Александър Белтов
Матрикант (43)

42.

Преди светлините на града да заблещукат в далечината, можех вече да подуша характерното му зловоние. Смес от разлагащ се боклук, дим от запалено твърдо гориво и автомобилни газове, задържащи разсейването на прах и изпарения.

Когато се доближих достатъчно, до ушите ми стигна обичайният звук, с който заспиваше и после събуждаше многолюдния град — воят на полицейски сирени.

Малко по-късно различих плясъка на няколко изстрела, без съмнение от огнестрелно оръжие. В близката към мен част на покрайнините избухна ярък пламък на голям стълб от огън и после също толкова внезапно изчезна. Недалеч пред мен залаяха кучета, а после като че ли се сдавиха едно друго, така че можех да различа и жално скимтене — това на победеното в битката животно. В повечето случаи битка на живот и смърт.

Ускореният ход стимулира мисълта ми, тя запрепуска напред, а аз не се опитах да я догонвам. Пуснах я на воля и тя не пропусна да се възползва от това. Въпросите заваляха един през друг, но някак си идваха заедно с готови решения. Защо трябва да се крия — и докога? Представих си как с парите, които бях скрил на сигурно място, мога да намеря някого да свърши един път завинаги с този скапан институт — да го унищожи, ако трябва… Чисто физически. Да попилее всичко там, така че да няма възможност да се възстанови. Да престане с това нещо и да се забрави, че някога е било. Да забравят и за мен. И защо, по дяволите, аз да не съм безсмъртен? Защо аз да не съм Антон — завинаги. Ако не мога да бъда правоприемник, тогава никой друг също не трябва да бъде. Такава програма никога не е съществувала.

Аз съм Антон… Аз съм Антон… Аз съм Антон.

Трябва да се спре дотук! Нямам алтернатива. Или те мен — или аз тях!

Спънах се, изгубих равновесие и падайки, напипах с дясната си ръка нещо твърдо. Сграбчих го и видях окастрен от някого дървен прът. В едната си част бе подострен като копие. Изправих тяло, подпирайки се на него, и установих, че е с идеална дължина, за да се използва за бастун. Нямах нужда от него като такъв, но можеше да ми послужи при среща с глутница озверели кучета например… а и не само. Помислих, че съдбата ми подава ръка. Това е предсказание.

Отивах на война.