Александър Белтов
Матрикант (41)

40.

Не знаех колко далеч съм стигнал от мястото, където скочих от автомобила, но изгревът ме завари на билото на някакъв хълм. Калта, с която се борих при моето бягство, бе изчезнала и сега краката ми се движеха с лекота през ниските буренаци. Местността бе с доста разнообразна растителност — малки дръгливи храсти, ниски дървета и на места зелени тревни участъци. Ноздрите ми вдишваха чист свеж въздух. В небето се рееха малки пъстропери птички, гонеха се и играеха като въздушни акробати. Изпод краката ми литна малка жълта пеперуда и кацна на съседния цветен бурен. Цялата тази картина успокояваше ума и радваше очите ми — бе като рисувана детска книжка.

Седнах на земята и се опитах да отворя куфарчето, но то беше заключено. Огледах се наоколо, намерих един по-голям камък и с него силно ударих едната ключалка в опит да я счупя. Не успях. Ударих още няколко пъти — без резултат. Нямаше начин да успея без оригиналното ключе или поне от някакви инструменти. Оставих този проблем за по-късно.

Изправих се и се опитах да намеря някакъв ориентир, но безуспешно. Не знаех дори на какво разстояние приблизително съм от столицата.

Спуснах се по хълма, преминах поле, обрасло с трънаци, и отново се заизкачвах. На върха на новия хълм видях в подножието му неголяма стара, отдавна изоставена постройка. Покривът се бе срутил и само голите стени стърчаха като плочки от игра домино. Тръгнах надолу. Като приближих достатъчно, открих, че има нещо като двор, ограден с плетени клони. Влязох вътре и се озовах пред кладенец за вода. Издърпах въжето, за да вдигна кофата, но такава нямаше. Въжето висеше свободно. Жалко! После ми хрумна нещо. Завързах дръжката на куфарчето с въжето и го спуснах обратно в дупката. И без това не можех да го отворя, само ми пречеше. Може изобщо да не е важно за мен. Нека стои тук скрито. Засега.

Когато седнах да си почина, облегнал гръб на каменното тяло на кладенеца, до ушите ми достигна странен звук. Напрегнах слуха си, за да открия посоката откъдето идваше. След кратко колебание станах и се запътих натам. Можех вече по-ясно да определя шума — приличаше на звънче — такова, каквото помнех от моето детство. Да, моето детство, защото аз съм това, което мисля, чувствам и помня.

Денят бе ясен и можех да виждам далеч пред себе си, но все още не откривах източника, а той се засилваше все повече. „Тук някъде е“ — помислих и в този момент го видях. Рунтаво и едро животно — овца, обикаляше около висок храст и току вдигаше глава, за да пощипва от зелените му листа. Почти веднага забелязах и изпружени човешки крака, подаващи се изпод сянката на съседен храст. Вероятно беше стопанинът на животното. Нямаше какво да рискувам и реших да го заговоря, и да потърся информация за местонахождението си.

— Здравей! — подех високо, изминавайки последните няколко метра помежду ни.

Човекът рязко се изправи и поседна, търкайки очите си. Изглеждаше сънен и доста объркан. Съжалих, че вероятно съм го изплашил, но не знаех как да подходя по друг начин.

Той притеснено стегна връвчицата, служеща му за колан — панталоните му бяха големи и зейнаха на мястото на талията му. Изтърканата му риза беше разкопчана почти до пъпа и показваше побелели слаби гърди. На мястото, където бе лежала главата му до този момент, остана смачкана вълнена шапка. На косата му бе провиснала сламка и подразни челото му. С рязък замах човекът я отстрани, а после позаглади с ръка необръснатите си бузи в опит да придаде приличен вид на стърчащите на всички страни твърди косми.

— А, здрасти — отвърна, след като дойде на себе си. — Аз, таковата… Малко съм позадрямал. Седни, де! — тупна с ръка до себе си. — Почини си.

