Александър Белтов
Матрикант (44)

43.

Парите стояха непокътнати на точното място, където ги бях скрил. Проверих и тайния знак, който бях поставил — никой не бе пипал или е бил изключително наблюдателен, за да го открие и положи отново по същия начин. Предпочетох да е вярно първото ми предположение.

Прибрах неголемия пакет под ризата си и го притиснах под лявата си мишница. Там е на сигурно място, поне засега. Нямаше смисъл да ги броя — има достатъчно, за да започна на чисто. И това ще се случи, но сега трябва да намеря къде да се подслоня, а затова ми трябват нови документи. Много разчитах на Таня да ме свърже с подходящите хора — бях сигурен, че познава такива.

След кратък пазарлък със случаен шофьор на очукано такси, той се съгласи да ме откара до женския манастир в полите на планината. Поиска парите предварително и си ги получи.

В колата миришеше на чесън и пот, а в ушите ми се набиваше еднообразен игрив ритъм на кючек. На предното стъкло имаше закрепена карта с името на шофьора и компанията, на която се водеше таксиметровата кола, но така и не успях да разчета нищо. Най-вероятно бе нелегална, но в моя случай това дори ме успокояваше. Шофьорът започна да си тананика в ритъма на музиката от радиото, чукайки с пръсти по волана. Личеше си, че бе доволен от сделката, която сключи с мен. Аз също бях доволен, но не го показвах. Прозорците на колата бяха отворени и ставаше течение, затова притворих моя. Той ме погледна странично, но си замълча. Под късите косми на небръснатото му лице, на дясната му буза имаше розов белег във формата на две пресечени къси линии почти под прав ъгъл, така че можеше да се приеме за кръст. Едва ли го беше направил нарочно — никой не искаше да бъде запомнян лесно. Носът му се разтече и той с ръкав обърса слузта, но въпреки това не затвори прозореца.

— Ти монах ли ще ставаш, брато — попита в опит да завърже разговор, — или монахиня, ха-ха — и ме сръчка свойски с лакът по ръката.

— Аз? Не — отвърнах лаконично. Не ми се говореше.

— Да знаеш к’ви монахини има там — не се отказваше индивидът. — Фиу — подсвирна — к’ви съм виждал кат’ слизат към града…

— Аха — кимнах и се загледах настрани.

— Пич, гле’й к’во става — завъртя копчето за усилване на музиката и забарабани с пръсти още по-силно върху волана. — Яко, а?

— Много — отвърнах все така лаконично.

Не след дълго бяхме вече в покрайнините на града и аз се загледах в сградите. Някога хората бяха правили опити за саниране, но твърде хаотично и по различно време, така че постройките приличаха на стара дреха, кърпена с различни по цвят и форма парчета плат.

Шофьорът се извърна към страничния си прозорец, наду бузи и се изплю силно навън. Направи го с такава лекота и замах, както добре трениран човек.

След няколко километра таксито напусна шосето и се заизкачва по стръмен и тесен път. Мъжът драстично намали скоростта и се обърна към мен:

— Гле’й к’ъв път, брато. Това ли било пътят за Рая, а? — отново ме сръчка с лакът и сам се засмя на неуместната шега. — К’во правят там тия женички — не знам. Слушай, мога да те чакам там, докато си свършиш работата, за да те закарам обратно, ама ще дадеш още пари. Ти оттам как ще се върнеш?

— Не ме мисли — бързо попарих надеждите му, — ще се оправя.

Той, разбира се, не бе прав, защото парите, които му дадох, покриваха и разхода му по пътя на връщане към града, но това го премълчах. Не исках да влизам в спор с него.

Притиснах с ръка сърцето си. Там, в джобчето, лежеше един рус косъм. Истинска част от истинската Таня. Червенокоската бе за другите. Почувствах учестения ритъм на сърцето си — или поне онова, което го заместваше. За мен си бе сърце. Мислех за момичето.

— Добре де, мога да те почакам половин час. Хайде, от мен да мине, безплатно, ’щото си пич — и побърза да се застрахова. — Ама само толкова. Ако искаш повече, дай някоя пара.

Този човек започна да ме дразни. За пари сигурно и в огъня би се съгласил да стъпи.

— Виж, има една работа — започнах колебливо, — може да изкараш пари, ама малко е опасна. Не трябва да се разчува…

— Абе, пич, та нали за това говорим? — зарадва се шофьорът и завъртя копчето на радиото, за да намали музиката. — Щом плащаш кинти — немаш грижа. Аз съм бетон.

Този можеше да ми свърши работа с института, но първо трябваше да си набавя документи чрез познатите на Таня.

— Малко е деликатно там, може да пострада някой — продължих да го изпитвам, за да разбера докъде би стигнал.

