Александър Белтов
Матрикант (46)

45.

На връщане от манастира предложих да сменим маршрута. „Заобиколно е и удължава пътя с около двадесет километра“, небрежно отбеляза шофьорът, сякаш предупреждавайки ме, че ще иска още пари. Съгласих се за това. Не ми харесваше компанията на продълговатия балон, който висеше във въздуха някъде високо зад нас. Струваше ми се, че следва движението на таксито. Преди време случайно го забелязах и оттогава не ми излизаше от ума. Възможно бе да си въобразявам, но знае ли човек? А аз съм човек, нали?

Таня, настанила се на задната седалка на колата, мълчеше през цялото време. Беше изпънала крака настрани, с обувка върху скъсаната тапицерия и гледаше безцелно нейде в гърба на моята седалка. Шофьорът направи опит да завърже разговор, но и двамата с Таня не го окуражихме, така че той примирено се съсредоточи в разбития път пред себе си. Движехме се в пожълтяло поле, пълно с трънаци — пусто и тихо.

Не след дълго наближихме огромната площ с разпилени останки на бившия комбинат „Кремиковци“.

Някогашното величие на металургичната промишленост на страната, давал препитание на над двадесет хиляди души в годините на усилена експлоатация, сега бе стихнал и прималял. Сивите отломки на основите маркираха огромното забравено от хората пространство. Комините му, сякаш забучени в провисналото небе, висяха килнати на една страна, проядени долу от стотиците събирачи на метал, опустошаващи всичко по пътя си. Незнайно каква сила все още крепеше тези комини и имах чувството, че първият по-силен вятър би ги прекършил като стари изсъхнали клони. Приличаха на насочени в небето артилерийски дула на военна батарея от миналото столетие.

Батареи вече не съществуваха, разбира се. Армия отдавна нямаше и войни също. Беше настъпила епоха на мирно съвместно съществуване. Свободно движение на хора, капитали и стоки и всеобщото признание на една към друга полуразпаднали се слаби държави. Правителствата дотолкова бяха заети да воюват със собствените си граждани в стремежа си да запазят статуквото, че едва ли биха се отклонили дори и за миг от своята първостепенна задача. Единственото, което желаеха и към което се стремяха, е да се запази тази система и това изкуствено поддържане на равновесие в обществените отношения. По този начин Световният мир, мечта на милиони в продължение на столетия, щеше да бъде опазен.

Няколкото руини на сгради, приличащи на стъпкани термитници, препречваха пътя и шофьорът бавно започна да ги заобикаля, а после, без да се смущава, запсува на глас.

Сега дори през затворените прозорци в колата проникна зловонието на разлагащи се материали — това беше едно от сметищата, използвани от столичната управа, а всяко сметище бе съпътствано и от своите обитатели. Складираните там „временно“ бали с боклук отдавна бяха разкъсани и разпилени по и без това отровената почва. Бездомни кучета, врани, лисици, плъхове и най-вече човекоподобни създания, мутирани в биологията си, се хранеха с каквото им попадне, а то в повечето случаи не ставаше за ядене дори на освирепелите от глад животни.

Мярнах няколко дребни силуета, които бързо се скриха измежду развалините на сградите. Разръбени стени, отхапани врати с изкъртени каси, със зеещи дупки на мястото на прозорците и продънени покриви. Не смеех дори да помисля какво може да се крие там, вътре. Лекият вятър, вместо да разчиства въздуха, вдигаше допълнително сиви кълбета прах и ги набучваше в разбитите прозорци, които като изгладняла ламя ги поглъщаше лакомо.

Дали наистина не сгрешихме, че бяхме тръгнали по този път?

Протегнах глава напред и огледах, доколкото можех, небето. Стори ми се, че съм си въобразил, но не — наистина балонът ни съпътстваше. „Ах, защо не носех противопрахова маска в столицата, когато отидох за парите? Някоя камера все пак ме е засекла, няма какво друго да е. Павето, с което бях затиснал пликчето, бях завъртял по уникален начин, а според мен след това не бе местено. Как ли са ме открили?“ Лоша работа.

Бръкнах с ръка под ризата си и пръстите ми попаднаха върху привързания плик. Не напипах нищо по-различно от пачки пари и това ме успокои. После се сетих колко настояваше полицаят, когато вземем парите, да ги прехвърлим в друга торба. Помислих малко и после отново започнах да мачкам с пръсти дъното на плика. Да, със сигурност напипах нещо подобно на химикалка или молив. Тънко и дълго. Не бяха пари със сигурност. На дъното на плика имаше чуждо тяло. „По дяволите! Колко съм наивен!“. После ми хрумна, че дори Лила да не ме бе предала, те можеха да проследят движението ми.

— Можеш ли да спреш за малко? — помолих шофьора.

