Александър Белтов
Матрикант (34)

33.

Въпреки че бях отпуснат, не спях. Все още бях на двата стола и нямах намерение да лягам на леглото, което си стоеше все така непокътнато, откакто ме настаниха тук. Дори гардеробчето не бях отварял, за да видя какво са ми оставили. Не приемах и не исках да свиквам с идеята, че тук ще се задържа дълго.

В мислите си пътувах назад във времето. Спомних си срещата със Стефан и това, което каза за смъртта на Антон. Той е нямал роднини и е бил идеален за експеримента. Никой няма да се рови допълнително в смъртта му. Нещастен случай и това е. Ежедневно се случва с много хора. Просто статистика. Наистина ли не беше подготвено точно за мен? Трябва ли да съм доволен, че съществувам, че ходя, общувам, поемам с възприятията си света около мен? Трябва ли да съм БЛАГОДАРЕН? Аз Антон ли съм, или нещо друго? Ако съм спасен, благодарение на съвременното постижение на науката, за което се хвали Божил, значи съм Антон. Защо ще ме нарича матрикант без документи за това? От друга страна, ако съм Антон, нямат право да ме задържат принудително, а те го правят. Утре ще искам да упражня правото си на свободен гражданин! Това е!

На вратата се почука лекичко и това ме изкара от концентрация. Отворих очи и за кратко време трябваше да се ориентирам в полутъмното помещение.

„За какво, по-дяволите, чукат?! Та аз съм заключен? Затворник.“

Размърдах тялото си, но бързо се отказах да се изправя и останах на столовете.

Чух лекото прещракване на електронната врата и видях примигването на зеления диод. Вратата бе отключена и можех да отворя. Но, не! Не сте познали. Искате да бягам? И това ще се случи, но не и преди възмездието да сполети виновните. Не и преди тази история да изчезне. Завинаги.

Затворих отново очи и този път наистина се постарах да заспя.

Утре вечерта ще спя в собственото си легло в моята собствена квартира.