Александър Белтов
Матрикант (39)

38.

Тази нощ имах нужда да заспя, но изобщо не се получаваше. Една тревога се бе оформила в съзнанието ми и сега бързо набираше огромна маса. Толкова огромна, че не бях способен да виждам и не чувам нищо друго.

Ако аз съм матрикант и съм притежание на компанията, какво пречи да ме дадат на лизинг срещу пари. Изтриват мисловната матрица на Антон и мултиплицират поредния богат клиент в това тяло, а аз изчезвам. Не оставям никаква следа след себе си. Умирам ей така, ако това е желанието на някой друг, който мисли, че е негово право да решава. По-точно, по правото на един бизнес. По правото на парите. Многото пари.

Дори да жертвам свободата си — бих ли жертвал собственото си аз? Живота си, един-единствен и неподражаем Антон!

Излиза, че нямам право на живот. Според логиката на Божил аз не съм правоприемник и никога няма да мога да бъда.

Съзнавах и друго — времето, прекарвано тук, не е мой съюзник.

Демон! Аз съм демон. Тяло без душа.

Премествах възглавницата ту под главата си, ту под мишницата си. Лежах по гръб, сплел ръце пред гърдите си, или пък настрани — гушнал колене.

Технологията за това, което съм, се състои от две части. Едната част — това е скенерът, с който копират мозъчните връзки и подредбата на невроните, а другата е биомеханичният матрикант, готов да поеме нечия мисловна матрица. Оттук мога да съдя, че ако някой се добере до двете необходими условия — този скенер и тялото на матрикант, това може да се случи. От думите на Божил разбрах, че има опция за копие на нечия мисловна матрица върху моето копие, тоест да изтрият идентичността на Антон в тялото на матриканта. Истинското ми аз. И тогава аз ще бъда безвъзвратно изгубен, защото идентичността ми обитава единствено и само в тялото на матриканта.

Аз съм Антон! Не трябва да спирам да мисля като него. Не трябва да спирам да мисля като човек!

Електронната брава на вратата тихо прищракна и светна зелено. Беше отключено. Какво, по дяволите, става?

Вратата се отвори и от осветения коридор в рамката изникна човешка фигура. Ключът на лампата щракна и пред мен застана непознат мъж. Той заповедно сложи пръст на устните си. В другата ръка бе стиснал дръжката на малко метално куфарче. Изпъкналите му очи бяха насълзени, сякаш е слагал капки или е плакал. На светлината изглеждаха като прозрачни, а под тях синееха огромни подпухнали торбички. Косата му бе третирана с гел, или просто бе мазна от мръсотия и се бе сплескала откъм едната му страна. По тази причина главата му сякаш бе крива. Носеше синя униформа с черен кант на крачолите, а на гърдите му висеше килнат бадж.

Изправих се бързо.

— Тихо! Ще те изведа оттук.

Кимнах и се обух. Мисълта ми летеше. Тук нямах шанс да накажа виновните и да се спася. От друга страна — навън бях скрил на сигурно място по-голямата част от парите, които бях получил чрез Жорж и ченгето. Можех да намеря, тоест да си купя помощници и оръжие.

Следващия път, когато се върна на това място, ще съм готов.

— Оттук, върви след мен — прошепна, когато се озовахме в коридора. Като две безшумни сенки се изнизахме бързо и когато моят водач отключи добре укрепена в касата метална врата, се озовахме в заграден двор под открито небе. Огледах се и видях, макар и зад облаци от смог, очертаващото се слабо сияние на луната.

Човекът уверено ме поведе с бързи крачки към тъмната част на двора:

— Ще прескочим оградата… — дишайки тежко прошепна в ухото ми. — Там има подпряна стълба. Така че ме следвай. Разбра ли?

— Аха — потвърдих.

Не се обърнах назад.