Александър Белтов
Матрикант (35)

34.

На следващата сутрин Божил ме навести във видимо добро настроение.

Избръснат прилежно и ухаещ на парфюм, с официалния си костюм изглеждаше сериозен и авторитетен.

Настани се срещу мен, усмихна се и ми подаде приятелска ръка, която аз поех.

Между нас сякаш се бе настанило някакво доверие. Исках да поддържам това впечатление по-дълго. Щях да използвам това, когато ми се удаде подходящ случай, за да го накажа.

— Здравей! Говорих с доктор Добрева. Тя изказа отличното си мнение за теб — бяха началните му думи. — За теб като държание, грижа за околните, ненамеса в техните вътрешни светове. Гледах и записите.

— Какви записи? — изненадах се. Досега не бе ставало дума за това.

Той, разбира се, знаеше, че не ни бяха казали и въпреки че бях виждал камерите, не знаех за тоталния контрол. Божил предпочете да се придържа към тезата си, че той не е знаел за неинформираността ни относно тези им действия. В името на добрите ни отношения и доверие, което се стремях да му наложа, реших да не го опровергавам.

— Записите. Трябваше да знаеш. По времето, когато бяхте всички в групата, имам предвид преди бягството ти… Всичко сме заснели. Целия ви престой. На всички, не само на теб. Това е част от програмата ни. Как ще правим анализи, ако не знаем всичко за теб и другите? Надявам се, разбираш това.

Погледнах очите му и той не ги отклони. Очакваше думите ми.

Настъпи неловка тишина и чух как обувките му поскърцваха на пода — вероятно ги триеше една в друга. Странно — изглеждаше спокоен, или поне това, което виждах.

— Разбирам — влязох в тона му и започнах кротко. — Всичко разбирам.

— Да, това е важно — зарадва се Божил. — Имам предвид, ние трябва да сме сигурни. Все пак ще има и други, нали?

Започна да почуква ритмично, но тихо с пръсти по масата. Дали не бе започнал да се изнервя и каква ли бе причината?

— Какви други?

— Матриканти… Правоприемници — започна да събира власинки от ръкава на сакото си, избягвайки погледа ми. — Знаеш…

— А, чакай малко! — прекъснах го. — Обясни ми отново за правоприемниците. Изобщо, защо аз не съм Антон, според теб?

— Ето, че отново се връщаме към началото — каза с досада в гласа си Божил, като разхлаби възела на дебелата си зелена вратовръзка. — Този проект започна като чисто търговска инициатива, комерсиален продукт, но аз лично смятам, че той е нещо много повече за човечеството — завърши с патос, сякаш изнася представление. — Аз все пак не съм специалист, но съм убеден, че бъдещето на човечеството не е свързано с чисто биологичната му форма, в която е облечено в момента. Ще видим… Идеята е, че хората, които имат възможност да си го позволят, могат да останат да живеят в нови тела, след като биологичните им обвивки се разрушат. След като загинат — продължаваше речта си той. — А какво е тялото? То е само един, запомни това, механизъм, поддържащ функциите на мозъка. Мозъкът е това, което е същността, идентичността на индивида. Тялото не е важно само по себе си. То е важно за поддържането на функциите на мозъка, като набавя нужните за храната му вещества. Проста химична зависимост. И така, ако прехвърлиш идентичността си в друга поддържаща среда, изкуствена биомеханична, то оставаш със същата идентичност, нали?

Не можеше да не се съглася с изнесената от него теория. Така беше, наистина.

— Та хората, които могат да си го позволят, ще могат да сключват договор с нас — продължи обясненията си той. — Нотариално заверен, че след смъртта си тяхната мозъчна матрица — тяхното аз, ще бъде копирано в наш матрикант. Вследствие изпълнението от наша страна — когато му дойде времето и по силата на този договор, те стават правоприемници на старото си аз. Започват да живеят и разполагат с имуществото си и изобщо стават отново това, което са били. Само че по-здрави, по-издръжливи на вредни газове, температурни аномалии и други подобни пагубни за човека влияния. Това е новата технологична революция, от която има нужда човечеството. Разбираш ли?

Бях поразен от простотата на изложението му, а ставаше дума за немислими за човечеството до този момент въжделения и стремежи. За съжаление обаче, тези блага не са предвидени за консумация от болшинството.

— Ако пожелаят, могат да сключат нов договор — ако имат пари, разбира се, така че, ако се случи нещо с техните правоприемници, сам знаеш — войни, катаклизми, инциденти, да могат да получат правоприемници на правоприемниците. Не е объркано, надявам се. Всичко това обаче струва адски много пари, затова казвам, че е комерсиален проект. Засега — завърши той и зачака моята реакция.

Толкова много исках, чаках и жадувах да разбера истината, а сега, когато тя ми се разкри, не желаех да я приема. Каква низост! Каква циничност!

— Значи не е в полза на човечеството или там разни хуманни подбуди, както сте обяснявали на Стефан. Всичко се прави за тях — за най-богатите. Тези, които могат и ще платят цената?

Божил се замисли за миг, приглаждайки с пръсти линията на веждите си.