— Абе, брато, ти луд ли си? — обърна се той с блеснали от напрежение очи. — Не стига че се подведох по акъла ти да сменя маршрута, а сега и да спирам. Ако ти се пикае, ще стискаш. Гле’й само какви изроди има тук — махна неопределено ръка.

— Да, не спирай — примоли се Таня, раздвижвайки се на задната седалка. После постави ръка на рамото ми. — Какво ти става, Антоне?

Реших да съм директен.

— Слушайте и двамата, не оставя ли нещо тук някъде, спукана ни е работата. Виждате ли балона — някъде над нас е. Ще загазим — пропуснах да поясня, че ще загазя само аз, но шофьорът прие нещата така, както аз исках.

— Брей, брато! Какво си надиплил, бе? Кой те гони? — и заизвива дебелия си потен врат, за да погледне към небето. — Тук ли е още? Нищо не виждам.

Тъкмо да му кажа да внимава в пътя, колата се заби в дълбока кална яма, като почти цялата предница потъна. От рязкото спиране в препятствието главата на мъжа издрънча в предното стъкло, а аз едва успях инстинктивно да протегна ръце и да забия длани в таблото. Изглежда, Таня е нямала този късмет, защото чух как извика и когато извърнах глава назад, намерих я с наведена глава, хванала с ръце челото си.

Моторът на колата се форсира, а след миг изхърка, задави се и изгасна.

Със замах отворих вратата и пъргаво скочих навън. Краката ми попаднаха в изровена в стария асфалт дупка и почти изгубих равновесие, така че се подпрях на колонката на вратата. Огледах се, доколкото можех да видя, но не забелязах никого. Вдигнах очи нагоре и видях балона, надвесен точно над нас. Сянката му изцяло бе захлупила неподвижната кола. Сега можех да го огледам по-подробно. Имаше форма на малка продълговата тиква. Многобройни въжета, подобно паяжина, свързваха балона с неголям кош с метални перила, висящ под него. Можех да видя отчетливо силуетите на две човешки глави, надвесени над перилата, както и бавно въртящата се жълта перка отзад.

„Сигурно е от месинг — страхотно!“ — пробяга в главата ми. Що за глупост — да мисля в този момент от какъв метал може да е движещата се перка на балона. „Дали е пълен с хелий? Какво ли го вдига във въздуха?“ — поредната безсмислена за мен въпросителна.

Върнах се към автомобила и отворих рязко задната врата. Почти насила изведох хлипащата Таня и я оставих седнала в калта, с разпиляна около краката й дреха. Извадих тоягата от купето на колата и я размахах по посока на балона. Там нещо се размърда и главите тутакси изчезнаха.

— Абе, мама ви мръсна! — шофьорът на свой ред бе излязъл навън. Видях тънката струя кръв, стичаща се между веждите му и капеща от върха на носа му към земята. Като се подпираше на вратите на колата, стигна до багажника, отвори го и извади оттам увитата в парцали пушка.

— Дай на мен — приближих го и задърпах оръжието от ръцете му, веднага щом парцалите паднаха на земята, но той го бе стиснал здраво и не пускаше. Почти сблъскахме напрегнатите си лица. Той ръмжеше като звяр, но аз дърпах с всичка сила и сигурно щях да надвия, ако в този миг не усетих огромна тежест на гърба си. От това коленете ми се подгънаха и аз пуснах оръжието. Таня бе сключила ръце около врата ми и бе увиснала на рамената ми.

— Недей! — изписка в ухото ми. — Ще убиеш някого!

— Да мрат! — изпуснах яда си аз.

— Да мрат! — повтори и шофьора и насочи пушката към балона.

Таня направи гримаса и извърна глава назад. В този момент пушката гръмна оглушително. Видях силния откат на приклада и как рамото на мъжа се разтресе. Лицето му се изкриви грозно, но не разбрах дали от болката в удареното рамо, или от гняв.

— Следващият път, мама ви мръсна! — развика се той, но свали оръжието. — Няма да ви се размине, скапаняци-и-и.

Балонът продължи да виси във въздуха и по всичко личеше, че не бе засегнат.

Скочих обратно в колата, вдигнах ризата си и се опитах да сваля плика с парите, но не успях. „После ще извадя предавателчето оттам, ако наистина има такова“ — обещах си наум и задърпах Таня за ръка към най-близката срутена сграда. Извърнах отново глава нагоре, търсейки балона само за да видя опашката му. Перката се въртеше доста бързо и аз отбелязах, че балонът бе доста маневрен за размерите си. Не видях надписи по него, което ми се стори странно — винаги съм знаел, че рекламата е на първо място.

