Александър Белтов
Матрикант (36)

35.

Нямах проблеми с почивката през нощта. Сънувах нещо, но не го запомних, което означава, че не е важно, или поне аз така мисля. Или пък Антон така мисли. Стига глупости! Аз съм Антон!

Колкото и да не ми харесва положението, в което се бях озовал, присъствието на Божил ме караше да се чувствам по-спокоен. Инстинктивно може би разбирах, че той не ми е враг, но това правеше ли го мой приятел?

Ето го отново пред мен — усмихнат, приветлив, въртящ химикалка с блестящ жълт кант, приличащ на злато, в добре поддържаните си ръце. Опитваше се отново да спечели доверието ми.

Вътре в мен се появи онова почти забравено усещане за изпразване от съдържание. Мисълта ми започна да отстъпва на чувството за лекота и безгрижие.

„Няма да се дам! Знам какво се опитвате да направите!“

— Ти не можеш да съществуваш извън института на нашата компания.

Божил продължи вчерашния ни разговор.

— Защо мислиш така? Аз съществувах доста време навън, сам и ти го знаеш — отговорих почти автоматично.

Опитвах се да се концентрирам и да разсъждавам логично. Започнах незабелязано от него да щипя силно краката си. Колкото повече стисках с пръсти, толкова повече връщах разсъдъка си.

— Успял си, да, но следващия път може да не се случи.

Не бе прав и можех да го опровергая, стига да ми се удаде случай.

— Ако не беше Лила — трудно преглътнах името й, — щях да съм си там — навън и без вас.

— Слушай — Божил все още пропускаше да назове името ми, — не знаеш, но ти си заплаха.

Това беше нещо ново. Той бе решил да смени тактиката. Редуваше убеждение със заплаха, а аз продължавах да щипя усърдно мускулите на краката си.

— Аз?

Божил кимна утвърдително с глава.

— Не конкретно ти, а такива като теб… Разбери, какво например ще изпита Църквата към това. Към този процес.

— Какво? — прозвуча ми невероятно: „Църквата враг?“

Той изчака малко, за да отшуми първоначалният ефект, и продължи:

— Да, точно. Църквата. Ние също дълго време пренебрегвахме този фактор, но сега вече имаме отговор и това си самият ти.

Наострих уши. Дали не ми се отваряше шанс, който да успея да използвам в моя полза по някакъв начин?

— Обясни, моля! — облегнах се назад, давайки му да разбере, че няма да го прекъсвам. Искаше ми се да обясни всичко. Ако имам и други неприятели, освен тези, които ме държаха тук — трябва да знам. И ако те също са врагове на моите врагове, дали бих могъл да ги превърна в мои съюзници?

— Коментира се, че според Божието учение нямаме право да прекъсваме пътя човешки към небесното царство. Това не бих коментирал сега — има ли такова царство, няма ли. За да сключат хората договор с нас, значи те се отказват от този път. Ерго — нарушават отношенията си с Бог. И по моему, религиозността на хората е породена от страх, страх от неизвестното след смъртта на тялото. Иска им се да вярват, че това не е краят. И излиза, че ние можем да решим този проблем съвсем реално, стига да се плати достатъчно, разбира се. Ако те интересува моето мнение по въпроса, то е — задгробен живот няма. Знаеш ли какво изпитва човек, когато умре? — не изчака отговора ми и продължи. — Изпитва същото, когато не е бил роден — тоест нищо. Така мисля аз. Та, според Църквата, всеки демон трябва моментално да бъде унищожен.

— Какъв демон? — не схванах веднага.

Той въздъхна отегчено.

— Наложи ни се да поровим малко, за да разберем, че според Църквата — тяло без душа е демон и според канона той трябва да бъде унищожен моментално.

— Тяло без душа? — повторих тихо.

— Да, тяло без душа — потвърди думите ми той. — Може да имаш разум, матрицата на Антон, но нямаш душата на Антон. Изобщо нямаш душа, каквото и да означава тя, според Църквата. Разбра ли защо не можеш да излезеш? Защо ти казвах по телефона да се върнеш? Поне не и докато не се приеме Законът за правоприемниците.

— Значи аз съм демон? — повторих това, което вече знаех, но не исках да повярвам.

Той облиза устните си и се огледа. Сигурно бе жаден, но не станах да му подам вода, така че той продължи:

— Да, демон, и то без документи, за твоя информация. Документите, тоест паспортът, който имаш, е на името на Антон, а той, както вече знаеш, е мъртъв. Така че това е още една причина да останеш при нас.

Това не бе новина за мен. Паспорта го бях поискал само за да ги заблудя да ме търсят чрез него. Това им даваше сигурност, че държат положението в ръце, а моята цел беше именно това — да печеля време. Сам знаех, че не бива да го ползвам.

— Твоята застраховка за това, да останеш сред хората, е единственият запис, с който ние разполагаме. Записът от твоето пребиваване в групата. Ти прояви повече човешки добродетели, отколкото всички останали, взети заедно. Тя е и нашата застраховка — и единствено ние ще решим кога и на кого да го покажем.

— Аз мога винаги да го докажа — с моето поведение. Винаги! — опълчих се на неговите думи. Стори ми се разумно и неопровержимо.

Той искрено се засмя и ме потупа по рамото:

— Никой няма да ти даде такъв шанс. Запомни добре това. Никой и по никакъв повод!

Продължавах да се опитвам да осмисля нещата, защото бях загубил временно концентрация. Божил се възползва и продължи:

— И изобщо, защо потърси Лила? Не мислехме, че ще го направиш наистина, но за всеки случай я бяхме подготвили.

— Имах да й давам нещо… Нещо, за което тя мечтаеше — започнах колебливо, — но вие имате записите, така че ще разберете. Тя има един грях, един дълг, който я тормози. Исках да й помогна да приключи с тази история.

— А, значи пак от хуманна гледна точка си действал. Ясно — разсъждаваше на глас той. — Хуманна гледна точка — повтори без причина.

Почувствах иронията в гласа му.

Настъпих с единия си крак другия и натиснах колкото имам сила, за да върна изгубената си концентрация.

— А имах да връщам и на Жорж — казах, докато Божил разглеждаше тънките си пръсти на ръцете. Свиваше ги и с видимо удоволствие ги разпускаше. Добре поддържаните му нокти бляскаха на светлината.

Той сякаш не ме чу, но после заклати утвърдително глава.

— Да, но би трябвало да имаш още много пари, а ги няма. Къде са? — вдигна очи към мен.

— Взеха ми ги — отвърнах мигновено. — Едно ченге ми ги взе.

Той, изглежда, не повярва и бе прав да си го мисли.

— Кога?

— Питайте Жорж на кого и кога ги е дал. Нали ви е разказал.

— Аха — потвърди разбиращо Божил, но не бях сигурен дали повярва.

Помълчахме малко и той стана. Нямаше какво повече да говорим. Подаде ми ръка:

— Тръгвам! Виждам, че имаш нужда от време.

Вярно — имах нужда от още време.

Време, за да изпълня плана си и после да избягам.

Почти целите ми крака горяха от зверското пощипване.