— Не, не съм уморен, но… добре — подвих крака и седнах до него.

— Ти, като гледам, не си тукашен май… — зададе нещо като въпрос. — Май си градски… С тия дрехи. Тц-тц.

Какво можех да крия? Не се и опитах да измислям истории. Не и пред него. Какво можеше да ми стори един овчар в полето.

— Така е. Не съм оттук. Изгубих се. Бяхме компания с кола и слязох през нощта за малко, за да пикая. Бяхме се почерпили и сигурно приятелите са ме забравили на пътя. После се обърках и не знам накъде съм вървял — махнах неопределено с ръка. — Ей, там — посочих към съборетината с кладенеца — намерих нещо — хижа ли, какво ли?

— А, онова там? Старият овчарник на Луко. Откак умря, няма вече кой да чува овце и гледай — съсипия. Е, обаче аз имам една и да ти кажа ли — струва колкото пет от другите — изрече с неприкрита гордост мъжът.

Поседяхме известно време мълчаливо, загледани в кроткото животно, а овчарят потупваше с дълга пръчка напуканите си, на места прокъсани обувки. Беше ги обул на бос крак и през тесните цепнатини прозираше жълтеникава кожа.

Беше любопитен — то се усещаше, а в момента се опитваше да формулира въпросите си към мен. Аз мълчах и дадох правото му на първи въпрос, защото също имах въпроси към него.

— Абе, човек, да знаеш, много си се отклонил от пътя, а и градът е далеч. Е, не чак толкова — като духне вятърът оттам да докара мръсотията, та чак засенчва слънцето. Чудя се как живеете в тази смрад, ама то си е ваша работа… Жаден ли си? — извади от торбичката си стъклена бутилка и понечи да ми я подаде, но се сети нещо. — А, да избърша гърлото — издърпа ризата си напред и отърка бутилката в нея, — че може да си гнуслив. Нали?

— А не, не съм — излъгах. — Само че не съм жаден.

— Хм, че както искаш тогава?

Овчарят сам отпи от бутилката, зави капачката с почернелите си сбръчкани като грайфер на автомобилна гума пръсти и я пусна обратно в торбата:

— Виж, ако си гладен — нямам какво да ти дам, ама ако дойдеш с мен, все ще се намери нещо у дома. Ти накъде отиваш?

— Към града отивам — отговорих, събувайки обувките си. Палците бяха пробили чорапите и сега жълтите нокти се облещиха насреща ми. — Столицата… нали знаеш — гражданите са си за града.

Заразтърквах подулите се стъпала на краката ми. „Трябва да пооправят малко краката, ако искат матрикантът да няма проблеми. А може би трябва да се усещам точно така? Може би искат да бъде максимално близко с усещането до реалното тяло? Да не се приема като чуждо.“

Човекът замълча, видимо мъчейки се да сдържа любопитството си, но не знаеше как да продължи.

Аз не го облекчих и също замълчах. Само ако знаеше как се нуждая от помощ! После си помислих, че не е честно от моя страна да се възползвам, човека не познаваше словесни игри.

Загледахме се в овцата. След като бе опоскала храста почти до шушка, реши да се скрие от обедното слънце точно под рехавите му клонки. „Също като действията на хората — първо унищожават, а после се опитват да вадят ползи“, помислих и ми стана криво.

— Все пак не разбрах много — ама откъде идваш? — престраши се накрая да попита направо.

— Избягах от едни хора — изтърсих.

Мъжът подсвирна и наведе глава. Настъпи неловко мълчание, поне за мен. Човекът продължаваше да тупа с пръчката по скъсаната си обувка известно време. Не даваше вид ни най-малко да е уплашен.

— Абе, разбрах аз, като те видях такъв един… — почуди се известно време с определението. — Абе, градски си — то се вижда. Няма как на излет да си тръгнал така… Неподготвен. Пък и кой ходи на излет днешно време?