Когато стигнахме руината, можех да прочета протрития надпис на част от стената — „Коксохим“. Мушнахме се през дупката, зееща там, където някога е била вратата, и пред нас се откри огромно затворено пространство, сякаш бомбардирано от метеоритен дъжд — дупки зееха по стените и покрива му. Шофьорът куцаше след нас, ругаейки всеки и всичко, стиснал пушката, и щом влезе, се отпусна тежко на земята. Прикладът на оръжието издрънча на циментовия под. Мястото е било изоставено отдавна, така че сега бе ползвано за временен дом на някого. По земята бяха разпръснати части от мебели и домакински уреди, а до една от стените бе облегнато легло с провиснала пружина. Имаше и приспособено място за огнище. Това успях да видя поради слабата осветеност. Лъчите отвън трептяха, накъсани от мръсотията и праха, вдигнати от нас при нахлуването ни в помещението.

Таня запуши ноздрите си с пръсти и направи ужасна гримаса. Миришеше безобразно, направо вонеше. Не знам как миришат коксовите въглища, само съм чувал, че са най-калоричните и когато горят, вдигат температура над хиляда и петстотин градуса по Целзий. Предположих, че тук са се съхранявали и ползвали именно коксови въглища.

Непоносима смрад! Залютя ми на очите и инстинктивно избърсах с опакото на дланта си избилата сълза.

Шофьорът прекърши пушката на две и оттам изпадна метална гилза. Тя звънна на пода, превъртя се и се търколи, спирайки в краката на Таня. От нея излезе тънък бял пушек и бързо се сля с общия фон.

Мъжът бързо извади от малка кожена кесия нов патрон, пъхна го в магазина на пушката и със замах я затвори.

— Последният ми — поясни кратко, — но, кълна се в Бога, няма да отиде нахалос.

Обърнах се и се приближих до разбития вход на убежището ни. Чувах нещо, но не можех да определя какво. Някакво глухо боботене. Бавно и ритмично.

Извърнах се и видях Таня, приседнала до шофьора. Приличаше на малко изплашено животинче. Дори в сумрака можех да различа разширените зеници на красивите й очи.

— К’ви бяха тия, бе? — подвикна към мен мъжът.

— Гадове — отвърнах.

— По-точно? — настоя за отговор.

— Човеци, бе, гадове. Нали ти казах — какво друго може да са човеците.

— Антоне! — обади се Таня. Усетих укора в гласа й.

Нещо подразни слуха ми и извърнах глава по посока на източника.

Бум-бум-бум. Бавно и ритмично. Отново онова глухо боботене отпреди малко. Погледнах нагоре — шумът идваше от въртящата се задна перка на балона. Бе се смъкнал доста ниско над земята и изглеждаше още по-голям и внушителен. Двете глави отново се появиха, но този път бяха снабдени с черни метални шлемове, на които бяха закрепени очила с кръгли рамки. Две дълги цеви се показаха, бързо се насочиха надолу и после право към нас. Балонът бавно извъртя носа си към нашето укритие. Някъде отстрани видях да се полющва не много дълга въжена стълба, прикачена към балона. Жълтата му движеща перка се въртеше звучно, загребвайки мощно порции въздух — бум-бум-бум. Придвижи се и застана някъде над сградата руина.

Сега си спомних нещо: огромното тяло на балона приличаше на кит, досущ на онзи, който бях мярнал онази сутрин, когато започна всичко.

Прикрих се инстинктивно и обърнах поглед към тавана на помещението. Въпреки сумрака видях огромна метална кофа, висяща на прокъсани стоманени въжета. Опасявах се, че ако въжетата не издържат, от тежестта си може да падне върху нас всеки момент. Явно, търсачите на скрап не са успели да я достигнат и откачат. Там някъде над нея трябва да се е позиционирала и машината преследвач. Дали от вибрациите на перката, или от нещо друго, но от кофата се откъснаха малки парчета метал или ръжда и се пръснаха на пода до мен. Залепих се до стената, за да избегна зоната на падането на кофата, ако това все пак се случи.

Така прилепил се до стената, с предпазливи стъпки започнах да изследвам района, в който бяхме попаднали. Не бе добра идея да се застояваме тук — преследвачите ни ще станат повече. Нещо се размърда пред мен. Дали не бе някой скитник? Вдигнах тоягата си, готов да се отбранявам. Няма да се дам лесно. Проблесна бялото на нечии очи, но твърде ниско. Човекът бе легнал. Приближих се енергично и протегнах тоягата напред. Усетих допира на нещо меко. Очите примигаха и се поизправиха, но не много. Приближих се още малко — някакво животно се бе надигнало. Шофьорът се беше изравнил с мен, насочил пушката пред себе си.

— Куче, бе, брато. Куче е — потупа ме по гърба. — Не бой се, не виждаш ли, че него го е страх.