— Е, така е в живота: Едни печелят — други губят — изказа се философски таксиджията. — Казах ти — немаш грижа. Ти само намери кинти! Знаеш къде да ме намериш, нали — посочи с палеца на свитата си ръка към задното стъкло, — пак там, където ме видя. Аз съм си на пиацата на кръговото. Чу ли, бе? Там плащам за стоянка.

Беше се заинтересувал и бе готов на всичко. Това е моят човек!

— За какво ти е таз’ тояга на задната седалка? — полюбопитства, намигайки ми, извърнал глава към мен. — Някой май те дразни, а?

Наистина, какво бих направил с тоягата, освен да отблъсна зъбите на някое бездомно куче.

— Слушай, ти можеш ли да ми намериш оръжие… Да кажем, пистолет или нещо пò така? — отвърнах на въпроса с въпрос.

Таксиметровият шофьор усили барабаненето с пръсти върху волана:

— Да-а-а… Така значи. Искаш и ти да участваш… Много си бесен, брато. Много си бесен на някого, щом искаш да участваш лично. Така ли е?

Замълчах. Не е нужно да знае всичко — само толкова, колкото аз преценя. Колата намали скоростта и шофьорът отново зачука с пръст по таблото.

— Мама ти мръсна!

— Какво? — погледнах към таблото и аз, но не видях нищо.

— Абе, водата… Загрява пущината. Ще трябва да спрем.

Колата рязко спря, гъста пушилка обля купето отвън и продължи по пътя напред, докато не се разсея след няколко метра. Шофьорът отвори вратата откъм неговото място. Бе станало прекалено топло вътре и той опитваше да се разхлади. Аз също отворих моята врата. Веднага се почувства хлад. Бяхме се отбили от главния път доста отдавна и мястото, на което бяхме спрели, изглеждаше пусто. Проскубани храсти и ниски хилави дървета, лесно огъващи се на напъна дори на слабия вятър.

Без да каже дума, шофьорът слезе, отиде отзад и отвори багажника на колата. Извади нещо, завито в парцали, размота ги сръчно, като ги остави да паднат на земята, и видях, че в ръцете си държи пушка. Доближи се бързо до моята врата, така че дори нямах време да реагирам. Бях в ръцете му, както се казва. Проклех се наум за това, че вероятно го бях провокирал. Сигурно мислеше, че нося голяма сума пари. „Лесни пари!“

Извърнах очи назад към седалката, където бях оставил тоягата — никакъв шанс да я грабна и използвам, преди той да стреля. Оставаше обаче вероятността да не засегне важна част на тялото ми. Божил ме бе уверил, че не съм безсмъртен при удар в точното място. Не знаех къде е то, но със сигурност имаше такова.

Очите на шофьора проследиха погледа ми и веждите му се извиха като гръбнак на котка между носа му, а после се изравниха в дебела линия и човекът се разсмя гръмогласно:

— Абе, брато, насра ли се от страх, а? Гле’й само каква пушка имам — тикна я в ръцете ми.

Аз я поех и след като пръстите ми се опариха от студената цев, му я върнах обратно, за което веднага съжалих. Погледнах я отново в ръцете му — имаше странни резки по повърхността на цевта в предната част, сякаш бе стъргана с нещо остро. Оръжие с история.

— Не бой се, де! Нали искаш нещо такова? Казах ти — бетон съм. Ти се погрижи само за кинтите — извърна се и я насочи нагоре по посока на нещо, което плуваше в небето недалеч от нас. Загледах се и след известно време различих контурите на сивкав балон. Беше доста голям, но въпреки това се сливаше с общия фон. Странно, помислих, обикновено балоните са оцветени в ярки цветове.

Шофьорът се наведе, взе парцалите и започна старателно да увива оръжието. Пристегна, колкото можа и я положи обратно в багажника, като известно време дрънкаше нещо и изпсува ядно. Бе направил някакво преместване на вещите там. Не можех да видя от мястото си какво точно, но по ругатните му се разбираше, че не е доволен от резултата. Накрая затвори капака на багажника със замах, така че ушите ми гръмнаха, а колата се разтресе. Върна се на седалката до мен и завъртя ключа. Приближи лице до волана, за да погледне от по-близо уредите на таблото, като почука с пръст върху мястото:

— Още малко, брато. Нека се охлади още малко.

Не казах нищо. Щом се налага — ще чакаме.

— Ама ти какво? Кажи нещо, де! Вцепенил си се.

— Ще го направим — казах по-скоро на себе си, отколкото на него. — Ще изкараш добри пари, ако ми помогнеш. Опасно е, но си струва, да знаеш.

— А така — зарадва се шофьорът. — Ти си моя човек! Така те искам.

После завъртя ключа на стартера и колата се разтресе, преди двигателят да заработи. В страничното огледало мярнах огромна сива топка от изгорели газове, които бавно се размиха във въздуха. Таксито подскочи рязко и потеглихме в мълчание, а не след дълго се намерихме пред неособено високите, обрасли с тъмна зеленилка стени на манастира.