— Слушай сега, не е така… — реши да ме обори. — Поне не ми се иска да е така, но това е изключително скъпа технология и, съгласи се сам, ние не можем така… на всички — повдигна извинително рамене. — Освен това има една подробност… Ние не продаваме матрикантите, тоест заготовките на биомеханичните тела. Ние даваме лиценз за ползване и той е с ограничен времеви интервал. Нашият лиценз за ползване на матрикант и правоприемник съответно, по закона, който ще се гласува, е десет години. След този период правоприемникът или трябва да плати нова сума, разбира се, като наш партньор тя е по-малка от първоначалната, или да ни преотстъпи, тоест да върне матриканта на компанията ни.

Прекъсна, за да види ефекта от думите си в мое лице. Не казах нищо, но отново ми се стори, че това, което обяснява Божил, е напълно в реда на нещата. Бяха сурови и безчовечни, но такива бяха правилата на бизнеса, а в този свят, освен бизнес, друго не съществува.

— Разбира се, в първоначалния договор има клауза — ако по някаква причина в този десетгодишен срок матрикантът загине, за наша сметка да преместим мисловната матрица в друг — наш матрикант, за да продължи договора си с нас до изтичане на лицензионния срок.

Трябва да призная — за всичко бяха помислили. За всичко, което ще носи печалба. Наистина става дума за много, много пари. Дори не можех да си представя мащаба на една такава печалба.

— А как ще се легализира всичко това?

— Ти, като бивш политик, знаеш със сигурност — усмихна се Божил, — никоя партия няма друга цел освен власт, която да се капитализира. Всичко е за пари, не си ли съгласен?

Думите му, макар да нямаха това за цел, ме засегнаха.

— Защо като бивш? Аз съм политик! — натъртих на думата „съм“.

Той не опонира, но не потвърди отново идентичността ми. Замълча, разглеждайки пръстите си.

— Е, тук си прав. Всичко е за пари — измърморих. Не можех да оборя думите му. Абсолютно вярно.

— Никоя управляваща партия няма да откаже парите, които ние ще й предложим. Ще приеме такъв закон посредством своите парламентаристи. Наречи го „лобизъм“, ако искаш, но така работи системата. И когато този закон влезе в сила…

— И какво излиза? — прекъснах го. — Аз не съм законен, след като няма нищо в тази насока.

Осъзнах цялата ситуация, в която бях изпаднал, но не можех да приема фактите просто така.

— За съжаление! Ти сам разбираш. Трябваше да сме сигурни. Да експериментираме, да видим резултатите и да ги представим. Ти самият си най-доброто доказателство, най-добрият пример. Ние всички се радваме за теб и за проекта — със забързан темп заобяснява Божил, сякаш се страхуваше да не го прекъсна.

— Защо ме създадохте? — все пак го направих. — Само за да ме представите на господарите си и после да ме унищожите? Аз съм само един прототип? — преценявах как най-бързо да изляза, след като поваля Божил на земята. Имат камери навсякъде. Сигурен съм в това — той ми го каза, а и ги бях виждал. Спомних си за отключването на вратата през миналата нощ и се проклех, че не се възползвах от шанса!

— Не, не. Няма да позволим това — опита се да ме успокои той, но не успя. Бях притеснен и това, изглежда, ми личеше. — Успокой се! Няма такова нещо. Ще оправим нещата. Все пак по-добре да си тук и да те има по този начин, отколкото да срещнеш неизбежния край, както всеки друг човек.

Лъжа! След като не казва направо какво ще стане с мен, нещата не са добре. Съдбата ми на експонат и лабораторен образец не ми бе по вкуса. Вероятно никога повече няма да изляза оттук, никога няма да видя света отново. Колкото и да бе грозен, това е моят единствен свят.

— Виж, ще ти дадем време, колкото искаш. Ще може да излизаш оттук, когато поискаш, разбира се, с придружител. Ще живееш пълноценен живот, но няма да имаш такъв извън института.

Какви дрънканици само! Пълноценен живот!

„Затворник, движима собственост на компанията — това ли съм аз?“

Божил гледаше към мен в очакване, търкайки длани една в друга.

— Искам да стана правоприемник — изправих се решително, така че масата между нас се разтресе, а столът се катурна зад гърба ми.

Божил трепна и поклати отрицателно глава.

— Засега това е невъзможно. Няма как да стане с обратна сила. Законът не е влязъл, когато това се случи с теб. Не обещавам, но все ще измислим нещо. Но правоприемник? Няма начин.

Помълчахме известно време, след което Божил бавно се изправи, приглади страните на сакото си и протегна ръка към мен. Помислих си, че по този начин изтри потта от нея.

— Аз ще тръгвам. Ти разгледай библиотеката — има доста книги. Можеш да гледаш телевизия…

— Не гледам телевизия — прекъснах го нервно.

Останах с убеждението, че доверието, което изградихме един към друг в първите ни срещи, се бе изпарило невъзвратимо. Дано той не мисли така, но се съмнявах в това. Не бе глупав.

— Утре ще се видим отново — каза невъзмутимо той, вече застанал до вратата. — Все пак, помисли — по-добре да си тук и да те има по този начин, отколкото да срещнеш неизбежния край, както всеки друг човек. Като всеки смъртен на този свят.

След излизането му, диодът на електронната брава присветна в червено и ето, че останах сам със себе си.

Отново.