Спуснах тоягата.

— Аз също имам куче в двора — продължи той. — Винаги съм имал и познавам поведението им.

Отдъхнах си — макар да бях готов за бой, се зарадвах, че не бе човек. Извърнах се назад, но нещо ми хрумна. Нещо, което може би щеше да ни помогне.

— Можем ли да хванем кучето? — обърнах се към него.

— Да, защо?

Бе в правото си да пита, но самият аз все още осмислях детайлите на плана, с който се надявах да се измъкнем оттук.

— Трябва ми… Да свърши нещо полезно за нас. Чакай — наведох се, развързах лявата си обувка и извадих връзката от нея. Обърнах се с гръб към шофьора и бръкнах под дрехата си. С рязко подръпване разкъсах дъното на плика и го извадих заедно с предмета вътре. Не бях сигурен, но това наистина може да е някакъв предавател, който насочва преследвачите ни. Пуснах ризата да покрие тялото ми и се обърнах с лице към мъжа.

— Вържи това нещо на врата на кучето с връвта, моля те! — подадох ги на шофьора.

— Абе, ти! Гледай го! — взе нещата от ръката. Вдигна ги за момент пред очите си, сви устни и поклати глава. Изглеждаше учуден, но щеше да го направи. Каквито и подозрения да бе имал, остави ги за себе си.

Без да каже дума, доближи кучето, наведе се бързо и го хвана за врата. То се задърпа назад, но мъжът явно го стисна силно и то се примири, като подви предните си лапи. Муцуната му почти се долепи до земята и то заскимтя, но остана в желязната схватка на шофьора. Почудих се дали има нужда от помощ, но мъжът уверено се справяше.

След като изпълни задачата си, все още придържащ треперещото животно в ръцете си, се обърна към мен:

— Сега какво?

— Сега трябва да пропъдим кучето оттук — трябва да се движи из района.

— Аха — изглежда, мъжът схвана замисъла.

— А ние? — обади се Таня.

— Ние ще използваме тъмнината и ще се измъкнем — изложих накратко плана си.

Доближих се до вратата и погледнах навън — все още не бе достатъчно тъмно и поседнах до рамката.

— Ще чакаме — обявих на моите спътници.

— Ще чакаме — съгласиха се те. След което седнаха до мен. Усещах потрепващото тяло на Таня, облегнато на мен, и не след дълго приятна топлина се разля по страната ми. Тя също се успокои и леко стисна ръката ми. Главата й се отпусна на рамото ми и аз престанах да въртя главата си, за да не й попреча на почивката. Мълчахме и чакахме.

Малко по-късно, под закрилата на тъмнината прогонихме кучето, а ние се измъкнахме от укритието си и приведени почти до земята прибягахме до заседналата на пътя кола. Тя все още беше с отворени врати и явно никой не бе идвал при нея. Двамата с шофьора напънахме мишци и с много усилия леко я избутахме назад. Той седна зад волана, завъртя ключа и „О, чудо!“ — колата изкюфка няколко пъти, но запали.

— Хайде, няма да ви чакам! — подкани той и ние с Таня бързо се намърдахме в автомобила.

Надявах се китът да си бе отишъл, а когато се върне, поне известно време да се движи в посоката на обичайния маршрут на мършавото бездомно куче. Ако имаме късмет този план да проработи — това ни даваше добър аванс и шанс да избягаме.

— Я, вземи пушката и я покажи през прозореца — обърна се към мен мъжът. — Нищо че е тъмно, който се доближи достатъчно, ще я види… И махни тая тояга, за нищо не става. — Докато му отговоря, напъха оръжието в ръцете ми.

Отпуснах тоягата между краката си и поех хладния метал. Завъртях ръчката да отворя прозореца от моята страна и послушно извадих дулото навън. Вкарах показалеца си в дупката на спусъка и натиснах. Усетих лекото съпротивление на пружината и спусъка потъна надолу. Изплаших се пушката да не гръмне и извадих пръста си оттам. Наистина, сега се почувствах по-спокоен. Усещах тоягата да ме подпира по краката, но това никак не ми пречеше.

Колата запали фаровете и бавно потегли по разбития път — пропадахме в многобройните дупки, но успявахме да заобиколим по-големите препятствия.

Замислих се — кой ли е сложил предавателчето, ако това бе наистина такова, в плика. Ченгето бе настояло да се смени чантата с парите, но явно не е извадил плика. Или самият той го е поставил? Ако е така, защо го е направил? Ние бяхме в ръцете му, а той не ни предаде. Дори ни даде плика с парите. Не, няма логика да е той. Това бе загадка.

Шофьорът се оказа много опитен — в тази професия трябва да си твърд и безкомпромисен, за да оцелееш по столичните улици. Мислено му благодарих.