Той изчака известно време да отговоря, но аз мълчах.

— И сега що ще правиш? — продължи овчарят по-смело. — Ще искаш подслон, храна… Така ли? Кажи де!

— В общи линии.

— Какво ще рече „в общи линии“? — обърса с ръка носа си. — Казвай направо.

— Виж — започнах, — само ми покажи пътя към столицата, ама ако може не главния, а по-така, нали разбираш?

Овчарят подсвирна втори път и енергично зачеса с ръка голите си гърди.

— Аха-а, ясно! Уж си загазил, уж ме питаш, пък то… Хайде, не ми казвай кой те гони — да не загазя и аз. Щом не искаш да говориш — добре. Може и да си прав — съгласи се мъжът.

Може би пък не съм прав — помислих. Може би хората трябва да знаят — и то сега. Не после, когато ще е късно. Но от друга страна, какво ли зависи от тях — от масите обикновени човеци. Хора, които имат един живот, прекаран в лишения, борба за оцеляване, без перспективи, без свобода на духа. Живот празен.

Все пак трябваше да знам.

— Какво би казал — започнах предпазливо, — ако в бъдеще богатите могат да продължат да живеят заедно с богатството си ей така — за много повече години от нас. Дори вечно, да речем. А? Какво ще кажеш?

Овчарят започна да се муси странно, повдигна вежди, а после облиза с език дебелите си устни:

— Е, та те само за това ламтят — пари, охолен и дълъг живот.

— Не, ти май не ме разбра — натъртих. — Подготвят го. Който има пари, да плаща — остава, който не — мре.

— Абе, то наш’то живот ли е? — въздъхна непознатият — Ей го, той, синът, от колко време е там — в града, и не се обажда — жив ли е, здрав ли е. Колко деца отидоха там и ни вест, ни кост. Като някаква озверяла ламя е този град. Потъват сякаш в бездната, ама тук — нали няма работа… Що вършат там, не знам. Хей, да ти дам снимката му — да го потърсиш, а? — оживи се овчарят.

— Много бих искал да ти помогна, но няма как. Самият аз се крия и нямам намерение да стоя там. Само да намеря един човек… Едно момиче… Една послушница… Свят човек — да знаеш, но преди това в града трябва да взема едно нещо. Един пакет. Оставил съм го на сигурно място, ама е в града. Хей, знаеш ли какво ми хрумна? — потупах човека по рамото. — Ще ти дам пари. Достатъчно, за да наемеш някого да свърши тази работа. Какво ще кажеш?

Овчарят заклати глава одобрително и макар малко трудно, но се изправи. Посегна с пръчката към овцата, подканяйки я да става и после се обърна към мен:

— Хайде, денят преваля, нямаме много време… Път е.

Въодушевих се и аз и скокнах на крака. Някакво животинче се подплаши и се шмугна в малка дупка, близо до мен. В бързината не успях да видя какво е. Вероятно полска мишка или нещо подобно. Ритнах без причина малко ръбесто камъче в тази посока, а то, за мое учудване, подскочи и попадна точно в тази дупка. Почувствах се гузен от това.

— Я, подай ми шишето да пийна малко — макар да можех да издържам на жажда, исках да породя допълнително доверие към мен. Психологически трик, от който едва ли имах нужда.

— Ето — подаде ми го, след като го извади от торбичката, — пий! А за това, което каза… Това за богатите и вечния живот…

— Да? — погледнах го в очите.

— Ами не е лошо, тъй мисля аз. Представи си, че се замогнем по някакъв начин — аз или синът ми. Не бихме ли могли и ние… да кажем, да се възползваме от това? Да живеем и ние толкова… Да живеем… Вечно.

Погледнах лицето му, а то сякаш се стече и размаза, и така загуби човешките си черти. Защо ли се учудвам, впрочем?

— Да — потвърдих, — бихте могли, разбира се.

Лицето на мъжа изгря.