Александър Белтов
Матрикант (45)

44.

Когато Таня най-после излезе, придружавана от друга млада жена — монахиня, сякаш второ слънце изгря на небето.

Бе облечена в дълги до земята тъмни дрехи — изглежда, канонът на църквата го изискваше, така че да не се отличава от всички други послушници. Главата й бе открита, а русата й коса бе прихваната прилежно с черна диадема и изтеглена назад. Сега, без грим, можех да оценя истинската красота на лицето й. Тъмните сенки под очите й бяха изчезнали и сега към мен грееха две зелени звездици. Тънкото й носле със съвсем малка гърбичка в средата можеше да мине за неестетично, ако бе на лицето на някой друг, но на нейното — то бе най-прекрасното нещо, което можех да си представя. Най-подходящото и най-естественото, което Творецът бе изваял. Под тези тъмни и свободно падащи дрехи малките й гърди леко се губеха, но можех да видя учестеното й дишане.

— За какво ти е тази тояга? — подхвана Таня, приглаждайки с ръце полите на дрехата си. Гласът й леко затрепери. Изглеждаше смутена.

— Да се пазя — погледнах окастрената тояга в ръката си. — Нали знаеш, кучета, плъхове, лисици… Лоши срещи.

— Хора? — подсказа ми тя.

— Хм, може би и хора — съгласих се.

Лицето й се изопна и зачерви, а очите мигом потъмняха:

— Какво ти става, Антоне?

Трепнах. За пръв път Таня ме нарече по име.

Предвидими ли бяха постъпките ми? Очакваше ли Таня да я потърся отново? В момента на нашата нова среща тя вече знаеше, че ще напусне манастира и ще тръгне с мен.

Ако това е вярно, значи съм нормален човек, не по-различен от който и да е друг.