега. Не познавах лицето й, не познавах името й, но подозирах, че има някаква всевишна сила — там някъде далеч, наблюдаваща и отмерваща делата на всички ни. Някаква добродетелна същност, която бди и пази своите смирени чеда. А аз бях точно такъв. Бях смирено чедо — творение, макар не на природата, но нечие творение. Имах правото и ще го пазя!

„Сблъсък на интелигентносттa и страхa?“

— Теб, който не познавам, но познавам силата, с която пазиш всички твои чеда, равни и смирени пред Теб.

Обещавам и сключвам този обет за вярност. Ще почитам същността ти, ще славя същността ти и няма да имам друг идол, освен Теб и твоята единствена и всемогъща същност.

Закриляй твоето творение и твоя раб смирен! Закриляй стъпките, действията, помислите ми! Не позволявай без причина да съгрешавам пред теб!

Обричам се да пазя тялото си, същността си и всеки мой артефакт, жив и неопетнен — докато имам сили.

Твой смирен раб — демон.