Александър Белтов
Матрикант (40)

39.

Возехме се в някакъв ръбест, непознат за мен двуместен автомобил. Някакъв артефакт, останал като антична вещ от минала епоха. Учудих се как това нещо изобщо може се движи. Доста раздрънкан и често двигателят се колебаеше в своите обороти, но след задавено покашляне, решаваше да продължи да работи. Моят спътник, изглежда, бе свикнал с особеностите на возилото, така че не даваше вид да се притеснява. Оглеждаше се постоянно, сякаш за пръв път караше в тази част на града. Бе достатъчно тъмно, а слабите фарове едва-едва осветяваха очертанията на пътя. Търсеше нещо или някого. Куфарчето беше в краката му и му пречеше, така че човекът изпъшка, наведе се и със замах положи куфарчето на колената ми:

— Задръж това! После ще ми го върнеш, че няма къде да го сложа.

Кимнах и го подпрях с ръка, за да не се изхлузи по краката ми.

— Някакво обяснение? — подхванах разговор, държейки се с другата ръка за силиконовата дръжка над вратата. Пътят в този си участък бе доста разбит, а шофьорът сякаш изобщо не се опитваше да избягва дупките. Нямах и най-малка представа къде се намираме в момента.

— Не си ли доволен? — лаконично изръмжа човекът до мен.

— Доволен съм, но защо го правиш? Защо е този риск, който поемаш? Това не разбирам — настоях за повече яснота. — Къде отиваме?

— Какво ти става, бе? След малко ще си свободен — познатото вече ръмжене.

Някаква сянка сякаш захлупваше разума ми, но аз инстинктивно се противопоставях на това. Не мога да преценя какво ме притесни, но нещо не се връзваше. Защо не отговаря на въпросите ми, а избягваше това с насрещен въпрос?

— Спри! Искам да сляза — хванах лакътя му.

— Ще спрем, когато аз кажа, разбра ли? — нервно избута обратно ръката ми и продължи да се взира напред. Известно време мълчахме и двамата, а след това добави по-кротко:

— Не е безопасно тук.

Макар и доста тъмно, можех да видя лъскавия отблясък по челото на шофьора. Можех дори да помириша обилната пот, избила по лицето му. Лъхаше на страх.

Замълчах и се загледах през помътнялото от мръсотия стъкло до рамото ми. Опитвах се да разбера къде се намираме — изглежда, излизахме от рамките на града. Не познавах това място. Светлините на сградите ставаха все по-малко и все по-слаби, докато съвсем се изгубиха.

Този човек рискува много. Със сигурност ще остане без работа, ако изобщо остане в този град. Защо? Заради един… Какъв съм в неговите очи? Каква е каузата, за която е готов да загърби всичко? Каква е каузата на един човек в този изкривен свят? Към една кукла. Тези въпроси се завъртяха в главата ми, подобно рулетка в казино, и отговорите, които възникнаха спонтанно, не ми харесаха. Този човек криеше нещо. Този човек не прави добро от широко сърце и не загърбва работата си хей така. И накрая — не иска да има могъщи врагове. Този човек прави това за пари, и то очевидно за много пари. Щом не ме унищожиха физически, а можеха, значи им трябвам за нещо. Тялото ми, освен че струва изключително много пари, е и носител на ноу-хау. Този човек ме води при другиго.

Този човек ме води, за да ме продаде!

Когато светлините съвсем изчезнаха и на пътя остана да просветват само тънките снопи на фаровете ни, шофьорът се успокои и въпреки воя на двигателя чух да отронва въздишка. Скоро твърдата настилка на пътя съвсем изчезна. Каросерията се затресе — ту пропадаше рязко, ту се изкачваше неравномерно с четирите си гуми и тялото ми се заклащаше опасно встрани и напред. Това ме принуди да стисна още по-здраво дръжката над вратата. Колата вероятно не бе поддържана добре и ужасно проскърцваше, тресеше се неестествено и проявяваше признаци за скорошно разпадане на части. Нещо се откачи от тавана и падна върху главата ми, а оттам се изтърколи върху куфарчето в скута ми. Избутах го с ръка на пода, без дори да го погледна. Замириса на изгоряло масло и кабината се заизпълва с дразнещ ноздрите дим. Возилото дори не забави своя ход. Скърцаше, друсаше и пуфтеше. Нищо чудно това да е последното й движение по пътищата — дори не бях убеден, че ще достигне целта си.

Шофьорът съвсем забрави за присъствието ми и здраво стиснал волана, натискаше безжалостно педала на газта. Недалеч пред нас и малко встрани присветнаха фарове — два пъти дълго, а после и един къс.

Сякаш някаква завеса, държала ме на тъмно досега, се вдигна пред очите ми. Миг дилема и после действие. Сега или никога!

Пуснах влажната от стискане дръжка над вратата, извърнах се странично и с всичка сила ударих шофьора по главата. Ударът ми попадна точно откъм сплеснатата част на косата му. Той не успя да реагира, главата му се отклони силно в посока на страничното стъкло и от удара в него изкънтя глухо. Нямах време за размисъл, напипах вратата, рязко отворих и скочих напосоки. Стъпих накриво и от внезапната болка и промяната на скоростта се изтърколих на замята. Ръцете ми, в опит да ме задържат на място, се зариха в прахта и забраха шепа треволяк и дребни камъчета. Седнах и ги захвърлих с ярост по колата, която, сякаш олекнала, продължи известно време, без да спира или сменя посоката. Можех да проследя движението й по жълтите подскачащи светлини на габаритите, но нямах такова желание. Огледах се, доколкото можах, на всички страни в търсене на някакъв ориентир. Почти веднага разпознах малкото метално куфарче, което преди да скоча беше в скута ми.

Взех го в ръка. То не беше тежко и аз се изправих, пренебрегвайки острата болка в кръста. Запътих се напосоки. Тази нощ луната не можеше да пробие газовата пелена, а може би имаше дъждовни облаци, но във всеки случай тъмнината бе мой закрилник. Отворих ръце и с радост я прегърнах.

Далеч зад гърба си чух истерично свирене на клаксон и форсиране на автомобилен двигател. Добре, че човекът не е пострадал по-сериозно, помислих, но това ми даде допълнителен стимул да продължа и почти затичах в тъмното. Поизкълчих още няколко пъти глезените си, но освен краткото болезнено чувство, нямах друг проблем и това дори не забави моя бяг.